Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (5)

3.
Магът-император Джора’х

Бойните кълба на хидрогите изпълваха небето на Илдира и изглеждаха готови да унищожат Призматичния палат. Въпреки светлината от шестте оцелели слънца магът-император усещаше огромната сянка, надвиснала над покоите му.

Беше се завърнал в двореца и очакваше пратеника на хидрогите. Предстоеше му може би най-важният разговор в историята на Илдирийската империя. Никой маг-император досега не се бе изправял пред такава криза. Сега вековните планове и схеми му се струваха недостатъчни. Горчивото знание, че империята му е на път да се промени, го потрисаше дълбоко.

Дъщеря му Осира’х беше довела хидрогите, точно както бе поискал. А сега какво?

Трябваше да се изправи срещу противник, който с лекота унищожаваше слънца и почти бе изтребил няколко раси в Спиралния ръкав преди десетина хиляди години. Какво можеше да предложи на подобни същества?

„Сами си го навлякохме“.

Илдирийците и хидрогите бяха сключили нещо като пакт за ненападение с помощта на кликиските роботи. Но наскоро той беше нарушен по причини, които Джора’х не разбираше. Коварните роботи се бяха обърнали срещу Илдира — следваха някакви свои цели.

Но с Осира’х той нямаше нужда от други посредници. Тя беше мостът. Джора’х не беше напълно сигурен как дъщеря му бе успяла да принуди извънземните да дойдат. Тя беше излязла невредима от недрата на газовия гигант и бе предала кратко, но ужасяващо съобщение. „Искат да им помогнеш да унищожат хората. Ако не се съгласиш, няма да пощадят никого“. Все едно беше прерязала с кристален нож всичките му надежди.

В ярко осветената стая влетя куриер.

— Господарю, адар Зан’нх настоява да говори с вас! Неговата манипула очаква заповеди. Да открие ли огън срещу хидрогите?

Джора’х взе комуникатора от ръката му. Появи се изображението на най-големия му син, угрижения командир на Слънчевия флот. Зан’нх изглеждаше разтревожен, но лицето му излъчваше решителност.

— Господарю, готов съм да защитя Илдира. Само дайте нареждане.

„Няма да се предадем и да очакваме търпеливо смъртта си“. Оръжията на Слънчевия флот не можеха да се мерят с бойните кълба, но щяха да нанесат много щети. „Сигурно хидрогите го разбират“.

— Адаре, така само ще предизвикаме клане. Аз ще се оправя. Отдалечи малко бойните си лайнери, но стой нащрек. Всеки момент очаквам да дойде техният пратеник. Бойните кълба са тук по моя молба.

Думите му звучаха невероятно. Ако Джора’х се провалеше, империята щеше да загине. Костите му нямаше да почиват при тези на предците му в костницата под Призматичния палат, а духът му нямаше да намери пътя към Извора на светлината.

Зан’нх отстъпи, макар видимо да се колебаеше. Куриерът прибра комуникатора, поклони се и излезе от залата. Личеше му, че е изплашен.

Малката Осира’х стоеше на стъпалата в основата на подиума и зяпаше тавана. Цветните светлинки се движеха по кристалната повърхност и сякаш се подчиняваха на телепатичната й дарба.

— Пратеникът пристига.

— Ти ли ги накара? — Джора’х така и не бе успял да я разпита. — Можеш ли да ги контролираш?

Момичето му отвърна с една от загадъчните си усмивки.

— Хидрогите предпочетоха да повярват, че идват по собствена воля. Но мисля, че грешат. Сега ги разбирам по-добре и те също ме разбират. Могат да четат мислите ми, но не им е лесно.

Изглеждаше изтощена, но в очите й играеха странни пламъчета. Лицето й изглеждаше детско и невинно, докато не я погледнеш по-отблизо. Срещата и контактът с хидрогите спокойно можеше да са нанесли непоправими щети на душата й.

Джора’х искаше да е също толкова силен.

— Готов съм да го приема. Можеш ли да ми помогнеш?

Тя отправи поглед в далечината.

— Пратеникът ще говори с теб и ти с него. Аз ще възприемам мислите му и ще произнасям думите. — На устните й се появи странна усмивка. — Няма да му оставя избор. Като станах мост между нашите раси, аз се превърнах в проводник. Проникнах в умовете им и разтворих моя за тях. Накарах ги да дойдат. Наполовина със сила и наполовина с… убеждение. Но не мога да ги принудя да се съгласят.

— Това е моята задача.

Дългата върволица императори, които бяха работили за това събитие, не го бяха подготвили достатъчно добре. Нямаше разменна монета за преговорите. Джора’х се притесняваше какво ли ще трябва да обещае, за да сключи мир.

Внезапно момичето потръпна, сякаш по тялото му премина вълна от болка.

— Трябваше да покажа на пратеника път през двореца. Иначе възнамеряваше да разбие кристалния купол. Хидрогите са доста нетърпеливи по отношение на препятствията.

Джора’х усети обезпокоителното присъствие и се покатери на какавидения трон. Не искаше да изглежда слаб.

През голямата арка се появи капсула, която поддържаше високо налягане. Течният метал вътре започна да придобива хуманоидна форма. Хидрогът все едно беше облечен в някакъв скафандър с джобове и закопчалки. Имаше дълга коса и човешко лице, но цветът му беше сребрист. Явно беше приел образа на някоя от предишните им жертви.

Гласът на пратеника беше боботещ, сякаш съществото използваше въздушните молекули, за да излъчва звукови вълни.

— Пристигнахме. Желаете ли да ви унищожим? — Ако се съдеше по тона, това бе нормален въпрос, а не заплаха.

Императорът запази спокойствие, но усещаше, че събитията го притискат, и трескаво търсеше изход.

— Повиках ви тук, за да обсъдим мира между нас.

— Нямаме полза от мир с илдирийците. — Джора’х с притеснение наблюдаваше как устните на Осира’х мърдат в синхрон със съществото, сякаш двамата бяха неразривно свързани. — Нашата война беше срещу верданите. Сега се бием срещу предателите фероуи. Научихме и че венталите са се завърнали. Вие сте просто дребна пречка.

„Хидрогите трупат врагове толкова лесно, колкото престолонаследникът си намира любовници“.

— Знаем, че фероуите са ви нанесли сериозни поражения.

— Техните щети са още по-големи. А илдирийците ще бъдат унищожени, ако продължат да ни се пречкат. — Тонът на пратеника беше абсолютно категоричен.

— Напомням ви, че имаме договор, отпреди хилядолетия. Договор, за който явно сте забравили. — Джора’х си помисли за безжалостните атаки над илдирийските отломъчни колонии. Действията на хидрогите бяха необясними.

— Съгласихме се на тази среща само заради стария ни съюз. Но кликиските роботи вече не говорят от ваше име.

— Сега от наше име говори Осира’х. Искам да обсъдим условията. — Момичето вдигна очи, сякаш очакваше от мага-император незабавно решение. Де да можеше да е толкова просто!

— Няма какво да ни предложите — избумтя гласът.

Джора’х се чудеше по какъв начин да промени мнението му. Нямаше представа какво са направили кликиските роботи преди векове, за да прекратят войната. Какъв ли ключ бяха използвали? За пореден път прокле предшествениците си, че бяха цензурирали записите в Сагата за седемте слънца. Без това знание беше като осакатен.

Спомни си за успеха на адар Кори’нх, който беше разбил множество кълба при Кронха 3. Може би, ако припомнеше този факт, щеше да промени хода на преговорите. Той повиши глас, събра цялото си самочувствие.

— Вие нападнахте голям брой отломъчни колонии, но Слънчевият флот успя да унищожи доста от вашите бойни кълба. Този сблъсък носи само вреда и на двете раси.

— Видовете, които живеят на твърди планети, се размножават и се тикат навсякъде. Нищо не разбирате. Вашите конфликти само ни отклоняват от нашите истински врагове.

— Хората продължават да използват кликиски факли срещу вашите планети. Колко светове, колко от вас вече загинаха? Аз мога да ги накарам да престанат.

— Ние ще ги спрем. Ще ги унищожим. — Пратеникът се приближи към ръба на сферата си. — Преди много време помогнахме на кликиските роботи да унищожат създателите си. Това е правилният подход за всички конфликти. И след като така и така сме дошли на Илдира, ще е най-ефикасно да изтребим и вас.