Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Вестта, че секретарят е дал картата си на Андрю, бързо се разпространи наоколо и до известна степен спря спадането на неговата популярност.

Освен материалната печалба от това и Кристин, и той се почувстваха по-добре след посещението на Оуен. Досега общественият живот в града изобщо не беше ги докоснал. Въпреки че Кристин никога не говореше за това, по време на дългите отсъствия на Андрю, когато той правеше обиколките си, имаше моменти, в които тя чувстваше своята самота. Съпругите на по-висшестоящите чиновници на Компанията бяха твърде важни, за да посетят съпругите на помощниците на Дружеството за медицинска помощ. Госпожа Луелин, която бе обещала вечна привързаност и прекрасни малки пътешествия с кола до Кардиф, оставяше картички, когато Кристин беше навън, и друг път не се обаждаше. Междувременно съпругите на доктор Медли и доктор Оксбъроу от източната амбулатория (първият — изхабен бял заек, приличащ на жена, а вторият — жилест фанатик, който цял час по стария купен от „Риджънси“ часовник говори за мисионерите в Западна Африка) се бяха оказали изключително скучни. Изглежда, наистина нямаше чувство на единство, нито социални връзки между медицинските помощници или техните жени. Те бяха безразлични, не се съпротивляваха и дори изглеждаха нещастни в очите на градската общественост.

Един декемврийски следобед на връщане във „Вейл вю“ по задния път, минаващ по склона на хълма, Андрю видя, че го приближава дълъг, но строен млад мъж на негова възраст, когото веднага позна — Ричард Вон. Първата му мисъл бе да мине на другата страна, за да избегне приближаващата се фигура. Но после упорито реши: „Защо пък? Хич не ме интересува кой е той!“

Загледан встрани, той се готвеше да отмине Вон, когато за негова изненада, чу да му говорят с приятелски, полунасмешлив тон:

— Здравейте! Нали вие върнахте Бен Ченкин на работа?

Андрю спря, вдигна войнствено очи, сякаш целият му израз казваше: „Какво от това? Да не съм го направил заради вас?“ Въпреки че отговори достатъчно вежливо, той си каза, че не е съгласен да бъде покровителстван дори от сина на Едуин Вон. Фамилията Вон беше фактическият собственик на Компанията в Аберлоу; те получаваха всички печалби от околните мини, бяха богати, изключителни, недостижими. Сега, след като старият Едуин се бе оттеглил в едно имение край Брикан, неговият единствен син Ричард бе поел управлението на Компанията. Оженил се неотдавна, той си беше построил голяма модерна къща, която гледаше над града.

Като разглеждаше Андрю и подръпваше редкия си мустак, Вон подхвърли:

— Много смешен беше старият Бен.

— Не ми се стори особено забавно.

Когато усети непреклонната шотландска гордост, устните на Вон потрепераха зад ръката му. Той леко каза:

— Всъщност вие сте нашите най-близки съседи. Жена ми — тя беше през последните седмици в Швейцария — има намерение да посети вашата, след като вече се наредихте.

— Благодаря! — каза късо Андрю и продължи по пътя си. Същата вечер, докато пиеха чай, той язвително разказа на Кристин за случката.

— Какво иска той? Кажи. Виждал съм го как отминава на улицата с едно леко кимване дори Луелин. Може би иска да ме примами, за да върна още няколко души в проклетите му мини!

— Недей така, Андрю — възпротиви се Кристин. — Това не ти харесвам! Ти си подозрителен, страхотно подозрителен към всички.

— Аз да съм подозрителен към него? Надут нехранимайко, въргаля се в пари, вързал старата си ученическа връзка под тая грозна мутра. „Моята госпожа, дето викаше «ойларипи» из Алпите, докато ти тука си се блъскал на Марди Хил, ще посети твоята“! Хм! Мога да си я представя как ще дойде тук, мила! Но ако дойде — той внезапно се разгневи, — трябва добре да внимаваш да не й позволиш да те покровителства.

Крис отговори по-кратко, отколкото когато и да било през тези първи месеци на нежност.

— Мисля, че знам как да се държа.

Въпреки предчувствието на Андрю, госпожа Вон наистина посети Кристин и явно бе останала доста по-дълго, отколкото изискваше простата учтивост. Когато тази вечер Андрю се прибра, той завари Кристин весела, с леко зачервени страни, с вид на човек, който е прекарал добре. Тя отвърна сдържано на ироничните му подпитвания, но призна, че срещата е била приятна.

Той се подиграваше:

— Предполагам, че си извадила фамилното сребро, най-хубавия сервиз и златния самовар. И торта от „Пери“.

— Не. Хапнахме хляб и масло — отвърна спокойно тя — и използвахме кафявото чайниче.

— И това й хареса?

Той иронично вдигна вежди.

— Надявам се!

След този разговор нещо странно почна да измъчва Андрю, някакво чувство, което не би успял да анализира, дори да се помъчеше. Десет дни по-късно, когато госпожа Вон му се обади по телефона и покани Кристин и него на вечеря, той бе потресен. В този момент Кристин беше в кухнята, печеше кейк и по телефона се обади той.

— Съжалявам — каза той, — страх ме, че е невъзможно. Приемам всяка вечер почти до девет часа в манипулационната.

— Но не и в неделя, нали? — гласът й беше лек, очарователен. — Елате за вечеря в неделя. Значи, уредено, ще ви очаквам!

Андрю влетя като буря при Кристин.

— Тези проклети високомерни твои приятели ни канят на вечеря. Не можем да отидем! Имам сигурно предчувствие, че в неделя вечер ще трябва да израждам!

— Слушай сега, Андрю Менсън! — Когато чу за поканата, очите й блеснаха, но въпреки това тя му се скара сурово. — Трябва да престанеш да бъдеш глупав. Ние сме бедни и всеки го знае. Ти носиш стари дрехи, а аз готвя. Но това няма значение. Ти си лекар и при това добър лекар, а аз съм твоя съпруга. — Лицето й за миг се отпусна. — Чуваш ли ме? Да, може и да ти е чудно, но аз съм скрила брачното си свидетелство в долното чекмедже. Вонови имат много пари, но това е само една подробност край факта, че са любезни, очарователни и интелигентни хора. Ние тук заедно сме много щастливи, мили, но трябва да имаме и приятели. Защо да не бъдем приятели с тях, ако те нямат нищо против? И недей да се срамуваш, че си беден. Забрави и парите, и положението си, и всичко и се научи да приемаш хората такива, каквито наистина са!

— Е добре — каза той недоволно.

В неделя той отиде с безизразно лице и подчертано покорство и когато минаваха през добре подредената алея край новия тенис-корт, отбеляза със стиснати устни:

— Сигурно няма да ни пуснат, като ме видят без фрак.

Противно на очакванията му, бяха посрещнати добре. Вон гостоприемно се усмихваше с костеливото си грозно лице над една сребърна кутия за кафе, която, кой знае защо, оживено клатеше.

Госпожа Вон ги поздрави с неподправена простота. Имаше още двама гости — професор и госпожа Чалис, дошли да прекарат уикенда с Вонови.

Докато пиеше първия коктейл в живота си, Андрю критично огледа дългата, покрита с бежов килим стая, с нейните цветя, книги, необикновено красиви стари мебели. Кристин весело говореше с Вон, съпругата му и госпожа Чалис, възрастна жена с весели бръчици около очите. Понеже се почувства изолиран и биещ в очи, Андрю предпазливо се приближи до Чалис, който независимо от голямата си бяла брада, успешно и весело обръщаше вече трета чаша.

— Дали някой умен млад лекар няма най-любезно да проучи въпроса — усмихна се той на Андрю, — точно каква е функцията на маслината в мартинито? Предупреждавам ви предварително — имам своите подозрения. Но какво мислите вие, докторе?

— Ами — смънка Андрю — аз, аз едва ли бих могъл…

— Моята теория — съжали го Чалис — е, че това е заговор на барманите и на негостоприемни люде, като нашия приятел Вон. Прилагат закона на Архимед. Чрез простото действие на изместване на течността, те се надяват да спестят джин!

Андрю се помъчи да се усмихне, скован от мисълта за собствената си вързаност. Той нямаше светски маниери и никога през целия си живот не бе влизал в толкова голям дом. Не знаеше какво да прави с празната си чаша, с пепелта на цигарата си, със собствените си — да, със собствените си ръце! Когато отидоха да вечерят, той се зарадва. Но и тук се оказа в неизгодно положение.

Сервираха просто, но красиво приготвено меню — топъл бульон, последван от салата от пиле — само бяло месо, сърцевина на маруля и странни деликатни подправки.

Андрю седна до госпожа Вон.

— Имате очарователна жена, доктор Менсън — каза тихо тя, докато сядаха. Тя беше високо, слабо, елегантно момиче, много нежна на вид, далеч не красива, но с големи умни очи и подчертано естествени маниери. Устата й беше някак изкривена нагоре и много подвижна, което внушаваше мисълта за чувство за хумор и възпитание.

Тя го заговори за работата му, каза че съпругът й бил говорил не един път за неговата усърдност. Опита се внимателно да го предразположи, като с интерес разпитваше как според него биха могли да се подобрят условията за работа в района.

— Всъщност… не знам — той непохватно разля малко супа. — Предполагам, мисля, че трябва повече да се прилагат научни методи.

Скован и с вързан език на любимата си тема, по която бе говорил на Кристин с часове, той упорито гледаше в чинията си, докато най-после за негово облекчение госпожа Вон влезе в разговор с Чалис, който беше от другата й страна.

Чалис, за когото разбраха, че е професор по металургия в Кардиф, че чете лекции по същия предмет в Лондонския университет и че е член на прословутата Комисия за условията в мините, беше весел и неудържим бърборко. Той говореше с цялото си тяло, с ръцете си, с брадата си, спореше, смееше се, избухваше, бърбореше и междувременно запращаше големи количества храна и питие в устата си, като огняр, който бясно вдига пара. Но той говореше добре и, изглежда, останалата част от компанията го харесваше.

Андрю обаче отказваше да признае достойнствата на разговора, той недоволно слушаше, когато се мина към музиката, към качествата на Бах, а после — чрез един от произволните скокове на Чалис — към руската литература. Чу да се говори за Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и стискаше зъби.

Глупости, бушуваше той вътрешно. Всичко това са излишни глупости. За какъв се мисли този стар хитрец? Я да го видя аз него, как ще направи, да речем, трахеотомия в някоя тъмна кухня на Сефън Роу. Там едва ли би успял със своя Пушкин!

Кристин обаче се забавляваше чудесно. Като погледна настрани, Андрю я видя как се усмихва на Чалис, чу как участваше в разговора. Тя не се преструваше, държеше се напълно естествено. Веднъж или дваж спомена за училището на Бенк стрийт. Учуди се как добре разговаря тя с професора, как бързо и непретенциозно излага становищата си. За първи път започна да вижда жена си в нова, необикновена светлина. „Изглежда, че знае всичко за тия руски бръмбари, ръмжеше той вътрешно, чудно как така никога не ми е говорила за тях.“ А по-късно, когато Чалис одобрително потупа Кристин по ръката: „Не може ли старият брадатко да си държи лапите? Няма ли си своя собствена жена?“

Няколко пъти улови погледа на Кристин, искрящ и интимен, и тя на няколко пъти насочваше разговора към него.

— Моят съпруг много се интересува от антрацитните работници, професор Чалис. Започнал е едно проучване. Върху вдишването на праха.

— Да, да — изпухтя Чалис и заинтересован погледна към Менсън.

— Нали така, мили? — окуражи го Кристин. — Миналата вечер ми разказваше за това.

— О, не знам — изръмжа Андрю. — Вероятно няма нищо в тази работа: още нямам достатъчно данни. Може би това изобщо няма връзка с праха.

Естествено, ядосваше се на себе си. Вероятно този Чалис би могъл да му помогне, не че щеше да моли за помощ, но все пак фактът, че той е свързан с Комисията за условията в мините, несъмнено предлагаше чудесна възможност. Поради някаква неразбираема причина гневът му се насочи срещу Кристин.

Когато се връщаха след вечерта към „Вейл вю“, той ревниво мълчеше. И със същото мълчание влезе преди нея в спалнята.

Докато се събличаха, което обикновено беше непринудена процедура, придружена с разговори, когато по тиранти и с четката за зъби в ръка се впускаше в разкази за изминалия ден, той упорито гледаше настрани.

Кристин умолително поде: „Добре прекарахме, нали мили?“’ А той най-учтиво отговори: „О, прекрасно прекарахме?“ В леглото се дръпна към края, като се противопостави на лекото движение, което почувства, че тя прави към него, с дълго и силно хъркане.

На другата сутрин между тях все така се чувстваше същото напрежение. Вършеше работата си намусен и глупаво неприличащ на себе си. Около пет часа следобед, когато пиеха чай, на предната врата се звънна. Беше шофьорът на Вон с купчина книги и голям букет нарциси, поставен върху тях.

— От госпожа Вон, госпожо — каза той усмихнат, докосвайки острата си шапка, като се оттегляше.

Кристин се върна в дневната с пълни ръце и светнало лице.

— Виж — извика тя възбудено. — Нали е много мило? Госпожа Вон ми дава на заем целия Тролоп[1]. Винаги съм искала да го изчета от начало до край! И какви прекрасни, прекрасни цветя.

Той сковано се изправи и подигравателно изсумтя:

— Много хубаво! Книги и цветя от господарката! Нужни са ти, предполагам, за да можеш по-лесно да ме търпиш! Много съм глупав за теб. Не съм от ония блестящи оратори, които толкова много хареса снощи. А руски не знам дори и за беля! Аз съм просто един ужасно обикновен медицински помощник!

— Андрю! — беше пребледняла като платно. — Как можеш да говориш така?

— Вярно е, нали? Додето се мъчех с онази проклета вечеря, всичко забелязах. Имам очи на главата си. Вече съм ти омръзнал. Бива ме само да джапам из калта, да вдигам мръсни одеяла, да събирам бълхи. Сега вече не съм достатъчно изискан за твоя вкус.

На бледото й лице тъмните й очи гледаха жално, но тя твърдо каза:

— Как можеш да говориш така? Аз те обичам, защото ти си ти. И никога няма да обичам никого другиго.

— Изглежда — изсумтя той и изхвърча от стаята.

В продължение на пет минути се въртя из кухнята, ходи нагоре-надолу, прехапваше устни. После изведнъж се обърна и се втурна в дневната, където седеше тя с отчаяно наведена глава, загледана в огъня. Той я сграбчи в ръцете си.

— Крис, мила! — разкайваше се той горещо. — Мила, мила! Извинявай! За бога, прости ми. Не исках това да кажа. Аз съм само един луд, ревнив глупак. Аз те обожавам!

Прегърнаха се бурно, силно. Във въздуха се носеше дъхът на нарциси.

— Не знаеш ли — хлипаше тя, — че ще умра без теб! По-късно, когато тя седна, залепила страна до неговата, той засрамен протегна ръка към една от книгите.

— Все пак, кой е този Тролоп? Ще ме научиш ли, мила? Аз съм просто един неграмотен шопар!

Бележки

[1] Антони Тролоп (1815 — 1882) — английски прозаик. — Б.пр.