Арчибалд Кронин
Цитаделата (54)

Глава двадесет и втора

Делото трябваше да се гледа на 10 ноември, но Андрю пристигна в Лондон цяла седмица преди това. Бе помолил Хоуп и Дени да го оставят сам със себе си. С чувство на горчивина и тъга се настани в хотел „Мюзиъм“. Макар външно да изглеждаше спокоен, в душата си бе напълно отчаян. Люшкаше се между пристъпи на яд и отчаяние. Това се дължеше не само на съмненията му за бъдещето, но и на живите спомени за всеки миг от медицинската му кариера. Преди шест седмици тази криза би го заварила все още вцепенен от агонията на смъртта на Кристин, безжизнен и вглъбен в себе си. Но сега, оздравял, жаден и готов да започне отново работа, той чувстваше цялата жестокост на удара.

С натежало от мъка сърце си даваше сметка, че ако бъдат погребани възродените му надежди, това би означавало да умре и той.

Тези и други мъчителни мисли се блъскаха в главата и понякога го довеждаха до пълно объркване. Не му се вярваше, че той, Андрю Менсън, е изпаднал в такова ужасно положение, че е заплашен от най-страшния за всички лекари кошмар. Защо го викаха пред Съвета? Защо искаха да го зачеркнат от Регистъра? Не бе направил нищо непочтено. Не бе извършил никакво престъпление. Само бе излекувал Мери Боланд от туберкулоза.

Защитата му беше в ръцете на „Хорнър и Ко“ от Линкънс Инфилдс, адвокатска фирма, която Дени енергично бе препоръчал. На пръв поглед Томас Хорнър не вдъхваше респект. Беше дребен червендалест човек с очила в златни рамки и неспокоен вид. Поради някакъв дефект на кръвообращението, кожата му се зачервяваше, той изглеждаше засрамен, и това несъмнено не вдъхваше особено доверие. Въпреки това Хорнър имаше твърдо становище за воденето на делото. Когато в своя пръв изблик на мъка и възмущение Андрю бе искал да изтича до сър Робърт Аби, единственият му влиятелен приятел в Лондон, Хорнър сухо бе изтъкнал, че Аби е член на Съвета. Със същото неодобрение дребният адвокат бе сложил вето на фанатичната молба да телеграфира на Стилмън да се завърне веднага от Америка. Разполагаха с всички показания, които Стилмън би могъл да даде, а присъствието на неквалифицирания практик би раздразнило ненужно членовете на Съвета. Поради същата причина Марланд който сега го заместваше в Белвю, трябваше да остане настрана.

Постепенно Андрю започна да разбира, че от юридическа гледна точка делото коренно се различава от неговата представа. Неговите възбудени доказателства, че е невинен, които излагаше в кантората на Хорнър, караха дребния адвокат неодобрително да бърчи вежди. Най-после Хорнър бе принуден да заяви:

— За едно нещо ще ви моля, доктор Менсън. Недейте използва такива изрази по време на делото в сряда. Мога да ви уверя, че нищо не би могло да бъде по-фатално за вас.

Андрю изведнъж спря със стиснати юмруци и пламнали очи.

— Но аз искам да знаят истината. Искам да докажа, че най-хубавото нещо, което съм направил от години наред, е излекуването на това момиче. След като месеци наред се преструвах и вършех най-обикновена работа за пари, най-после направих нещо хубаво и именно за него ме викат сега.

Зад стъклата на очилата му погледът на Хорнър изразяваше дълбока загриженост. Червенина изби по кожата му от възбуда.

— Моля ви, моля ви, доктор Менсън. Не можете да разберете колко тежко е нашето положение! Ще използвам случая да ви кажа открито, че в най-добрия случай смятам нашите шансове за успех за несигурни. Пред нас имаме прецеденти: Кент през 1909, Лаудън през 1912, Фолджър през 1919 и, разбира се, прочутото дело на Хексъм през 1921 г. Той бе зачеркнат, защото бе дал пълна упойка в помощ на Джарвис — правача. Сега искам да ви помоля следното: отговаряйте на въпросите само с да и не, а когато това е невъзможно — по най-краткия възможен начин. Защото тържествено ви предупреждавам, че ако се впуснете в някоя от тези речи, които напоследък ми предлагате, ние без съмнение ще загубим делото, а вас ще ви зачеркнат от Регистъра с такава сигурност, с каквато моето име е Томас Хорнър.

Като в мъгла Андрю разбра, че ще трябва да се сдържа. Тук като пациент на операционната маса ще трябва да се подложи на бюрократичните операции на Съвета. Но да достигне това пасивно състояние не беше лесно. Самата мисъл, че ще трябва да се откаже от всички опити да каже какво мисли и тъпо да отговаря с да и не, бе повече, отколкото можеше да издържи.

Във вторник, вечерта, 9 ноември, когато като в треска се опитваше да си представи какво ще му донесе следващия ден, без да знае как се озова на Падингтън на път за Видлерови, тласкан от някакъв странен, подсъзнателен импулс. Дълбоко в съзнанието му се криеше мрачната и все още неопровергана мисъл, че всички нещастия през последните месеци са паднали върху главата му като наказание за смъртта на Хари Видлер. Тази мисъл бе спонтанна и той не я съзнаваше. Но тя съществуваше, извираше от дълбоките корени на най-ранната му вяра, неудържимо го тласкаше към вдовицата на Хари Видлер, като че само нейният вид би могъл да му помогне, би му дал по някакъв странен начин облекчение на страданието.

Нощта беше тъмна и влажна, по улиците почти нямаше хора. Чувство на странна нереалност го обзе, като минаваше, без някой да го познае, през този квартал, където преди така добре го познаваха. Тъмната му фигура се превърна в сянка сред другите фантоми, всички бързащи, бързащи през дъжда. Стигна до магазина малко преди часа за затваряне, поколеба се, после, когато излезе един клиент, бързо влезе.

Госпожа Видлер беше сама зад тезгяха на отделението за чистене и гладене. Тя сгъваше едно току-що оставено дамско палто. Беше облечена в черна пола и боядисана в черно стара блуза. Траурът я правеше още по-дребна. Внезапно тя вдигна очи и го видя.

— Доктор Менсън — възкликна тя и лицето й светна. — Как сте, докторе?

Отговорът му дойде с мъка. Разбра, че тя не знае за неотдавнашните му нещастия. Остана вдървен на входа, загледал се в нея. Дъждовната вода бавно капеше от периферията на шапката му.

— Влезте, докторе. Вир вода сте. Такава ужасна вечер…

Прекъсна я с напрегнат, неестествен глас.

— Госпожо Видлер, отдавна се каня да мина да ви видя. Чудя се как я карате.

— Справям се, докторе, не е толкова лошо. За обувките имам един нов млад помощник. Добър работник. Но влезте, нека ви дам чаша чай.

— Не, аз просто минавам — поклати той глава. — Вероятно Хари много ви липсва.

— Е да, разбира се. Особено в началото. Но чудно е — тя дори се усмихна, — чудно е как човек свиква с нещата.

Бързо и объркано той каза:

— Мисля, че в известен смисъл аз съм виновен. Всичко стана така внезапно. Често ми се струва, че би трябвало мен да вините.

— Да ви виня! — тя поклати глава. — Как може да говорите така, след като направихте всичко, дори намерихте клиника и най-добрия хирург…

— Но виждате ли — настояваше той с дрезгав глас, целият вкочанен от студ. — Ако бяхте постъпили другояче, може би ако Хари бе отишъл в болницата…

— Не бих допуснала нищо друго, докторе. Моят Хари получи най-доброто, което може да се получи с пари. Че какво, само погребението му да бяхте видяли, венците. Как ще ви виня! Колко пъти съм казвала в този магазин, че Хари не би могъл да намери нито по-добър, нито по-любезен, нито по-опитен лекар от вас.

Тя продължаваше да приказва, а той с болка виждаше, че колкото и открити признания да прави, тя няма да му повярва. Тя имаше своята илюзия за мирната, неизбежна, скъпоструваща кончина на Хари. Би било жестоко да я откъсне от този стълб, за който с такава увереност и щастие се държеше. След кратко мълчание той каза:

— Много се радвам, че ви видях, госпожо Видлер. Както ви казах, просто исках да видя какво става с вас.

Запъна се, подаде ръка, каза лека нощ и излезе.

Срещата не само далеч не му вдъхна увереност, а напротив, засили чувството за умора. Настроението му се промени напълно. Какво бе очаквал? Да му простят като в най-добрата традиция на всички романи? Изобличаване? Той с горчивина си помисли, че сега тя има може би по-високо мнение за него от всякога. Докато шляпаше обратно през плувналите във вода улици, той внезапно усети, че утре ще загуби делото си. Това чувство се задълбочи и се превърна в ужасяваща сигурност.

Недалеч от хотела, в една тиха странична улица мина покрай отворената врата на една църква. Още веднъж под влиянието на подсъзнателен импулс той забави крачките си, спря и влезе. Вътре беше тъмно, празно и топло, като че службата бе свършила неотдавна. Не знаеше каква е църквата и не го интересуваше. Просто седна на задната скамейка и впери измъчен поглед в тъмната, покрита със сенки абсида. Спомни си, че по време на тяхното отчуждаване Кристин се бе върнала към Бога. Той никога не ходеше на църква, но сега беше тук, в тази непозната църква. Скръбта води хората тук, връща ги към техния разум, към мисълта за Бога.

Седеше наведен като човек, който си почива от дълго пътуване. Мислите му летяха навън, не в някаква смислена молитва, а окрилени от копнежа в душата му. Господи! Нека не ме зачеркнат! О, господи, не позволявай да ме зачеркнат. В продължение на може би половин час той остана в този странен размисъл, после стана и отиде право в хотела.

На другата сутрин, въпреки че спа дълбоко, Андрю се събуди с чувство на болезнена тревога. Ръцете му трепереха, докато се обличаше. Гневеше се на себе си, че е дошъл в този хотел, който му напомняше изпита. Сега изпитваше същия предизпитен страх, но засилен стотици пъти.

Долу не можа да хапне нищо. Делото бе насрочено за единайсет часа, но Хорнър го бе помолил да отиде по-рано. Прецени, че за да стигне до Халмън стрийт, ще му трябват не повече от двайсет минути. До десет и половина седя във фоайето и нервно прелистваше вестниците. Но когато тръгна, таксито попадна в едно задръстване поради катастрофа на Оксфорд стрийт. Биеше единайсет, когато Андрю стигна залите на Общия медицински съвет.

Втурна се в залата на Съвета, без да си дава сметка напълно за нейната големина, за високата маса, където седеше Съветът с председателя сър Дженър Холидей. В края на залата бяха седнали участниците в неговия процес. Приличаха на актьори, които чакат да им бъде подадена реплика. Хорнър беше там; Мери Боланд, придружена от баща си; сестра Шарп, доктор Тороугуд, господин Буун, сестрата от отделението Майлз — погледът му бързо обходи редицата столове. После запъхтян седна до Хорнър.

— Струва ми се, казах ви да дойдете по-рано — каза загрижен адвокатът. — Другото дело почти свършва. Фатално е да закъснееш пред Съвета.

Андрю не отговори. Както бе казал Хорнър, в момента председателят четеше присъдата по предишното дело, неблагоприятна присъда със зачеркване от Регистъра. Андрю не можеше да откъсне поглед от този лекар, обвинен в някакви дребни мошеничества, дребен и смачкан човек, който, изглежда, цял живот се бе борил за парчето хляб. Безкрайната безнадеждност, изписана по лицето му, докато той стоеше осъден от това свещено тяло от негови колеги, накара Андрю да потрепери.

Но той нямаше време да мисли, нямаше време за нищо повече от една вълна на съжаление. В следващата минута бе обявено неговото дело. Сърцето му се сви.

Обвинението бе официално прочетено. След това стана представителят на обвинението господин Джордж Буун. Той бе тънък, изряден човек във фрак, гладко обръснат, с широка черна панделка, вързана за очилата му. Гласът му звучеше уверено.

— Господин председателю, господа. Делото, за което става въпрос, няма нищо общо с теорията на медицината, както е дефинирана в член 28 на Медицинския закон. Напротив, то представлява недвусмислен пример за професионално сътрудничество с нерегистрирано лице. Ще си позволя да отбележа, че неотдавна Съветът имаше случай да осъди тази тенденция.

Фактите са следните: пациентката Мери Боланд, страдаща от поражение на апекса, била приета в отделението на доктор Тороугуд в болницата за гръдоболни „Виктория“ на 18 юли. Там тя остава под грижите на доктор Тороугуд до 15 август, когато напуска под претекст, че искала да си отиде в къщи. Казвам претекст, защото в деня на нейното напускане била посрещната във фоайето на болницата от доктор Менсън, който веднага я отвел в един институт, наречен Белвю, където, доколкото разбирам, имат претенциите да лекуват белодробни заболявания.

При пристигането в Белвю пациентката била поставена на легло и прегледана от доктор Менсън заедно със собственика на заведението господин Ричард Стилмън, неквалифицирано лице и доколкото разбирам, чужденец. След прегледа, на консултация — специално обръщам вниманието на Съвета на тази фраза, — на консултация било решено да се оперира пациентката, като се направи обездвижване. След това доктор Менсън дал местна упойка и вкарването на въздух било извършено от доктор Менсън и господин Стилмън.

Сега, господа, след като накратко обрисувах картината, бих желал с ваше разрешение да представя нови доказателства. Доктор Юстъс Тороугуд, моля.

Доктор Тороугуд стана и пристъпи напред. Като свали очилата си и ги държеше, готов да подчертава с тях своите позиции. Буун започна:

— Доктор Тороугуд, не бих желал да ви затруднявам. Ние всички добре знаем вашата репутация, бих могъл да кажа вашата слава като консултант по белодробни заболявания. Не се съмнявам, че може би изпитвате добро чувство към своя млад колега, но, доктор Тороугуд, не е ли факт, че в събота, 4 август, доктор Менсън настояваше за консултация относно състоянието на пациентката Мери Боланд?

— Да.

— Не ли също така факт, че по време на тази консултация той настояваше да приемете начин на лечение, който според вас е неразумен?

— Той искаше да направим обездвижване.

— Точно така! И заради най-добрите интереси на пациентката вие отказахте?

— Да, отказах.

— Направи ли ви особено впечатление поведението на доктор Менсън, когато вие отказахте?

— Ами… — доктор Тороугуд се поколеба.

— Моля ви, доктор Тороугуд! Ние уважаваме вашата естествена деликатност.

— Нея сутрин той не изглеждаше много на себе си. Стори ми се, че не е съгласен с моето решение.

— Благодаря ви, доктор Тороугуд. Нямахте причина да предполагате, че пациентката е недоволна от лечението в болницата — при самата мисъл мазна усмивка заля лицето на Буун, — че е имала някакво основание да се оплаква от вас или персонала?

— Нищо подобно. Винаги изглеждаше доволна, щастлива и спокойна.

— Благодаря ви, доктор Тороугуд. — Буун взе следващия лист. — А сега, сестра Майлз, моля.

Доктор Тороугуд седна. Сестрата на отделението Майлз пристъпи напред. Буун поднови разпита:

— Сестра Майлз, в предиобеда на понеделник, 6 август, т.е. два дни след консултацията между доктор Тороугуд и доктор Менсън, идва ли доктор Менсън да види пациентката?

— Да.

— Това обичаен час за него ли беше?

— Не.

— Той прегледа ли пациентката?

— Не. Тази сутрин нямахме снимки. Просто седна и разговаря с нея.

— Точно така, сестра. Дълъг и искрен разговор, ако разрешите да използвам думите ви от предварителната декларация. Но кажете ми, сестра, със свои думи какво стана веднага след като доктор Менсън си отиде?

— Около половин час по-късно номер 17, искам да кажа Мери Боланд, ми каза: „Сестра, премислих много работи и реших да си отида. Всички бяхте много мили с мен. Но искам да си замина една седмица след сряда.“

Буун бързо я прекъсна.

— „Една седмица след сряда.“ Благодаря ви, сестра. Това исках да установим. Засега друго няма.

Старшата сестра Майлз се дръпна назад. Адвокатът направи вежлив и доволен жест с вързаните за панделка очила.

— А сега, сестра Шарп, моля. — Малка пауза. — Сестра Шарп, в състояние ли сте да направите декларация за движението на доктор Менсън в сряда следобед на 15 август.

— Да, аз бях там!

— Доколкото разбирам от вашия тон, сестра Шарп, вие сте били там против волята си.

— Когато разбрах къде отиваме и кой е този Стилмън, нито доктор, нито нищо, аз бях…

— Потресена — предположи Буун.

— Да — изстреля сестра Шарп. — Винаги съм имала работа само с редовни доктори, истински специалисти. През целия си живот!

— Точно така — измърка Буун. — Сега, сестра Шарп, има един пункт, който бих помолил още веднъж да разясните пред Съвета. Наистина ли доктор Менсън действаше съгласувано с господин Стилмън при извършването на операцията?

— Да — унищожително каза сестра Шарп.

В този момент Аби се наведе напред и чрез председателя любезно зададе един въпрос:

— Сестра Шарп, когато въпросните събития се разиграваха пред вашите очи, вие не бяхте ли на служба при доктор Менсън?

Сестра Шарп силно се изчерви, загуби надменността си и проломоти:

— Да, мисля, че да.

Когато минута по-късно тя си седна, Андрю почувства малка топлинка в себе си. Аби поне оставаше негов приятел.

Буун се обърна към масата на Съвета малко натъжен от прекъсването:

— Господин председателю, господа, бих могъл да продължа викането на свидетели, но твърде много ценя времето на Съвета. Освен това, струва ми се, че недвусмислено доказах своята теза. Не може да има никакво съмнение, че пациентката Мери Боланд изцяло поради намесата на доктор Менсън е била лишена от грижите на един изтъкнат специалист в една от най-добрите лондонски болници и отведена в този съмнителен институт, което само по себе си представлява тежко нарушение на професионалните закони, и там доктор Менсън съвсем съзнателно се е свързал с неквалифицирания собственик на института при извършването на опасна операция, която според доктор Тороугуд, специалистът, който от етична гледна точка отговаря за пациентката, е противопоказна, господин председателю, господа, тук според мен се сблъскваме не с изолиран случай, както би изглеждало на пръв поглед, а с планирано, обмислено, едва ли не систематично нарушаване на медицинския правилник.

Господин Буун седна много доволен от себе си и започна да чисти очилата си. Настъпи моментна тишина. Андрю упорито гледаше в пода. Цяло мъчение бе за него да търпи това клеветническо представяне на случая. С горчивина си каза, че тук го третират като някакъв криминален престъпник.

След това напред пристъпи неговият адвокат и се приготви да се обърне към съда. Както обикновено Хорнър изглеждаше объркан, лицето му беше червено и той с мъка слагаше книжата си в ред. Но колкото и странно да изглеждаше, това му спечели известна благоразположеност от страна на Съвета. Председателят каза:

— Да, господин Хорнър?

Хорнър се изкашля:

— Ако не възразявате, господин председателю, аз не оспорвам доказателствата, представени от господин Буун. Не желая да отивам далеч от фактите. Обаче начинът на тяхното тълкуване дълбоко ме тревожи. Освен това има някои допълнителни факти, които хвърлят върху делото светлина, много по-благоприятна за моя клиент.

Досега не беше съобщено, че госпожица Боланд е по начало пациент на доктор Менсън, тъй като е била на преглед при него, а именно на 11 юли. Освен това доктор Менсън е лично заинтересуван от случая. Госпожица Боланд е дъщеря на негов близък приятел. Така че през цялото време той е смятал, че носи отговорност за нея. Трябва откровено да признаем, че действията на доктор Менсън са напълно погрешни. Но най-почтително си позволявам да твърдя, че те не са били нито нечестни, нито злонамерени.

Чухме за малката разлика в мненията на доктор Тороугуд и доктор Менсън по въпроса за лечението. Като не забравяме големия интерес на доктор Менсън към развитието на този случай, за него няма нищо по естествено от това да се опита да го вземе обратно в свои ръце. Той, разбира се, не е искал да дразни своя по-старши колега. Това и нищо друго не може да бъде причина за претекста, върху който Буун така силно сложи ударението. — Хорнър млъкна, извади носна кърпа и се окашля. Имаше вид на човек, приближаващ трудно препятствие. — А сега стигаме до въпроса за сътрудничеството, за господин Стилмън и Белвю. Предполагам, че членовете на Съвета знаят името на господин Стилмън. Макар и неквалифициран, той се радва на добра репутация и дори се говори, че е допринесъл за изясняването на някои трудни случаи.

Председателят важно го прекъсна:

— Господин Хорнър, какво можете да знаете вие, непрофесионалист, за тези неща?

— Съгласен съм, сър — бързо каза Хорнър. — Това, което исках да подчертая, е, че господин Стилмън, изглежда, не е случаен човек. Случило се е така, че той се представя на доктор Менсън преди много години с едно писмо, в което изказва комплиментите си на доктор Менсън за една научна работа, която той е извършил в областта на белите дробове. По-късно двамата се срещат на чисто непрофесионална основа, когато господин Стилмън идва в Лондон, за да създаде клиниката си. Наистина било е необмислено, но за доктор Менсън е било естествено да се сети за удобствата, предлагани от Белвю, когато е търсел място, където лично би могъл да лекува госпожица Боланд. Моят приятел господин Буун нарече Белвю „съмнително заведение“. Струва ми се, че по този въпрос за Съвета ще бъде от интерес да чуе показания. Госпожица Боланд, моля.

Когато Мери стана, изпитателните погледи на членовете на Съвета се отправиха към нея с неприкрито любопитство. Въпреки нервността си — гледаше към Хорнър, без нито един път да се обърне към Андрю — тя изглеждаше в добро състояние, в добро здраве.

— Госпожице Боланд — каза Хорнър, — кажете откровено имаше ли нещо, от което да се оплачете през периода, когато лежахте в Белвю?

— Не! Точно обратното. — Андрю веднага видя, че тя е била внимателно инструктирана предварително. Отговорът беше предпазлив и умерен.

— Състоянието ви не се влоши?

— Напротив. Чувствам се по-добре.

— Фактически лекуването, приложено там, е било същото, което доктор Менсън бе предвидил за вас при първия преглед на, момент да видя, на 11 юли.

— Да.

— Уместно ли е задаването на този въпрос? — запита председателят.

— Свърших с този свидетел, сър — каза бързо Хорнър. Когато Мери седна, той простря в своя карикатурен стил ръце към масата на Съвета. — Това, което се осмелявам да твърдя, господа, е, че лечението, извършено в Белвю, е по същество лечението на доктор Менсън, извършено неетично може би от други лица. Аз твърдя, че няма никакво нарушение на духа на закона, никакво професионално сътрудничество между господин Стилмън и доктор Менсън. Бих желал да разпитам доктор Менсън.

Андрю се изправи с болезненото съзнание, че всички погледи са отправени към него. Беше блед и изпит. В дъното на стомаха си усещаше някаква хладна празнота. Чу как Хорнър се обръща към него.

— Доктор Менсън, вие нямахте никаква финансова изгода от така нареченото сътрудничество с господин Стилмън?

— Нито пени.

— Не сте имали долни мотиви, нито непочтени цели, предприемайки известните действия?

— Не.

— Не сте искали да обидите своя по-старши колега доктор Тороугуд?

— Не. Ние се разбирахме добре. Просто при този случай бяхме на различни мнения.

— Точно така — бързо го прекъсна Хорнър. — Вие можете в такъв случай честно и откровено да уверите Съвета, че не сте имали намерение да нарушавате медицинския закон, нито пък и най-далечната мисъл, че вашето поведение е непочтено?

— Това е абсолютната истина.

Хорнър потисна въздишка на облекчение и с едно кимване освободи Андрю. Макар да се смяташе задължен да представи тези показания, беше се опасявал от буйния нрав на своя клиент. Сега обаче всичко бе минало благополучно и той разбираше, че ако е кратък в изводите, може би евентуално ще имат слаба надежда за успех.

С разкаян глас Хорнър поде:

— Не бих желал да задържам повече Съвета. Опитах се да покажа, че доктор Менсън е допуснал нещастна грешка. Апелирам не само към справедливостта, но и към милосърдието на Съвета. Накрая бих желал да привлека вниманието на Съвета върху постиженията на моя клиент. На историята на неговия живот всеки би могъл да завиди. На всички са известни онези случаи, когато блестящи таланти, допуснали една единствена грешка, не са срещали благосклонно отношение и с тяхната кариера е било свършено. Аз се надявам и наистина се моля този случай, който сега ще отсъдите, да не бъде като тях.

Разкаянието и унижението в гласа на Хорнър имаха съвсем благоприятно отражение върху Съвета. Но почти веднага Буун беше отново на крака, стараейки се да привлече вниманието на Съвета.

— С ваше позволение, сър, има един-два въпроса, които бих желал да поставя на доктор Менсън. — Той се обърна и с едно движение на очилата си подкани Андрю да се изправи.

— Доктор Менсън, вашият последен отговор не ми е много ясен. Вие казахте, че не сте знаели вашето поведение да е било в каквато и да било степен непочтено. Но вие все пак знаехте, че господин Стилмън не е човек от професията.

Андрю изгледа Буун изпод вежди. Цялото поведение на педантичния адвокат по време на делото го бе карало да се чувства виновен за някаква недостойна постъпка. Слаба искра пламна в хладната празнота вътре в него.

Той отчетливо каза:

— Да, знаех, че не е доктор.

Дребна хладна гримаса на любезност се мярна на лицето на Буун. Той заядливо каза:

— Разбирам, разбирам. И дори това не ви е спряло.

— Дори това не ме спря — повтори като ехо Андрю с внезапна язвителност. Почувства, че губи контрол над себе си. Пое дълбоко дъх: — Господин Буун, тук ви чух да задавате много въпроси. Ще разрешите ли да ви задам и аз един. Чували ли сте за Луи Пастьор?

— Да — изненадан отговори Буун. — Кой не е чувал.

— Точно така! Кой не е чувал? Вие може би не сте в течение на факта, господин Буун, но може би ще ми разрешите да ви кажа, че Луи Пастьор, най-великата фигура в научната медицина, не е бил доктор. Нито пък Ерлих, човекът, който даде на медицината най-доброто и най-специфично лекарство в цялата й история. Не е бил и Хафкин, който воюва с чумата в Индия по-добре от кой да е квалифициран джентълмен. Не е бил и Мечников, който отстъпва само на Пастьор в своето величие. Простете ми, че ви напомням тези елементарни факти, господин Буун. Те може би ще ви покажат, че всеки човек, който се бори с болестите, но името му не е записано в Регистъра, не е задължително мошеник или негодник.

Наелектризирано мълчание. Досега слушането на делото се влачеше в атмосфера на надуто отегчение и неизбежна безплодност като във второстепенен съд. Но сега всички членове на Съвета се изправиха в столовете си. Със странно изражение Аби впери очи в Андрю. Мина една секунда.

Хорнър с ръка на лицето отчаяно изпъшка. Сега той наистина знаеше, че делото е загубено. Буун, макар и ужасно разстроен, направи опит да укрепи позицията си.

— Да, да. Това са големи имена. Всички ги знаем. Едва ли ще сравнявате Стилмън с тях?

— Защо не? — отвърна Андрю, пламнал от възмущение. — Велики са само защото са мъртви. Вирхов се присмиваше на Кох, докато беше жив, обиждаше го. Днес ние не обиждаме Кох. Хулим хора като Сфалингер и Стилмън. Ето ви още един пример — Сфалингер. Голям и оригинален мислител. Той не е доктор. Няма медицински степени. Но е направил повече за медицината, отколкото хиляди хора със степени. Хора, които обикалят с леките коли, прибират хонорарите си, свободни като въздуха. А в същото време Сфалингер среща опозиция, ругаят го, обвиняват го, оставят го да похарчи цялото си състояние за изследвания и лечение и после го оставят да продължи борбата в мизерия.

— Трябва ли да разбираме — Буун се постара да направи презрителна физиономия, — че изпитвате същото възхищение към Ричард Стилмън?

— Да, той е голям човек, човек посветил целия си живот, на доброто на човечеството. Трябвало е да се бори срещу завист и предразсъдъци, а също и срещу клевети. В своята страна той е преодолял тези неща. Но тук явно не. И все пак съм убеден, че той е направил повече в борбата срещу туберкулозата, отколкото кой да е в тази страна. Той е извън професията. Да! Но има много хора от професията, които цял живот са се мъчили да постигнат нещо, без да постигнат и най-малък резултат в борбата срещу туберкулозата.

В дългата висока зала като че избухна бомба. Очите на Мери Боланд, сега впити в Андрю, блестяха от възхищение и тревога. Хорнър бавно и тъжно събираше нещата си и ги пускаше в кожената си чанта.

Председателят се намеси:

— Съзнавате ли какво говорите?

— Да — Андрю стисна здраво облегалката на стола, чувствайки, че е направил сериозна грешка, но твърдо решен да защити мнението си. Дишаше бързо, напрегнат до скъсване, обхванат от някаква странна безразсъдност. Щом ще го зачеркват, поне да има защо. Той продължи: — Слушах пледоариите, произнесени тук в моя защита, и през цялото време се питах. Какво лошо съм направил? Не искам да работя с шарлатани, не вярвам във фалшиви лекарства. Ето защо не отварям дори половината от високо научните реклами, които с всяка поща падат в моята пощенска кутия. Знам, че съм по-остър, отколкото би трябвало, но другояче не мога. Далеч не сме достатъчно свободомислещи. Ако продължим опитите си да доказваме, че всичко извън професията е лошо, а всичко вътре в нея добро, това би било смъртта на научния прогрес. Ще се превърнем в една малка свита гилдия. Крайно време е да сложим къщата си в ред. И аз нямам предвид само външните признаци. Да почнем от началото: спомнете си безнадеждно слабата подготовка, която получават лекарите. Когато завърших, бях по-скоро заплаха за обществото, отколкото каквото и да било. Всичко на всичко знаех имената на някои болести и лекарствата, които би трябвало да давам за тях. Не можех дори да затворя един акушерски форцепс. Всичко, което знам, съм научил след това. Но колко лекари научават нещо повече от обикновените правила, които практиката им налага? Нямат време тези нещастници, непрекъснато тичат. Ето къде е гнила нашата организация. Би трябвало да има задължителни лекции след завършването, нужно е голямо усилие, за да се изведе науката на челно място в нашата работа. Трябва да се откажем от старото шише с лекарство, трябва всеки практикуващ лекар да има възможност да върши научна работа. Какво да кажем за продажността? Безполезните лечения, от които лесно се печелят пари, ненужните операции, сумата безполезни псевдонаучни препарати — не е ли време да се откажем от всичко това? Цялото съсловие е твърде нетолерантно и самодоволно. Тъпчем на едно място. Никога не можем да помислим за прогрес, за промяна в системата. Обещаваме да направим някои неща, но не ги правим. Години наред блеем жално за ужасните условия, при които работят сестрите, за мизерните подаяния, които им плащаме. Е? Условията все така са си ужасни и те все така не получават нищо повече от подаяния. Това е само един пример. Аз имам предвид нещо по-дълбоко. Ние не даваме никакъв шанс на нашите пионери. Доктор Хексъм, човекът, който бе достатъчно смел и даде упойка при операциите на Джарвис правача, бе зачеркнат от Регистъра. Десет години по-късно, когато Джарвис е излекувал стотици случаи, пред които и най-добрите хирурзи разперваха ръце, когато му бе дадено рицарско звание, когато всички „известни хора“ го обявиха за гений, тогава ние страхливо му дадохме със задна дата почетна титла. По това време Хексъм бе умрял от разрив на сърцето. Знам, че съм правил много грешки в практиката си, лоши грешки. Аз съжалявам за тях. Но не направих грешка с Ричард Стилмън и не съжалявам за постъпката си. Само ви моля да погледнете Мери Боланд. Тя имаше поражение на апекса, когато отиде при Стилмън. Сега тя е здрава. Ако ви е нужно някакво доказателство за недостойното ми поведение, ето го тук пред вас, в тази стая.

Съвсем неочаквано той свърши и седна. На високата маса на Съвета върху лицето на Аби бе грейнала някаква необикновена светлина. Буун, все още на крака, гледаше към Менсън със смесени чувства. После, като си помисли, че поне е дал на този нахален доктор достатъчно въже, за да се обеси сам, се поклони на председателя и зае мястото си.

За около минута залата бе изпълнена с необичайно мълчание. После председателят направи обичайната декларация:

— Моля, всички външни лица да напуснат.

Андрю излезе заедно с останалите. Сега безразсъдството му бе изчезнало и главата му, цялото му тяло пулсираше като претоварена машина. Атмосферата в залата на Съвета го задушаваше. Не можеше да търпи присъствието на Хорнър, Боланд, Мери и другите свидетели. Особено го плашеше тъжният упрек, изписан на лицето на адвоката. Знаеше, че се е държал като глупак, истински загубен и глупав декламатор. Сега разбираше, че неговата честност е истинска лудост. Да, беше лудост да се опитва да говори пред Съвета по този начин. Не би трябвало да е доктор, а някой от демагозите в Хайд парк. Добре! Скоро вече няма да е доктор. Просто ще го зачеркнат.

Отиде в гардеробната с единственото желание да остане сам. Седна на една от мивките и механично запали цигара. Но димът беше безвкусен за изтръпналия му език и той смачка цигарата с ток. Странно беше, че въпреки жестоките истини, които сам каза преди няколко минути за професията, щеше да е много нещастен, ако го изхвърлят от нея. Знаеше, че би могъл да намери работа при Стилмън, но не тази работа искаше да върши той. Не! Той искаше да бъде с Дени и Хоуп, да развива своята собствена идея, да забие острието на своя план в задника на апатията и консерватизма. Но всичко това трябва да бъде направено отвътре; в Англия никога не би могло, никога не би било възможно да се постигне нещо такова отвън. Сега екипажът на Троянския кон ще трябва да бъде съставен само от Дени и Хоуп. Обхвана го остро горчиво чувство. Бъдещето не чертаеше никакви перспективи пред него. Имаше най-мъчителното от всички чувство — чувството на отвергнатия. И успоредно с това съзнанието, че с него е свършено, че не му остава нищо друго, освен да се примири с края.

Шумът от стъпките на хора, движещи се по коридора, го накара да се изправи. Присъедини се към останалите и отново се озова в залата на Съвета, като си казваше, че му остава само едно нещо. Не трябва да се унижава. Молеше се да не покаже никакъв признак на угодничество или слабост. Забил очи в пода пред себе си, той не виждаше никого. Не поглеждаше към високата маса, стоеше пасивен и неподвижен. Всички тривиални звуци в залата ехтяха подлудяващо около него. Скърцане на столове, кашляне, шепнене, дори невероятният звук на разсеяно почукване с молив.

Внезапно настъпи тишина. Някакъв спазъм скова Андрю. Сега, помисли си той, сега идва страшното!

Председателят заговори. Говореше бавно и внушително.

— Андрю Менсън, трябва да ви информирам, че Съветът много внимателно разгледа обвиненията срещу вас и показанията, дадени в тяхна подкрепа. Съветът е на мнение, че въпреки особените обстоятелства на случая и вашето съвсем неортодоксално представяне на случая, вие сте действали с добра воля и искрено сте се старали да спазите духа на закон, който изисква високо равнище на професионалното умение. Трябва да ви уведомя във връзка с това, че Съветът не сметна за уместно да нареди свалянето на вашето име от Регистъра.

В продължение на една объркана секунда той нищо не разбра. После внезапно трескаво вълнение обхвана цялото му същество. Не го бяха зачеркнали. Беше свободен, чист, оправдан. Несигурно вдигна глава към масата на Съвета. От всички странно размазани лица, обърнати към него, най-ясно видя лицето на Робърт Аби. Разбирането в погледа на Аби го потресе. С ослепяваща яснота Андрю разбра, че Аби го беше спасил.

Изчезна преструвката на безразличие. И въпреки че се обърна към председателя, той говореше на Аби, когато слабо промърмори:

— Благодаря ви, сър.

Председателят каза:

— С това делото завършва.

Андрю се изправи, незабавно заобиколен от приятелите си, от Кон, от Мери, от сащисания господин Хорнър, от хора, които никога не бе виждал, но сега топло му стискаха ръка. Как да е се озова на улицата. Кон продължаваше да го удря по раменете, а той странно се успокояваше от нервното си объркване, като гледаше минаващите автобуси, нормалния поток коли и почти непрекъснато с внезапна радост се сещаше за невероятното щастие на своето освобождение.

Погледна надолу и неочаквано видя Мери, която го гледаше с изпълнени от сълзи очи:

— Само да бяха посмели да ти направят нещо след всичко, което направи за мен, щях, о, щях да го пречукам този дърт председател!

— За бога — неуморимо заявяваше Кон, — не разбирам за какво се тревожехте. Щом старият Менсън започна, както си знае, вече си знаех, че ще им покаже колко пари струват.

Андрю се усмихваше слабо, със съмнение и радост.

Тримата стигнаха хотел „Мюзиъм“ след един часа. Във фоайето ги чакаше Дени. Той тръгна да ги посрещне с мрачната си усмивка. Хорнър му бе съобщил новината по телефона.

Но Дени нямаше какво да каже. Само:

— Гладен съм, но тук не можем да се нахраним. Хайде елате всички с мен на обед.

Обядваха в ресторант „Коното“. Макар по лицето на Филип да нямаше и следа от вълнение, макар да разговаряше повечето време с Кон за коли, той успя да превърне обеда във весело тържество. После каза на Андрю:

— Влакът ни тръгва в четири часа. Хоуп ни чака в хотела в Станбъроу. Можем да купим онзи имот на позорно ниска цена. Сега имам да правя някои покупки, но ще те чакам на гарата Юстън в четири без десет.

Андрю го погледна, съзнавайки неговото приятелство и всичко, което му дължеше от първия момент на тяхната среща в малката манипулационна на Бленли. Внезапно каза:

— Ами ако ме бяха зачеркнали?

— Не те зачеркнаха — Филип поклати глава. — А аз ще имам грижата никога да не те зачеркнат.

Когато Дени тръгна по своите покупки, Андрю придружи Кон и Мери до гарата. Докато чакаха на перона, вече доста умълчани, той повтори поканата, която бе направил:

— Трябва да дойдете да ни видите в Станбъроу.

— Ще дойдем — увери го Кон. — През пролетта. Щом стегна малката кола.

Влакът им замина, Андрю имаше още един час на разположение. Но ни най-малко не се съмняваше какво иска да направи. Инстинктивно се качи на един автобус и скоро се озова на Кенсъл Грийн. Влезе в гробището, дълго време стоя на гроба на Кристин и си мислеше за много неща. Беше ясен, чист следобед със свеж ветрец, такъв, какъвто бе обичала Кристин. Над главата му, в клоните на едно мрачно дърво, весело цвъртеше врабче.

Когато най-после тръгна, бързайки да не закъснее, на небето пред него гореше грамада от облаци във формата на крепостни укрепления.