Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (39)

37.
Колкер

Хората отново получиха относителна свобода да се придвижват из Призматичния палат, без да им бъде казана причината за предишното задържане. Въпреки това Колкер остана да седи до широкия осветен от слънцето прозорец. Знаеше, че където и да отиде, все ще е самотен и откъснат от световната гора. Тишината в съзнанието му беше опустошаваща.

Освен ако не успееше да открие фиданката, която шепнеше в едно ъгълче на съзнанието му.

В телевръзката, хилядолетното творение на верданите, той непрекъснато чуваше множество гласове, плетеница от мисли и чувства. Можеше да обменя новини с другарите си и не се чувстваше самотен дори на изолирания облачен комбайн. Никога не си бе представял, че може да загуби всичко това. Досегът до световните дървета бе безкрайно далеч. Но ако успееше да открие фиданката, щеше да възстанови контакта и животът му отново щеше да има смисъл!

Съливан Голд загрижено каза:

— Ако беше по силите ми, щях да ни измъкна оттук. Знаеш, че опитвам. — Под сивата му брада разцъфна усмивка.

Колкер кимна тъжно. Да обясни на Съливан загубата на връзката с верданите бе все едно да обясни на слепец по рождение какво е да не се различават цветовете.

— Дори няма нищо за четене! — изръмжа Голд. — Има преведени части от Сага за седемте слънца, но не ми харесват героични приказки за раса, която ни забива нож в гърба.

Той грабна една илдирийска писалка и тънък диамантен филм и седна да пише писмо на жена си. Лидия беше неговата световна гора. Трябваше да споделя преживяванията си, та дори посланията никога да не стигнеха до нея.

На вратата се появи посетител — стар илдириец със сивкава кожа. Тънките му крайници приличаха на тръстикови стъбла, главата му се клатеше като метроном. Крехкото му тяло беше облечено с красива тъкана роба. Над ушите му се спускаха провиснали кичури сива коса. Челото му бе смръщено, сякаш непрекъснато се мъчеше да се съсредоточи.

— Аз съм Тери’л. — Той вдигна богато украсен медальон с преплетени кръгове и слънчеви символи. — От кастата на свещениците-философи. Може ли да говоря с вашия зелен жрец? Мисля, че може би имаме нещо общо.

— Общо ли? И ти ли си пленник? — Колкер се направи на неразбрал. — И ти ли си отрязан от нещото, което придава смисъл на живота ти?

Надяваше се, че старият свещеник ще се разкара, но Тери’л само леко поклати глава.

— Нашата каста се грижи за тизма. Мисля, че нашата връзка е подобна на тази между зелените жреци и световните дървета. Искам да ти разкажа за Източника на светлина и духовните ни нишки. Може би те са част от онова, което свързва живота и вселената.

Колкер скочи и викна обидено:

— Няма нищо общо!

Съливан също се ядоса.

— Значи магът-император ни праща мисионери? Да не би да се опитвате да ни накарате да приемем вашата вяра?

Старият мъж го погледна озадачено.

— Не, това е невъзможно. Само илдирийците принадлежат към тизмовата мрежа.

— Чакай да се изясним. Идваш тук и ни проповядваш, а после казваш, че не принадлежим към вашата вяра?

— Просто изпитвах любопитство към зеления жрец, — Тери’л докосна медальона си. — Надявах се на интересна дискусия.

Колкер го избута и излезе през вратата, без да го погледне. Нямаше никакво желание да сравнява телевръзката и тизма.

Тръгна напосоки, щураше се между фонтани, водопади и кристални скулптури. Без наставленията на световните дървета можеше да се скита с дни в огромния Призматичен палат. В главата му беше тихо, нямаше и следа от телевръзката. Освен…

В най-далечното ъгълче на съзнанието си усещаше шепота на фиданката. Вече бе убеден, че тя е някъде наблизо. Не можеше да сбърка познатото усещане. Движеше се през палата като следотърсач, надушил следи от дим във въздуха. Нямаше представа обаче как да намери малкото дръвче.

Вървеше по коридори и през широки зали, подминаваше придворни и слуги. Понякога се натъкваше на пазачи, но те сякаш изобщо не му обръщаха внимание. Небрежността на охраната му направи впечатление, но пък може би, щом илдирийците споделяха общи нишки мисли, си имаха доверие. Вероятно расата им бе свикнала да живее по този начин. Но тогава защо имаше толкова много пазачи?

Отхвърли всички тези въпроси и реши да се съсредоточи върху целта си. Щом откриеше фиданката, щеше да му е нужен само момент, за да възстанови контакта с телевръзката и да засити глада в съзнанието си.

Приближи се към залата за аудиенции. Дали пък магът-император не държеше фиданката близо до кристалния трон?

В момента Джора’х приемаше малка група поклонници. Язра’х забеляза зеления жрец и направи две крачки към него. Колкер отстъпи назад, преди погледите им да се срещнат. Леките сигнали го поведоха в друга посока.

Бързо се вмъкна в друга част на лабиринтоподобния палат, съсредоточен върху гъделичкането в съзнанието си. След дълго обикаляне и изкачване и спускане по разни стълби се озова в друг купол, в който се помещаваха личните покои на мага-император. Усещаше, че вече е близо. Фиданката беше тук! Чувстваше се като умиращ от жажда, надушил, че наблизо има вода.

От стълбището зад него се появи Язра’х с трите си котки. Значи все пак го бе проследила! Затича към него. Котките я последваха с грациозни подскоци.

Колкер се втурна в помещението. Само секунда, само една секунда! Огледа се трескаво — и видя фиданката в една ниша в стената. Беше на няколко години, тънка и издължена, но здрава. Крехките й листа сякаш трепереха. Дългоочакваната гледка бе толкова ценна, че той за момент застина.

Язра’х влетя в стаята и изкрещя като ръмжащ хищник.

— Спри!

Колкер се хвърли с протегнати напред ръце в отчаян опит да докосне дръвчето. Дори с минимален контакт щеше да успее да изпрати сигнал на всеки зелен жрец в Спиралния ръкав. Пръстите му почти докоснаха нежната златиста кора. Почти…

Една от исикските котки скочи на гърба му и го събори на земята. Докато падаше, той успя да докосне украсената саксия и тя се разклати.

Жрецът се строполи на студения под, сигурен, че котката ще го разкъса. Животното ръмжеше, острите нокти се впиваха в зелената кожа на гърба му.

Толкова близко! Фиданката бе толкова близко! Колкер събра сили и опита да се освободи, но между него и дръвчето застана втора котка и изръмжа предупредително. Колкер изпищя безпомощно.

Язра’х се приближи, каза нещо на животните и те отстъпиха. Тя сграбчи зеления жрец. Хватката й бе по-здрава от метални окови.

Колкер погледна фиданката, която бе само на няколко сантиметра, но напълно недостижима… и се разплака.