Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (6)

4.
Джес Тамблин

Водно-перленият кораб на Джес Тамблин напусна Йон 12, където враждебните кликиски роботи бяха унищожили цяла скитническа база, и се понесе с пълна скорост през системата като течен снаряд. В себе си носеше повредения кораб и двамата му ранени пътници. Състоянието на Ческа беше особено тежко.

Джес се плъзна през водата и опита да погледне през илюминатора на „Водолей“. Вътре младият Нико Чан Тайлар се суетеше над Ческа, но не можеше да й окаже голяма помощ. Тя лежеше в безсъзнание на палубата. Беше получила множество наранявания, когато роботите свалиха „Водолей“. Двамата с Нико бяха оцелели по чудо.

През последните няколко часа младият пилот сякаш беше остарял с десет години. Въпреки изкълчената китка, пукнатите ребра и множеството драскотини той не се отделяше от Ческа. Самият Джес наблюдаваше отстрани и отчаяно жадуваше да я целуне и да я хване за ръката.

Беше му се наложило да се откаже от някои човешки стремежи, когато се съедини с венталите. Това беше единственият начин да оцелее. Не можеше да изгуби и Ческа! Венталите бяха част от него от доста време, но все още не можеше да проумее напълно тези могъщи същества. Джес им бе казал да открият най-близката скитническа база или в краен случай колония на Ханзата с медицински център. Уви, наоколо нямаше нищо подходящо.

Защо венталите не искаха да я спасят? Знаеше, че имат силата да го направят.

Преди години те бяха променили тялото му, бяха го превърнали в динамо, чието докосване бе способно да убие друг човек. Можеше да прави невероятни неща с новопридобитите си способности, дори да е сериозно оръжие във войната с хидрогите.

Но пък някои от най-простите действия му бяха отказани. Каква полза имаше от способностите си, след като не можеше да направи това, което желаеше най-силно? Копнееше да прегърне Ческа и да я избави от болката. А дори не можеше да избърше потта от челото й.

Промъкна се през люка на „Водолей“ и стъпи, целият мокър, на палубата. Около тялото му се появи бяло леко замъглено облекло, косата му се вееше като водорасли в морско течение. Нико го погледна; очите му бяха пълни с надежда. Джес наистина можеше да прави чудеса, но не и такова.

— Опитах се да я прегледам, Джес, но състоянието й е твърде тежко за медицинските ми познания. — Беше превързал наранената ръка към гърдите си. — В името на Пътеводната звезда, едвам успях да се оправя с изкълчената си ръка, а тя има сериозни вътрешни травми. Кръвоизлив, а вероятно и пробит дроб. И кой знае какво още?

Нико се опита да даде на Ческа стимуланти, за да премахне най-лошите ефекти на шока. Тя се закашля, от устата й избиха кървави мехурчета. Въпреки че корабът се носеше с невероятна скорост, Джес знаеше, че Ческа няма да оцелее, ако венталите не се намесят.

— Трябва да оживее, Нико. — Джес стоеше отстрани със свити юмруци, чувстваше се ужасно изолиран. Дори не можеше да я докосне! — Тя е… Говорителката на скитниците. — И двамата знаеха, че този аргумент е твърде незначителен на фона на любовта, която изпитваше към нея.

Венталите се обадиха в съзнанието му.

„Жената ще умре скоро“.

Джес се ядоса от спокойствието, с което го заявяваха.

— Спасете я.

„Някои неща не могат да бъдат променени“.

— А някои могат. — Гласът му избумтя в стените на „Водолей“ и Нико подскочи. — Ще й дам да пие венталска вода! Тогава ще навлезете в тъканите й и ще й помогнете.

„Простият контакт с венталска вода няма да я измени, както променихме теб. Това трябва да е съзнателен акт от наша страна“.

— Направете го. Нямате представа колко значи тя за мен.

„Знаем какво значи тя за теб. И разбираме“.

— Тогава защо отказвате да ми помогнете? Спасихте мен, защо не спасите и нея? — Той дължеше всичко на венталите, но точно в този момент беше готов да ги намрази.

„Твоето спасяване беше необходимо. Без теб нямаше да се завърнем. Но тази жена не е от значение за нас“.

— Значи венталите са пълни егоисти? Тя е от значение за мен. Щом отказвате, да спасите Ческа, как мога да ви се доверя? Може би сте също толкова зли, колкото хидрогите, но сте по-хитри. — Досега въобще не му бе хрумвала подобна мисъл.

„Знаеш, че това не е вярно, Джес Тамблин“.

— Знам, че Ческа ще умре, а съюзниците ми отказват да я спасят — извика той отчаяно.

Нико продължаваше да се суети над говорителката в напразни опити да й помогне.

— Нима е по-различно от свързването на зелените жреци и световните дървета? Те нямат проблеми да го правят, когато си искат. Нима венталите не са подобни?

„Ние не се свързваме по същия начин като верданите и жреците. Световните дървета са пасивни и тяхната връзка е симбиотична. Венталите са течни, неконтролируеми и лесно се покваряват. Егоистичните действия водят до лоши последици. Когато те променихме, се променихме и ние. Понякога това може да доведе до изкривяване. Нямаш представа каква разрушителна мощ притежава един покварен вентал. Рискът е твърде голям“.

— Какъв риск? — настоя Джес Пред очите му беше единствено Ческа.

„Виж как се промени ти самият. Знаеш колко много изгуби“.

— Това няма да има значение, ако изгубя нея. — Внезапно му хрумна нещо. — Ако я спасите, както спасихте и мен, вече няма да съм самотен. Ще сме двама.

Последва продължителна пауза.

„Не можем да я трансформираме просто така. Трябва сама да го пожелае, както и ние“.

Джес видя в съзнанието си образа на океанската планета, на която първоначално бе доставил венталите.

„Това е най-близкият ни свят. Отиди в главния океан. Там ще решим съдбата й“.