Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (13)

11.
Сели

Хората на Терок наблюдаваха с изумление как величествените кораби на верданите се спускат от небето. Сели хвана ръката на своя приятел Солимар и я стисна толкова силно, че щеше да му счупи пръстите. Назъбените сенки на гигантските дървета бяха смълчали целия горски живот.

Първият кораб запълни почти цялото небе. Докато се спускаше, дългите клони в долната му част се извиха като тънки крачета, а останалите се обърнаха нагоре, към космоса. Извитите клони нямаха листа, а завършваха с внушителни остри тръни. Корените на дънера — приличаха на антени — се насочиха към почвата на Терок и внимателно се вкопаха в отдавна забравения си дом.

Наблизо се спусна втори, после трети кораб. А след това още, и още, почти двеста.

Сели гледаше с възхита огромните клони на органичните конструкции — те бяха по-внушителни дори от самите световни дървета. Очите я заболяха и усети, че е спряла да мига.

Бенето явно знаеше какво става и не изглеждаше притеснен. Дървеният й брат стоеше неподвижно в разчистеното пространство край гъбения риф, сякаш беше пуснал корени. На лицето му беше изписано задоволство.

— Те ще стоят на стража на Терок.

Тя си помисли за сестра си Естара, която беше на Земята.

— Ами ако хидрогите нападнат някъде другаде? Ами Земята?

Бенето се обърна към нея. В изкуственото му тяло течеше алхимична смес от кръв и мъзга.

— Тази война се простира отвъд Терок и Земята, отвъд хората и илдирийците. И може да бъде спечелена само от силен съюз. За щастие хидрогите си създадоха могъщи врагове. — Той посочи към гората, която кипеше от живот след дъжда от изпарената комета. — Венталите се присъединиха към нас и вече сме по-силни.

Това беше очевидно. Терокците месеци наред бяха премахвали щетите от предното нападение, а сега гората се беше раззеленила след венталския дъжд.

— В първата война венталите и верданите се сблъскали с по-могъщите хидроги — каза Солимар, който стоеше до Сели. — И били почти унищожени. Но фероуите също се обърнали срещу врага.

— Лоялността на фероуите е като пламък на свещ, който се клати от вятъра — добави Бенето. — Понякога те се бият с нашите противници, но това не означава, че са наши съюзници. Надявахме се, че врагът е изчезнал отдавна, отблъснат в ядрата на газовите гиганти. Но след хилядолетия хидрогите са се възстановили от раните си.

Дървеното му лице изглеждаше тъжно.

— Не е разумно да оставиш неразрешен проблем, макар понякога да е по-лесно. Световната гора и нейните съюзници не бива да повтарят тази грешка.

Под сенките на верданските кораби световните дървета трепереха и обменяха мисли в свързаното си съзнание. Сели усети хилядолетния им гняв и страх.

Изражението на голема се промени.

— Хидрогите вече се бият с фероуите. Няма да устоят на комбинирана атака от вердани и вентали. След като бойните ни кораби пристигнаха, е време да преминем в атака.