Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (132)

130.
Адар Зан’нх

Флагманът на Слънчевия флот беше безпомощен.

Една експлозия беше повредила сериозно двигателите. Техникът на мостика се опитваше да поправи контролните панели, сменяше изгорелите схеми с части от други нефункциониращи системи. Поне тактическите екрани работеха и адарът наблюдаваше битката, въпреки че не можеше да вземе участие в нея.

Бяха изумени, когато удивителните дървесни кораби нападнаха бойните кълба. Зан’нх никога не беше виждал нещо подобно и се чудеше кой ли е създал подобни кораби. Толкова могъщи сили се бяха обединили срещу хидрогите, но не можеха да спрат оставащите диамантени сфери. Хидрогите бяха изпратили огромен флот срещу ЗВС, а може би възнамеряваха да унищожат и Слънчевия флот по същото време? Колкото повече се замисляше, все повече се убеждаваше в това.

Поради близката връзка с баща си бе усетил сътресенията в тизма. На Илдира умираха хиляди хора. Усещаше клането като тръпка, преминаваща по гръбнака му. След удара на Слънчевия флот тук хидрогите сигурно бяха отвърнали. Знаеше, че магът-император е жив, но предполагаше, че Призматичният палат е нападнат.

А той беше заклещен тук, неспособен да помръдне, да участва в битката. Палубата на флагмана беше наклонена. Зан’нх погледна обезкуражения си екипаж и удари с юмрук по таблото. Беше изпълнил своята задача, но това не бе достатъчно.

— Направихме всичко възможно, адаре — каза тактическият му съветник. — Унищожихме четиринадесет пъти повече кълба от адар Кори’нх на Кронха 3. Това е най-сериозната победа в илдирийската история.

Зан’нх не изпитваше триумф. В кораба му примигваха светлини, а от контролното табло продължаваха да изскачат искри.

— Не беше достатъчно. Нямахме достатъчно кораби. — Тази грешка можеше да е краят на историята.

— Ако бяхме взели повече кораби, нямаше да оставим достатъчно защита на Илдира.

— Това е защитата на Илдира! — възкликна Зан’нх. — Трябваше да нанесем смъртен удар на хидрогите. Ако не ги победим тук, те ще унищожат световете ни един по един. — Той понижи глас. — Вече са нападнали Миджистра! Не усещаш ли всичката смърт?

Корабите на компитата продължаваха да се сражават с остатъците от ЗВС. Верданските дървесни съдове унищожаваха бойните кълба, но хидрогите напираха към Земята.

— Адаре! — извика един от сензорните оператори. — Пристигат още кораби — стотици!

Сърцето на Зан’нх подскочи. Може би кликиските роботи имаха още подкрепления? Или пък идваха още хидроги?

— Комуникационната система работи ли?

В отговор на екраните се показа лицето на един илдирийски офицер.

— Адаре, говори тал Лорие’нх. Чувате ли ме? Не засичаме функциониращи лайнери.

Зан’нх се наведе към екрана.

— Да, тал Лорие’нх! Чувам ви.

Старият офицер се усмихна.

— Магът-император реши, че ще ви трябва малко помощ.

— Изпратил е цяла кохорта! — извика операторът.

Още стотици бойни лайнери. Зан’нх си пое дъх.

— Мислехме, че битката е загубена.

— Не още, адаре. — Лорие’нх започна да дава заповеди на седмината си кулове. Всеки от тях командваше по седмина септари.

Едно време Лорие’нх беше командващ офицер на Зан’нх, но не беше никак амбициозен и дори се изненада, че е стигнал до чин тал. Повишение, което дължеше основно на кадърните си подчинени.

Адарът разбра, че тази кохорта не е била част от плана и е изпратена в последния момент. Това не бяха автоматизирани кораби, предназначени за жертване. Зан’нх разчиташе основно на нововъведенията на Съливан Голд и неговите инженери. Не очакваше, че ще му се наложи да жертва стотици хиляди войници. Толкова много нишки, изтръгнати от тизма!

Лорие’нх гледаше с блеснал поглед.

— Тал, командирите ви готови ли са за това? Надявам се, че поне сте с минимални екипажи?

— Бойните лайнери са с пълни екипажи — отвърна офицерът с тъжна усмивка. Корабите се приближаваха с пълна скорост към битката.

Сърцето на Зан’нх се сви. Дали адар Кори’нх беше изпитал същото, преди да поведе манипулата си към Кронха 3?

— Не се тревожете за нас, адаре. Ако се провалим тук, цялата ни раса ще загине.

Знаеше, че това е вярно.

— Безопасен път до Източника на светлина.

— Дано някой ден се срещнем там — отвърна Лорие’нх.

Триста четиридесет и три бойни лайнера се понесоха като метеоритен дъжд към хидрогите. Зан’нх ги гледаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Никога не беше виждал по-красива гледка.