Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (64)

62.
Нира

Когато видя собствения си гроб, Нира изпита странно чувство. Удру’х я бе обявил за мъртва и всички му бяха повярвали. Илдирийците не се съмняваха в думите на губернатора, а хората въобще не помисляха да задават въпроси.

На гроба имаше традиционен камък с холограма на лицето й, захранвана от слънчевата светлина. Нира погледна замазания образ, взет от картотеките на размножителната програма. Беше се състарила, още от първия момент, в който бе попаднала на Добро.

Коленичи и усети острите върхове на тревата по голите си крака. Докосна с пръсти земята, сякаш търсеше изгубения си живот в почвата.

Тук за първи път срещнах баща си — каза тъжно Осира’х. — Магът-император бе дошъл да посети гроба ти. Мисля, че Удру’х го направи точно за тази цел. Повечето хора не получават подобно внимание.

Нира се опита да си представи сцената и какво си бе помислил Джора’х.

— Видяла си го тук?

Изражението на момичето изглеждаше странно отнесено.

— Въпреки че разполагах с всичките ти спомени, не можех да говоря с него. Не можех да съм сигурна на коя страна е. Знаех какво е станало с теб и как той го е позволил.

Нира погледна остро дъщеря си. Джора’х беше стоял тук, но и той бе повярвал на лъжите на губернатора.

— Той не е знаел нищо! Не е можел да знае. Ти най-добре осъзнаваш колко силно ме обичаше.

— Знам колко силно си го обичала ти. Но както виждаш от губернатора, илдирийците са много добри измамници.

Зелената жрица отклони поглед.

— Джора’х ме обичаше. И съм сигурна, че все още ме обича. Само трябва да го видя. — Стига Удру’х да не организираше някой „инцидент“ преди това. Какво ли щеше да спечели губернаторът, ако я освободеше сега? Трябваше да е максимално предпазлива.

Погледна Осира’х и за пореден път съжали, че е натоварила крехката детска психика с ужасните си спомени и преживявания.

— Майко, защо ме гледаш така?

— Виждам само едно малко момиче, но се удивлявам на думите ти. — Нира успя да докара пресилена усмивка. — Ти си невероятно мъдра за дете.

— Никога не съм била дете. Не ми позволиха. — Нира усети безграничната й тъга, въпреки че Осира’х се усмихваше топло. — Но пък имах детство. Твоето. Спомням си как живях с твоите родители, братя и сестри. Само ти от цялото семейство се интересуваше от истории. Спомням си как се изкатерихме по световните дървета за първи път, след като те приеха за зелена жрица. Каква прекрасна гледка! Короните се простират като океан, докъдето поглед стига! Наоколо летят огромни смарагдови същества.

— Бях толкова замаяна, че за малко щях да падна… — Нира се унесе в спомени.

— Но един зелен жрец ни хвана. Бенето, нали?

— И стояхме там с часове, душехме вятъра, гледахме летящите насекоми, слушахме четенето на послушниците. — Тя погледна Осира’х в очите и разбра, че дъщеря й наистина си спомня всяка подробност. „Поне съм й оставила и няколко приятни спомена…“

— Не мога да си представя какво щях да правя без дара ти. — Осира’х се натъжи при вида на приближаващата се група. — Ето ги братята и сестрите ми. Искат да се запознаят с теб.

При вида на приближаващите деца Нира потръпна. Всяко беше заченато след ужасни седмици в разплодителните бараки. Продукт на ужасяващ генетичен експеримент, а не на любов. Ръцете й затрепериха.

Осира’х остана спокойна, въпреки че виждаше страха и колебанието на майка си.

— Знам какво мислиш за бащите им. Знам от спомените ти как са заченати, родени и отнети от теб. — Посегна и стисна зелената ръка на Нира. — За теб техният произход е проклятие. Но това е било в миналото и те не са виновни. Те не са ти врагове. Те са твои деца, майко. Като мен. Ела да те запозная.

Нира се остави дъщеря й да я заведе до четирите деца и се насили да ги погледна в очите.

— Това е Род’х, най-големият ти син. — Момчето се усмихна. Очите му блестяха, лицето му носеше красивите черти на императорската фамилия. Веднага се познаваше, че е син на Удру’х.

Сърцето й трепна, но тя се стегна и му подаде ръка.

— Това е начинът, по който се поздравяват хората.

Род’х стисна десницата й учудващо силно.

— Ти ли си майка ми? Никога не съм вярвал, че ще те срещна.

Нира се опита да превъзмогне колебанията си. Момчето все пак беше неин син. Колкото и да мразеше Удру’х, Род’х беше и наполовина неин.

— А това е Гейл’нх.

Нира се обърна към по-малкото момче и разпозна силното и гордо лице.

— Спомням си… адар Кори’нх.

Момчето изглеждаше доволно.

— Баща ми е герой. И ти също, майко. Учеха ни как да спасим империята.

— Така вярват някои илдирийци. — Нира преглътна с мъка.

По-младите й дъщери се казваха Тамо’л и Мюри’н. Мюри’н беше най-малка, но вече бе по-едра от повечето от братята и сестрите си благодарение на воинския си произход. Всички се скупчиха, нетърпеливи да застанат до майка си. Нира усети любопитството и искрената им невинност и осъзна, че въпреки произхода им не може да ги мрази.

— Разкрих им истината, майко. Заедно ще ти помогнем да промениш тази колония.

— Щастлива съм, че ви има. И ти благодаря, Осира’х. — Нира погали дъщеря си по бузата, сълзите й напираха. — Благодарна съм ти, че ми показа как да постъпя правилно, въпреки че се страхувах.