Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (86)

84.
Кото Окая

Идеите на Кото бяха почти на привършване, което не бе характерно за него. След като сканира останките на Йон 12, той засече висока радиоактивност, която доказваше, че реакторът е избухнал. (Това беше немислимо, но нима можеше да оспори информацията?) Не можа да открие кораби, следи от живот и никакви отговори.

Така че потегли отново. След като претърси още три системи, се натъкна на малкото скитническо поселище Съншайн. Над планетоида се изливаха силни фотонни вълни. Кланът Томара беше изкопал малка база в стените на кратерите и слънчевите колектори събираха огромно количество енергия. През дългите студени нощи скитниците излизаха и работеха на повърхността.

Поселището бе почти празно и Кото попита къде са хората.

— Отидоха на Ирека — отвърна му един стар еднорък мъж, който работеше с изкопна машина, няколко пъти по-голяма от него. — Ние с екипа ми имаме малко работа, а останалите заминаха да търгуват.

— Ирека? Какво има на Ирека? — Зад него КР и ГУ започнаха да рецитират статистическите данни на ханзейската колония, но той им нареди да млъкнат.

— Най-големият черен пазар в Спиралния ръкав — отвърна едноръкият. — Най-близкото нещо до свободната търговия, откакто почна войната с хидрогите.

— Значи трябва да отида там. — Може би щеше да открие майка си или говорителката Перони. Кото благодари на мъжа и отлетя от Съншайн.

Почти веднага забеляза „Настойчиво постоянство“ на Ден Перони. Местните бяха отворили множество ресторанти и заведения, за да удовлетворят нуждите на многобройните търговци. След като потокът на екти от Голген бе възобновен, вече нямаше проблеми с пътуването между колониите.

Ден беше сред първите, които го посрещнаха. Бащата на говорителката Перони се засмя.

— Никога не съм виждал такава усмивка. Все едно си намерил заровено съкровище.

— Намерих нещо по-добро — хора. Започваше да ми става самотно.

Ден и Кото тръгнаха през навалицата. Инженерът забеляза различни непознати музикални инструменти, цветни скулптури и шарени дрехи — по-скоро ефектни, отколкото практични.

— Когато хората започнат да купуват напълно безполезни вещи, значи икономиката се развива — засмя се Ден.

Представи Кото на губернаторката на Ирека. В дългата й тъмна коса, която стигаше до кръста й, имаше няколко посребрени кичура. Настроението й беше много добро — тя се радваше на търговията, която се въртеше на планетата.

— Чувала съм много за теб, Кото Окая. Ти си скитническият еквивалент на Айнщайн.

Той се изчерви.

— Не бих казал, като се има предвид колко грешки съм допускал. Току-що посетих моите операции на Йон 12 и открих, че всичко е унищожено. Някаква авария на реактора. Не успях да открия оцелели, но се надявам, че са се евакуирали.

Ден го погледна разтревожено.

— Йон 12 ли? Там се криеше Ческа, след разрушаването на Рандеву.

Кото не бе помислил за това.

— Че защо й е било на говорителката да ходи там?

— За да се скрие от зевесетата. Както всички нас. — Ден прокара ръка през косата си. Явно беше разтревожен.

Кото преглътна.

— Имаш ли… чувал ли си нещо за майка ми?

— Мислех, че е с Ческа. Шиз! Поне да имахме свестни комуникации! Никой не знае нищо.

Губернаторката ги погледна.

— Като се има предвид колко разпръснати са вашите хора, Ирека е най-доброто място за събиране на информация. Непрекъснато идват новини.

Сякаш в доказателство на думите й кацнаха още два скитнически кораба. Почти едновременно: сякаш се състезаваха кой първи ще изкара продукцията си на пазара. Един служител почти дотърча и подаде на губернаторката датапад.

— Списъкът на стоките. Ако искаш нещо специално, побързай. Останалите нямат търпение да напазаруват.

— Да пазаруват. Засега си имам всичко.

Хората бяха щастливи и преговаряха за цените добронамерено. Беше почти като едно време. Въпреки това Кото имаше известни опасения.

— Не се ли притеснявате от зевесетата? Те ще се домъкнат тук веднага щом разберат. Никак не харесват скитниците.

— Зевесетата да се изстрелват през тръбата за радиоактивни газове — отвърна наперено Ден. — Не ни е страх от тях.

Губернаторката беше по-спокойна.

— Преживяхме достатъчно заплахи от тях. Наложиха ни ембарго само защото бяхме заделили малко екти за планетата, а после не отвърнаха на молбите ни за помощ. Накрая измънкаха някакво измислено извинение и избягаха с корабите си към Земята. Страх ги е от хидрогите.

— Това отваря Спиралния ръкав пред нас — заяви Ден. — Клановете ще процъфтят.

Губернаторката отметна кичур коса от лицето си.

— Оръжията им и без това не са ефективни срещу бойните кълба. Нямаше да могат да ни защитят.

Кото се усмихна. Не им беше казал най-важното.

— Е, аз разполагам с нещо, което работи.

— Какво си измислил пък сега?

— Нещо съвсем просто. Чертежите са в кораба ми. КР, ГУ, донесете ги. — Двете аналитични компита тръгнаха, а Кото започна да обяснява действието на своите „звънци“. КР и ГУ се върнаха: носеха чертежите заедно, въпреки че и само едното компи можеше да се справи.

— Каза ни да ги донесем — каза КР.

— Доста неефективно — добави ГУ.

— На Терок с минимални средства и шепа цивилни кораби унищожихме повече хидроги, отколкото ЗВС за цялата война — каза Кото.

Ден погледна простата диаграма.

— Мога да се сетя за поне десет скитнически фабрики, които могат да бълват твоите звънци по-бързо, отколкото можем да ги извозим.

На устните на губернаторката заигра усмивка.

— Ще ги разпределим по всички зарязани колонии. Така ще има с какво да посрещнем евентуална атака на хидрогите.

— Няма нищо лошо в малко независимост, както обичат да казват скитниците — засмя се Ден.

Кото постави ръце на полимерните рамене на двете компита.

— Дали бих могъл да остана тук и да помагам… може би да управлявам проекта? И без това търся сериозна задача, с която да се захвана.