Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (10)

8.
Осира’х

Срещата между мага-император и пратеника на хидрогите беше плод на дълговековно планиране. Осира’х не очакваше, че владетелят на Илдирийската империя ще е толкова безпомощен и отчаян. „Преговорите“ всъщност бяха едностранни. Какво беше пропуснала? Нима той нямаше план? Не можеше да няма!

През кристалния купол на тавана се виждаше армадата бойни кълба, която я беше докарала от дълбините на Кронха 3. Осира’х беше накарала хидрогите да погледнат в съзнанието й и ги беше убедила да дойдат тук. Те бяха извлекли цялата информация от мозъка й> но не бяха заинтересовани да я разберат.

Осира’х също бе проникнала в съзнанията им и знаеше, че тези преговори няма да протекат според очакванията на баща й. Съществата виждаха чрез нея какво се опитва да постигне императорът и не бяха впечатлени. Тя усещаше, че заплахите на пратеника не са напразни. Въпреки сериозните загуби от фероуите хидрогите бяха готови да смажат илдирийците само за да си спестят бъдещи главоболия.

Тя слушаше внимателно и мълчаливо — и гледаше баща си. Бе го срещнала съвсем наскоро и още не можеше да прецени що за човек е. В главата й имаше множество различни образи: баща, маг-император, любим на майка й, брат на коварния губернатор на Добро Удру’х.

Осира’х разполагаше с ясните спомени на майка си. Те бяха изпълнени с любов и нежност. Но момичето бе изпитвало подобни чувства към Удру’х, а той я беше измамил. Дали Джора’х беше постъпил по същия начин с Нира?

Точно сега искаше — трябваше — да го види не като баща или любим, а като водач на милиардите илдирийци. Искаше той да демонстрира силата си, силата на империята.

Но хидрогите бяха много по-могъщи.

Пратеникът продължаваше с бумтящия си глас:

— Едно време илдирийците са били тясно свързани с фероуите, нашите смъртни врагове. Вече изгасихме едно от слънцата ви, при последната битка. Това е само началото.

— Ние не сме в съюз с фероуите — настоя Джора’х. — Те ви нападат, хората пък използват кликиски факли, но ние не сме част от тази война. Нямаме интерес към вашите планети. Ние сме неутрални.

— Вие не разбирате нашата война.

— Така е! Разбирам само, че сме част от нея, не по наше желание.

Пратеникът направи пауза, сякаш искаше да си спомни някакво име.

— Вашият… Адар Кори’нх унищожи много бойни кълба.

Осира’х се сепна. Хидрогите бяха взели името от нейната памет, което означаваше, че разбират илдирийците много по-добре, отколкото признават.

Магът-император се изненада колко много информация е извлечена от дъщеря му.

— Адар Кори’нх просто защитаваше илдирийците от непровокирани атаки. — Джора’х се приближи към капсулата и заговори по-твърдо: — Знаете на какво сме способни, ако се наложи да съберем цялата си военна мощ. Слънчевият флот разполага с хиляди кораби. Не ни подценявайте. Можем да ви нанесем сериозни щети.

Възмущението на пратеника се разби в съзнанието на Осира’х като във вълнолом.

— Ние можем да унищожим расата ви.

— Можете. Но ако решите да го направите, ще ви отслабим значително, може би достатъчно, че фероуите да ви победят. Ще поемете ли този риск? Каква полза ще имате? — Пратеникът мълчеше и магът-император продължи със заканите: — През десетте хиляди години от последния ни конфликт учените ни са разработили множество защити. Няма да се справите лесно с нас.

Осира’х се помъчи да запази мълчание. Знаеше, че илдирийците почти не са се променили през вековете и че данните за предишната война са изтрити от Сагата. Народът й въобще не беше готов за борба със съществата от газовите гиганти. На практика единствената нова защита беше самата тя. Въпреки че се опита, тя не успя да скрие разочарованието от баща си и неговия народ. Толкова хора бяха пожертвани на Добро. „Всичко… заради това?“

Хидрогите усетиха реакцията и извлякоха истината от ума й. Пратеникът заговори, без да я поглежда:

— Твоят опит за измама е твърде жалък. Не ти вярваме. Нямате никакви защити срещу нас.

Осира’х изскимтя от гняв и безсилие. Джора’х я изгледа, сякаш току-що го е предала.

Но и тя му беше ядосана. Магът-император трябваше да планира нещата, преди да я прати при хидрогите. А сега можеше поне да извика адар Зан’нх и бойните лайнери. Една мащабна атака щеше да унищожи кълбата, макар че щеше да коства сериозни загуби на Слънчевия флот и разрушаването на голяма част от Миджистра.

Пратеникът беше загубил търпение. Явно бе разочарован от това, което хидрогите бяха заварили тук.

— Няма да си губим времето в обмяна на заплахи. Венталите не са изчезнали, както смятахме, и хората продължават да ни нападат. Имаме да водим война.

Джора’х слезе по подиума и застана директно срещу капсулата. Гласът му беше твърд, но Осира’х усещаше страха му.

— Преди много време сме постигнали споразумение. Сега трябва да го направим отново. Това може да ви спаси от фероуите.

— Не можете да направите нищо за нас. Нямаме нужда от илдирийците. Достатъчно силни сме, за да се справим с фероуите, без значение дали ще воюваме и с вас.

Осира’х усещаше схватката в главата си и се опитваше да постигне баланс между раздразнението на пратеника и мислите на мага-император. Съсредоточи се и заби подобно на кинжал в съзнанието на съществото настояването, че трябва да даде шанс на илдирийците и да предложи някакво решение.

Пратеникът направи пауза, изненадан от менталната атака.

— Всички обитатели на скалите нарушават песента на вселената. Ненужните ноти трябва да се премахнат. Но първо трябва да се махнат фалшивите. — Отново замълча, сякаш обмисляше нещо. — Илдирийците не могат да ни помогнат срещу фероуите. Но могат да ни подкрепят срещу по-незначителен противник.

Джора’х изгледа спокойно сребристата фигура, очакваше обяснение.

— Сред обитателите на скалите хората са най-големите ни врагове. — Около лицето на пратеника се появи гъста мъгла. — Помогнете ни да ги унищожим и може би ще пощадим вашите планети.

Осира’х не беше ходила на Земята или Терок. Беше виждала хора единствено в лагерите на Добро. Но това беше расата на майка й! Тя удари пратеника с оглушително ментално „Не!“, но съществото не й обърна внимание.

Джора’х се олюля.

— Хората никога не са ни причинявали вреда! Те са наши съюзници.

— Те са врагове на хидрогите. Не може да сте съюзници и с двете раси. Избирайте.

Осира’х се обърна към баща си, но очевидно вниманието му беше насочено към ужасния избор между честта и оцеляването. Виждаше през купола, че бойните кълба се приближават. Хидрогите можеха да изпепелят Миджистра, преди адар Зан’нх да се притече на помощ.

Но да се унищожат всички хора! Осира’х искаше да помоли баща си да не се съгласява. От друга страна, знаеше твърде малко за истинския му характер. От спомените на Нира и досегашния й опит с Удру’х знаеше, че илдирийците пазят много тайни и често лъжат. Очевидно предателството не им беше чуждо.

Дали баща й щеше да капитулира и да се съгласи да унищожи друга раса, за да спаси своята? Бе дошъл моментът да покаже дали държи на принципите си, или може да бъде пречупен с проста заплаха. Опита се да повлияе на мислите му, като изпрати своите. „Колко са силни убежденията ти, татко? Добър човек ли си, или честта ти е за продан като на губернатора Удру’х?“

Истинският владетел на илдирийците трябваше да открие друг начин. Тя бе надзърнала в умовете на хидрогите. Разбираше изкривеното им мислене и осъзнаваше военната им мощ. Въпреки това вярваше, че магът-император трябва да се опълчи на враговете. Нима Джора’х щеше да предаде Нира?

В получените спомени момичето виждаше как майка му беше слушала обещанията на този мъж и бе отвръщала на любовта му. Нима това беше лъжа? Мъжът, когото Нира бе обикнала, никога нямаше да се поддаде на подобна заплаха. Нямаше да помисли и за миг да го направи. Видя Терок от спомените на майка си, зелените жреци и тайните на световната гора. След това си представи изпепелените, пушещи руини. Само заради слабостта на Джора’х.

Застанал пред пратеника на хидрогите под стотиците надвиснали бойни кълба, магът-император се бореше с невъзможния избор. Очевидно не виждаше изход. Сведе очи и отвърна шепнешком:

— Ще направя каквото трябва.