Арчибалд Кронин
Цитаделата (45)

Глава тринадесета

Заминаването на Кристин за Нюкей донесе облекчение, прекрасно чувство за свобода — в продължение на цели три дни. След това той започна да мисли, да се чуди какво ли прави тя, дали й липсва, ревниво да се тревожи кога ще се върне. Макар да си казваше, че сега е свободен човек, изпитваше същата празнота, която му бе пречила да работи в Аберлоу, когато тя бе заминала за Бридлингтън и го бе оставила да учи за изпита си.

Нейният образ се изправяше пред него, не свежите млади черти на по-ранната Кристин, а едно по-бледо, по-зряло лице, с леко хлътнали бузи и късогледи очи зад кръглите стъкла на очилата. То не беше красиво лице, но в него имаше нещо силно, което го преследваше навсякъде.

Излизаше много. Играеше бридж с Айвори, Фреди и Фридман в клуба. Въпреки реакцията си след първата среща, често се виждаше със Стилмън, който беше в постоянно движение между „Брукс“ и почти завършената клиника в Уикон. Писа на Дени, като го канеше да се срещнат в Лондон. Но толкова рано след назначаването му Филип нямаше възможност да дойде в града. Хоуп беше недостижим в Кеймбридж.

Опита да се съсредоточи върху клиничните си изследвания в болницата. Невъзможно. Беше твърде неспокоен. Със същото неспокойно напрежение прегледа капиталовложенията си заедно с директора на банката Уейд. Всичко беше задоволително; всичко вървеше добре. Започна да обмисля един план за купуване на къща с двор на Уелбък стрийт — голямо капиталовложение, което обаче щеше да се окаже извънредно доходно — да продаде дома на Чесбъроу терас, като задържи само приемната в пристройката. Някое строително дружество щеше да му помогне. Будеше се в горещите тихи нощи, умът му кипеше от планове, от работата му в практиката нервите му бяха опънати докрай, Кристин му липсваше, ръката му автоматично се протягаше към нощната масичка за цигара.

По средата на всичко това се обади по телефона на Франсис Лорънс.

— Аз сега тук съм съвсем сам, не би ли желала да излезем някъде вечерта? Много е горещо в Лондон.

Гласът й беше спокоен, странно успокояващ.

— Това ще бъде ужасно хубаво. Някак се надявах, че ще звъннеш. Знаеш ли Кросуейз, осветено като при кралица Елизабет. Но там реката е много красива.

На другата вечер приключи с приемната за три четвърти часа. Доста преди осем я беше взел от Найтсбридж и тръгна с колата по посока на Чъртси.

Пътуваха на запад през равните градини на пазара край Стейнз, сред потока лъчи на залязващото слънце. Докато той караше, тя седеше до него, говореше малко, но все пак изпълваше колата със своето непонятно очарователно присъствие. Носеше палто и пола от някакъв тънък бежов плат и тъмна шапка, прилепнала на малката й глава. Покорен, той съзнаваше нейната грациозност, нейния съвършен блясък. Ръката й без ръкавица, близо до него любопитно изразяваше това качество — бяла, тънка. Всеки дълъг пръст завършваше със съвършен кървавочервен овал. Изтънчено.

Кросуейз, като бе казала, представляваше красива Елизабетианска къща, разположена сред чудесни градини на Темза, с вековни дървета, оформени по странен начин и прекрасни малки езера с водни лилии, но от къщата до пътническия дом се усещаше промяната, наложена от съвременните удобства и един добър джазов оркестър. Но макар че един маскиран лакей подскочи към колата, когато спряха в пълния вече със скъпи коли двор, старите тухли светеха зад лозите и дългите ъглести комини се открояваха свежо на небесния фон.

Влязоха в ресторанта. Той беше хубав, пълен, масите бяха наредени около един квадрат полиран паркет, оберкелнерът би могъл да бъде брат на великия везир от „Плаца“. Андрю мразеше и се страхуваше от оберкелнерите. Но сега разбра, че това, е така, защото никога не се бе изправял пред тях с жена като Франсис. Един бърз поглед и те бяха почтително отведени до най-добрата маса в салона, заобиколени от цял полк сервитьори, един от които разгърна салфетката на Андрю и тържествено я положи на коленете му.

Франсис искаше много малко: една салата, препечен хляб, никакво вино, само ледена вода. Без да се смущава, оберкелнерът, изглежда, видя в това малко меню потвърждение за нейната каста. Андрю изведнъж с объркване си даде сметка, че ако той бе влязъл в това светилище с Кристин и бе поръчал такова нищожно меню, с презрение биха го изхвърлили на шосето.

Овладя се и видя, че Франсис му се усмихна.

— Даваш ли си сметка, че вече се познаваме от доста отдавна? А това е първият случай, когато си ме поканил да изляза с теб.

— Съжаляваш ли?

— Ако съжалявам, то надявам се не ми личи.

Отново очарователната интимност на нейното леко усмихнато лице го издигна, накара го да се чувства по-остроумен, по-спокоен, като човек от по-горна класа. Но това не беше просто претенциозност, нито глупав снобизъм. Отпечатъкът на нейното възпитание някак си се бе разширил, бе го достигнал и обхванал. Чувстваше как хората от съседните маси ги гледат с интерес, как мъжете й се възхищават, а тя спокойно не забелязва нищо. Не можеше да не види конкретно стимула за една постоянна връзка с нея.

Тя каза:

— Дали ще бъдеш прекалено много поласкан, ако ти кажа, че се отказах от един предишен ангажимент за театър, за да дойда тук? Никол Уотсън — спомняш си го. Щеше да ме води на балет — едно от любимите ми неща. Какво ще кажеш за моя инфантилен вкус? Масина във „Фантастичното дюкянче“.

— Спомням си Уотсън. И неговото пътуване през Парагвай. Умен човек.

— Ужасно приятен.

— Но ти сметна, че на балета ще бъде твърде горещо?

Тя се усмихна, без да отговаря. Извади цигара от една плоска кутия, върху която с бледи цветове бе отпечатана една изискана миниатюра на Буше.

— Да, чух, че Уотсън тича подир теб — продължи той с внезапно оживление. — Какво мисли твоят съпруг за това?

Тя отново не каза нищо, само повдигна едната си вежда, като че леко го укоряваше за липса на такт. Момент по-късна каза:

— Сигурно разбираш? Джеки и аз сме най-добри приятели. Но всеки от нас има свои собствени приятели. Той сега е в Хуан. Но не го питам защо. — После весело добави: — Ще потанцуваме ли — само един път?

Танцуваха. Тя се движеше с някаква изключително очарователна грация, лека и безлична в неговите ръце.

— Не съм съвсем добър — каза той, когато се върнаха. Той дори влизаше в нейния стил — отдавна, отдавна бяха отминали дните, когато би изръмжал: „По дяволите, Крис, от мен танцьор не става.“

Франсис не отговори. Отново почувства, че това е извънредно характерно за нея. Друга жена би му направила вятър, би му противоречила и с това би го накарала да се чувства неудобно. Подтикван от внезапно неудържимо любопитство, той възкликна:

— Моля те, кажи ми нещо. Защо си така мила с мен? Защо ми помогна толкова много през всички тези месеци?

Тя го погледна с леко задоволство, но без да прави опит да извърта.

— Ти си извънредно привлекателен за жените. И най-големият ти чар е, че не съзнаваш това.

— Не, но наистина — запротестира той изчервен, след това промърмори: — Надявам се, че все пак съм и някакъв доктор.

Тя се засмя, като бавно разпръскваше с ръка цигарения дим.

— Никой не може да те убеди. Може би не трябваше да ти казвам. Разбира се, ти си чудесен доктор. Онази вечер говорихме за теб на Грийн стийт. На ле Рой, му омръзнал диетикът на нашата компания. Нещастният Ръмбълд! Нямаше да му е много приятно да чуе как ле Рой лае „ще трябва да се отървем от нашия дедик“. Но Джеки е съгласен. Искат някой по-млад, с повече енергия, в ръководството — да използвам ли клишето? — някой, вдъхващ надежди. Явно, готвят голяма кампания в медицинските списания, искат наистина да заинтересуват професията от научна гледна точка, както се изрази ле Рой. И, разбира се, Ръмбълд е само една шега сред колегите си. Защо говоря такива работи? Такова прахосване на нощ като тази. Сега недей да гледаш тъй, сякаш искаш да убиеш или мен, или келнера, или диригента на оркестъра — всъщност бих искала да го направиш. Не е ли ужасен? Гледаш точно както гледаше първия ден, когато влезе в стаята за проби, много надут и горд, и нервен, дори малко смешен. И после — бедната Топи! Според правилата сега тя би трябвало да е тук.

— Много се радвам, че не е — каза той с поглед, забит в масата.

— Моля, не ме мисли за банална. Не мога да търпя такива работи. Ние сме достатъчно интелигентни, надявам се. Е добре, поне аз просто не вярвам във великата любов. Нима фразата не е достатъчно смешна? Но мисля, че животът е много по-весел, ако човек си има… приятел, с който да измине част от пътя. — Погледът й отново изразяваше голямо задоволство. — Сега звуча точно като Розети, а това е твърде ужасно. — Тя взе кутията си с цигари. — Както и да е, тук е задушно и искам да видиш луната над реката.

Той плати сметката и я последва край дългите огледала, които някой вандал бе поставил в красивата стара стена. На мраморната тераса музиката на танцовия оркестър се чуваше слабо. Пред тях се откри широка алея от чимове, която водеше надолу към оградената от тъмните граници на подрязаните тисове река. Както тя беше казала, имаше луна, която хвърляше големи сенки от тисовете и бледо блестеше върху група мишени за стрелба с лък, поставени в края на поляната. Отвъд се простираше посребрената река.

Стигнаха до реката и седнаха на пейка до самия бряг. Тя свали шапката си и мълчаливо се вгледа в бавно движещите се води, чийто вековен плисък странно се смесваше с приглушения шум на мощна кола, движеща се в далечината.

— Какви странни нощни звуци — каза тя. — Старото и новото. Фарове и лунна светлина. Това е нашето време.

Целуна я. Тя не реагира. Устните й бяха топли и сухи.

След една минута тя каза:

— Беше много мило. И много зле направено.

— Бих могъл и по-добре — промърмори той, като гледаше пред себе си, без да се помръдне. Чувстваше се смутен, разколебан, беше засрамен и нервен. Сърдито си внушаваше, че е чудесно да си в такава нощ с такава хубава, очарователна жена. Според всички канони на лунната светлина и списанията, би трябвало лудо да я сграбчи в ръцете си. Но той само чувстваше идиотското си положение, желание да пуши и че оцетът от салатата е раздразнил отдавна болния му стомах.

И по някаква необяснима причина във водата пред него се отрази лицето на Кристин, разкривено и измъчено, на бузата си имаше боя от четката, с която беше боядисвала тежките сгъваеми врати, когато за пръв път дойдоха в Чесбъроу терас. Това го разтревожи и уплаши. Беше тук, вързан от обстоятелствата. И той беше мъж, нали — не кандидат за Вороноф^[1]. Предизвикателно той отново целуна Франсис.

— Пък аз мислех, че може би ще ти трябват още дванайсет месеца, за да се решиш. — Очите й изразяваха приятелско забавление. — А сега не смятате ли, че трябва да тръгваме, докторе? Този нощен въздух не е ли много опасен за пуританските разбирания?

Помогна й да се изправи и тя задържа ръката му, като го беше хванала леко, докато вървяха към колата. Той подхвърли един шилинг на слугата, облечен в бароков стил, запали мотора и пое към Лондон. Докато пътуваха, нейното мълчание бе красноречиво щастливо.

Но той не бе щастлив. Чувстваше се подлец и глупак. Намразил себе си, разочарован от собствените си реакции, той въпреки това се страхуваше от връщането в своята малка стая, в неспокойното си самотно легло. Сърцето му беше студено, а умът му — заплетен в мъчителни мисли. Пред него премина споменът за мъчителната сладост на първата му любов към Кристин, за пулсиращия екстаз на онези първи дни в Бленли. Яростно го отхвърли от себе си. Стигнаха до нейния дом, а умът му все още се бореше с проблема. Той излезе от колата и й отвори вратата. Стояха заедно на тротоара, тя отвори чантата и извади ключовете си.

— Ще се качиш, нали? Страх ме е, слугите вече са си легнали.

Той се поколеба и запелтечи:

— Вече е доста късно, не мислиш ли?

Тя, изглежда, не го чу, а се изкачи по няколкото стъпала с ключ в ръка. Когато я последва, промъквайки се зад нея, яви му се неясно видение: дребната фигура на Кристин върви по пазара, носейки старата сламена чанта.