Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (25)

23.
Инженерният специалист Свендсен

Напълно екипираният отряд командоси се изсипа от военния транспорт и заобиколи останките на хидрогския кораб.

Високият швед излезе от кораба и примигна на слънчевата светлина.

— Да? — Протегна ръка на командира, сякаш се срещаше с приятел на парти. — Какво има?

Командирът беше с квадратна челюст, гладко избръснат. Кожата му лъщеше от лосион — или може би пот. На униформата му пишеше „К. Елман“.

— Сър, заповядано ми е да ви придружа до фабриката за компита. Имате задача.

Свендсен се намръщи.

— Съжалявам, но имам проучвания тук.

— Доктор Свендсен, разполагате с кодове за достъп и жизненоважна информация за нашата мисия. Случаят е спешен, сър.

От месеци не бе имало проблем във фабриката, дори най-дребни повреди.

— Какво става?

Сребърните барети го поведоха към транспорта.

— Бойните компита са полудели. Крал Питър нареди да затворим фабриката, преди и там да възникнат неприятности. — Потеглиха, преди да успее да осмисли следващия си въпрос.

Фабриката беше най-голямото предприятие от рода си и преди войната произвеждаше нормални модели: приятелски и аналитични. След сблъсъка с хидрогите повечето линии бяха променени, за да произвеждат по-усъвършенстваните бойни модели. Свендсен не беше ходил там от доста време, понеже бе зает с кораба, но се гордееше, че всичко работи безпроблемно.

— Вероятно се е получила някаква грешка в базовото програмиране. Ще разглобя няколко бройки и ще видя какво не е наред. — Усмихна се на смръщените барети, но не получи отговор. — Ако се наложи, ще преназнача няколко души от корабните проучвания.

Тази сутрин бяха отбелязали напредък в разгадаването на устройството на хидрогските двигатели. За съжаление, трябваше да се оправи със спешната ситуация, преди да се върне към по-интересните проучвания. Крал Питър отдавна изпитваше параноични подозрения към бойните компита.

Бързият транспорт се приземи и четирите люка се отвориха едновременно. Командосите се измъкнаха светкавично, последвани от не толкова пъргавия Свендсен. Още три транспорта бяха кацнали на площадката пред фабриката. В единия край бе издигната голяма палатка — там се помещаваше командният пост.

Свендсен и ескортът му тръгнаха към нея. Командващият — сержант Пакстън — се взираше в екран с плановете на фабриката. Вдигна поглед и се обърна към инженерния специалист.

— Вие трябва да сте цивилният, който отговаря за това съоръжение. Нуждаем се от помощта ви.

— Разбира се, господине… искам да кажа, сержант. Нали за това съм тук.

Пакстън посочи диаграмата. Половината помещения бяха отбелязани с кръстчета.

— Нямаме данни за тези зони. Не можем да се свържем с работниците вътре. — Смъкна пръст, търсеше точните цифри. — Според документите вътре трябва да има сто двадесет и осем души.

— Така е. Държим да има кой да наблюдава производството и да докладва. Все още има някои предразсъдъци относно пълната автоматизация. — Свендсен се усмихна и сви рамене.

— Кралят заповяда да неутрализираме бойните компита. Разбрахте ли какво се случва на борда на корабите от ЗВС?

Инженерът се засмя насила.

— Да чух. Сигурно има някаква грешка. Убеден съм, че докладите са преувеличени.

— Доктор Свендсен, според нашите данни бунтът е обхванал и десетте квадранта. Компитата са превзели множество кораби. Цели екипажи са избити, десетки хиляди добри войници. — Пакстън се втренчи в инженера. — Възнамерявам да вляза с екипа си и да предотвратя подобно нещо да се случи и тук.

— Разбира се, разбира се. Това е наистина тревожно. Имате моето позволение…

Пакстън го изгледа смразяващо.

— Крал Питър вече ни нареди. Нямам нужда от вашето разрешение, а от помощ.

— Ами да… добре.

Сержантът посочи плановете.

— В тези крила са складовете за части. Вътрешните камери показват рафтове с части. Никаква активност.

— Точно така. За някои неща ползваме подизпълнители. Частите се произвеждат в други фабрики и идват тук за сглобяване.

Сержантът прокара пръст по диаграмата.

— Тази част изглежда най-защитена.

— Това са стерилните помещения за вграждане на модулите.

— Обявихме евакуация и всички работници от тази зона се измъкнаха успешно. — Пакстън поклати глава. — Но не сме чули нищо от хората в центъра. Или са заложници, или вече са мъртви.

— Бойните компита не убиват хора — каза Свендсен.

— А Земята е плоска — обади се редник Елман зад гърба му.

Пакстън отново насочи вниманието им към диаграмата.

— В този край е програмният комплекс и зоната за довършване.

— Кликиските модули са вече имплантирани, но в програмния център се занимаваме с допълнителното програмиране. — Свендсен се засмя малко нервно. — Както казваме, там те получават заповедите си.

Откъм сградата прозвучаха аларми. Пакстън се обърна към един процеп на палатката. Още четири транспорта и допълнителна бронирана техника се спускаха на опразнения товарен док.

— Доктор Свендсен, срещу колко компита сме изправени?

— Автоматичните производствени линии са много ефикасни. — Свендсен се почеса по горната устна. — Могат да изкарват по четиристотин компита на ден, комплектувани и готови да бъдат пратени на някой кораб.

Пакстън се намръщи.

— Точно от това се боях. Колко готови компита е имало на склад според последните данни?

— Всъщност аз не отговарям за инвентара. Неактивираните компита си стоят и чакат да бъдат разпределени. Вероятно са доста…

— Колко?

— Няколко хиляди, предполагам. Зависи кога е заминала последната пратка. Напоследък бях зает с хидрогския кораб.

Пакстън се обърна към екипа си.

— Да влизаме, преди Троянският кон да се задейства, както става на корабите на ЗВС.

— Може да се окаже, че сме закъснели — изсумтя Елман.

Сребърните барети бързо излязоха от палатката. Помъкнаха и Свендсен. Пакстън продължаваше да говори, без следа от задъхване:

— Да си изясним нещо, доктор Свендсен — нали като влезем, ще може да ползвате пълномощията си и да изключите системите?

— Естествено. Ще е трудно, ако трябва да дезактивираме функциониращите компита индивидуално, но изключените няма да са проблем. Няма от какво да се притесняваме.

— Точно така. Няма от какво. Да влизаме.

Тридесетимата командоси носеха електронни пулсатори и едрокалибрени оръжия, чиито остри куршуми можеха да проникнат в бронираните екзоскелети на бойните компита.

— Всичко това необходимо ли е? — попита Свендсен. — Това са просто компита. Сигурно е дребно недоразумение.

— Смъртоносно недоразумение — измърмори един командос, без да забавя ход.

Пакстън се намръщи.

— Да, сър. Абсолютно необходимо е.

Високите метални врати бяха затворени. Свендсен посегна към ключалките, дръпна ръка и каза объркано:

— Достъпът не би трябвало да е блокиран. Странно. Някой ги е барикадирал отвътре.

— Сигурно тенекиите си правят частно парти — обади се Елман.

Залостените врати не бяха пречка за командосите. Сапьорският екип се приближи, постави експлозиви и взриви целия портал. Сребърните барети нахлуха с готови оръжия още преди металните крила да паднат на пода и затичаха навътре. Неколцина останаха да охраняват Свендсен.

При последното му посещение тази зона беше ярко осветена, но сега повечето лампи не работеха и огромното хале тънеше в мрак. Още по-странно бе, че складът, в който трябваше да се намират новопроизведените компита, беше празен.

— Но… тук би трябвало да има хиляди неактивирани компита.

— Явно вече не са неактивирани — обади се редник Елман.

— До всички: защитна формация! — изкрещя сержантът. — Може да ни дебнат в засада.

Командосите тръгнаха през празния склад към производствените линии. В далечината се чуваше симфония от дрънчене, чукане и скърцане — производственият процес продължаваше.

— Май все още сглобяват компита — каза Пакстън. — Господин Свендсен, ваш ред е.

— Всъщност доктор Свен…

— Не ми пука каква ви е титлата — действайте!

Над поточните линии, окачени на вериги, висяха три човешки тела.

— Ето ги вашите работници — каза Пакстън равнодушно. — Все още ли мислите, че става дума за дребно недоразумение?

Свендсен гледаше невярващо капещата кръв.

— Аз… аз просто не мога да…

От всички страни започнаха да изникват бойни компита.

— Супер! Открихме липсващите тенекии — изръмжа Елман. — Сержант, нали няма да им натискаме копчетата за изключване едно по едно?

— В никакъв случай. Огън!

Компитата се втурнаха напред и сребърните барети откриха огън. Тежките куршуми пробиваха бронираните тела на машините и ги събаряха. Няколко робота, ударени от електронни пулсатори, паднаха върху производствената линия.

— Свендсен! Къде трябва да отидеш? — изкрещя Елман. — Оръжията ми са на твое разположение.

Разтрепераният инженер посочи с пръст.

— На онази контролна кула. Мисля, че оттам ще успея да дезактивирам устройствата.

От производствената линия започнаха да падат полусглобени машини, само торсове и ръце, още непокрити с полимер. Недовършените роботи се протягаха, опитваха се да сграбчат стрелящите командоси. Няколко механични ръце докопаха четирима за гърлата. Останалите барети продължиха стрелбата срещу ужасните машини. Все повече компита падаха от производствената линия, пълзяха по пода като някакви странни раци.

Пет компита изскочиха изпод едно мостче и сграбчиха една от баретите — жена. Тя продължи да стреля, но машините я полазиха като насекоми и я повалиха.

Свендсен се движеше като в мъгла; и едва смогваше да не изостава от Елман. Започваше да се разколебава. Дори да успееше да изключи машините, не можеше да направи нищо на вече активираните компита.

Пакстън крещеше в микрофона си — търсеше връзка навън.

— Имаме нужда от подкрепления! Блокирайте вратите с тежка бронирана техника, за да не се измъкнат!

— А ние как ще излезем? — попита Свендсен.

— Ние още не сме успели да влезем — извика Елман и простреля две атакуващи компита.

Отвсякъде прииждаха стотици военни роботи. Подредиха се в непробиваем кордон около контролната кула и спряха, сякаш предизвикваха хората да се приближат.

— Също като в онези стари филми със зомбита! — изкрещя Елман. — Само че с роботи.

Свендсен огледа морето от гневни машини и спря.

— Няма да успеем да минем. Само тридесет сме.

— Всъщност вече сме двадесет. Но кой ти брои?

Компитата започнаха да ги обграждат, а баретите стреляха ли, стреляха. Един от мъжете изпразни енергийния си пулсатор, захвърли го и измъкна по-малко оръжие с куршуми.

— Сержант, мунициите са на привършване!

— И моите!

Пакстън направи мигновена преценка.

— Няма да успеем. По-добре да се изтеглим и да опитаме с повече хора и по-тежки оръжия.

Сребърните барети отстъпиха, без да спират стрелбата.

Един командос беше ранен в бедрото. Двама от другарите му го носеха — тичаха напред, докато останалите ги прикриваха. Щом доближиха изхода, Пакстън извади граната и я хвърли към края на производствената линия. Експлозията разби машината. Свендсен обаче знаеше, че това ще предизвика само временно забавяне. Компитата можеха да я оправят съвсем бързо.

— Нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си — каза той, но на командосите изобщо не им беше до приказки. Първите барети вече се измъкваха през изхода заедно с ранения. Свендсен тичаше след тях. Преди да стигне до относителната безопасност, си позволи да хвърли поглед назад.

Въпреки експлозията и стрелбата производствената линия продължаваше да работи, при това с ефикасност, за каквато Свендсен дори не бе мечтал. Фабриката продължаваше да бълва бойни компита и той не виждаше начин да спре това.