Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (137)

135.
Бившият принц Даниъл

Даниъл се мъчеше да възвърне контрол над тялото си — ефектът от зашеметителя вече преминаваше. Никога не бе изпитвал нещо подобно на преминаването през транспортала. Сякаш тялото му беше сгънато и обърнато на обратно, след което последва полет, който сякаш траеше вечно, и накрая се озова на някакво далечно място.

Когато Питър и Естара го хвърлиха през транспортала, беше тъмно и внезапната слънчева светлина го заслепи. Нямаше търпение да им отмъсти. Нямаха право да постъпват така с него. Времето на двамата беше изтекло и скоро той щеше да стане крал. Никой не можеше да се отнася така с него.

Даниъл се завъртя на твърдата земя и опита да раздвижи краката си. Небето беше кафяво, а въздухът миришеше ужасно, на пръст, мокра трева и сякаш на лайна. Какво беше това място?

Въпреки че мускулите му все още бяха безчувствени, успя да застане на четири крака, след което полека се изправи. Намираше се на някакъв склон. Хоризонтът беше невъобразимо далече. Видя някакви посеви и човешки фигури в долината. И някакво градче от сглобяеми къщички, които щяха да са чаровни, ако ги бе видял в някой от старите филми.

В равнината се виждаха порутени кликиски кули, стърчаха като прогнили зъби. Не можа да идентифицира планетата, но пък всички кликиски колонии му изглеждаха еднакви. Никога не бе имал намерение да посети някоя.

Транспорталната стена беше единствената постройка наблизо. Подпря се на нея и изтупа дрехите си. Пижамата и робата не бяха най-доброто облекло, с което искаше да го видят. Отгоре на всичко се беше напикал. Това съвсем не подхождаше на една кралска особа.

Започна да вика. Къде му беше охраната? Е, все някой щеше да го чуе.

Размаха ръце и това привлече вниманието на работниците, които се трудеха на полето. Тръгнаха към него, но сякаш никой не бързаше. Даниъл въздъхна и тръгна да ги пресрещне.

Земята беше кална и влажна и наистина миришеше на тор. Нямаше търпение да каже на председателя какво бяха направили с него Питър и Естара. Щяха да загазят сериозно!

Всички мъже носеха примитивни земеделски инструменти — гребла, мотики и лопати. Зад тях видя даже кон с рало! Изглежда, им беше добре с дебелите дрехи. Всички носеха широкополи шапки и повечето бяха с бради. Нямаше ли бръснар в тази колония?

Мъжете се приближиха и Даниъл направо щеше да се задави. Никога не бе усещал толкова остра миризма на пот. Това обаче явно не пречеше на фермерите. Поне изглеждаха дружелюбни и усмихнати.

— Добри дошъл на Щастие — заяви един. — Не очаквахме посетители, но се радваме, че се присъединяваш към нас.

— Нямам намерение да се присъединявам към вас. Аз съм жертва на ужасно престъпление и имам нужда от помощ. Аз съм принц Даниъл, бъдещият крал на Теранския ханзейски съюз. Всички трябва да ми се подчините. — Очакваше да чуе удивени възклицания, но брадатите мъже само го изгледаха любопитно.

— Ние сме неоамиши — каза водачът им, казваше се Джеремая Хюстра. — Изградихме тази колония като последен бастион на старите пътища, с една стъпка по-близо до Рая.

Даниъл се намръщи, чудеше се как някой може да нарече това мизерно мръсно място Щастие.

— Настоявам да се отнасяте към мен както подобава. Аз съм вашият принц. — Той махна към кликиския транспортал. — Изпратете ме обратно в Двореца на шепота, където ми е мястото.

Джеремая и останалите фермери свиха рамене.

— Вече не го използваме. Никой от нас не знае как, а и нямаме желание. Спряхме да получаваме доставки от Ханзата преди известно време и ме съмнява, че ще получим отново. Но това не е лошо, защото дойдохме тук, за да бъдем оставени на мира.

Даниъл присви очи и погледна примитивната планета, която някой сякаш на шега бе нарекъл Щастие. Питър и Естара бяха планирали това! Знаеха, че щеше да е заклещен тук без надежда да се върне.

Той падна на земята и се разрида, сякаш отново го бяха уцелили със зашеметител. Заудря почвата с юмруци.

Джеремая Хюстра го потупа по рамото.

— Не се отчайвай. Няма защо да се страхуваш. — Подаде му грубо изработената си мотика. — Можеш да се присъединиш към нас.