Арчибалд Кронин
Цитаделата (49)

Глава седемнадесета

Тяхното сдобряване бе най-чудесното нещо, което им се бе случило, откак се влюбиха за първи път. На другата сутрин, неделя, той лежеше до нея както в онези дни в Аберлоу, говореше й, като че ли години му се бяха изплъзнали, изливаше сърцето си пред нея. Навън в неделната тишина се чуваха само камбаните, успокояващи и смирени. Но той не бе спокоен.

— Как можах да го направя? — изпъшка той неспокойно. — Луд ли бях, Крис, или какво? Като погледна назад, просто не мога да повярвам. Да се свържа с тая сган след Дени и Хоуп, о, господи! Би трябвало да ме разстрелят.

Тя го успокояваше.

— Всичко се случи с такава бързина, мили. Течението би повлякло всекиго.

— Не, но честно, Крис, направо полудявам, като си помисля какъв ад е било за теб! Господи! Би трябвало да ме екзекутират с мъчения!

Тя се усмихна, наистина се усмихна. Това бе най-чудесното нещо — да види лицето й свалило онази маска на безизразност, отново нежно, щастливо, загрижено за него. О, боже, помисли, той, и двамата отново живеем.

— Има едно нещо, което трябва да направим — сви той решително вежди. Въпреки нервните размишления, отново се чувстваше силен, освободен от мъглата на илюзиите, готов за действие. — Ще трябва да се махнем оттук. Дълбоко съм затънал, Крис, прекалено дълбоко. Тук на всяка стъпка ще си спомням за фалшивите неща и, току-виж, започнал съм отново. Лесно ще продадем практиката и, о, Крис, имам чудесна идея.

— Да, скъпи?

Нервното изражение на лицето му изчезна, той се усмихна покорно и нежно.

— Откога не си ме наричала тъй? Харесва ми. Да, знам, че си го заслужих. Но нека не започвам отново, Крис! Тази идея, този план — те ми дойдоха на ум, когато се събудих тази сутрин. Отново се ядосвах как Хемптън се опитваше да ме вкара в неговата гнила идея за съдружие. Но после изведнъж ме осени: а защо да не направим истински екип? Лекарите в Америка работят така. Стилмън винаги ми го натяква, макар самият той да не е лекар. Но тук не сме направили нищо в тази насока. Виждаш ли, Крис, дори и в съвсем малък провинциален град може да има клиника с малък екип от лекари, като всеки върши своята работа. Слушай сега, мила, вместо да се захващам с Хемптън, Айвори и Фридман защо да не взема Дени и Хоуп и да направим истинска тройка. Дени ще върши цялата хирургическа работа, ти знаеш колко е добър, нали? Аз ще правя прегледите, а Хоуп ще бъде нашия бактериолог! Виждаш ли предимствата? Всеки от нас ще работи в своята област и ще обединим, знанията си. Сигурно си спомняш всички аргументи на Дени и моите също за нашата изпосталяла система на лекаря-практик. Как той е принуден да се влачи, да мъкне всичко на гърба си, а това е невъзможно! Групова медицина е отговорът. Най-добрият отговор. Нещо средно между държавната медицина и изолираните индивидуални усилия. Единствената причина досега да нямаме такава система е желанието на големите да държат всичко в ръцете си. Но няма ли да бъде прекрасно, мила, ако създадем малък авангарден отряд, който научно и, разбира се, духовно е на висота, нещо като пионерска част, която ще се опита да надвие предразсъдъците, да разбие старите фетиши, може би да започне революция в цялата ни медицинска система.

Притиснала буза във възглавницата, тя го гледаше с блеснали очи.

— Също като в старите времена — да те слушам така да говориш. Не можеш да си представиш как обичам това. Все едно, че започваме всичко отначало. Щастлива съм, скъпи, щастлива.

— Имам да наваксам много — разсъждаваше трезво той. — Бях глупак. И дори по-лошо — той притисна челото си с ръце. — Не мога да махна нещастния Хари Видлер от главата си и няма да мога, докато не изкупя този грях. — Той изведнъж изохка. — Аз съм виновен, Крис, не по-малко от Айвори. Не мога да се отърва от чувството, че много лесно се измъкнах. Не е справедливо да се отърва така. Но ще работя като дявол, Крис, и вярвам, че Дени и Хоуп ще дойдат с мен. Знаеш техните идеи. Дени умира да се върне в практиката, която всеки ден предлага нещо ново. А Хоуп, ако му дадем една лабораторийка, където да върши оригинална работа в промеждутъците между нашите серуми, ще дойде навсякъде с нас. — Андрю скочи от леглото и започна да крачи из стаята буйно, както някога, разкъсван от радостта за бъдещето и разкаянието за миналото. Прехвърляше през главата си разни неща, тревожеше се, надяваше се, планираше.

— Имам да уреждам толкова много неща, Крис — извика той, — а за едно от тях трябва да се погрижа лично. Виж, мила! След като напиша някои писма и като обядваме, какво ще кажеш за едно малко излизане от града с мен?

Тя го погледна въпросително.

— Но ако си зает?

— Няма да съм зает за тази работа. Честна дума, Крис, имам едно страшно бреме в ума си за Мери Боланд. Не върви добре във „Виктория“. А аз не съм се погрижил достатъчно. Тороугуд настоява на своето, а той не разбира правилно случая, поне според мен. Господи! Ако се случи нещо с Мери, след като поех пред Кон отговорност за нея, направо ще полудея. Не бива да се говори така за собствената болница, но във „Виктория“ Мери никога няма да се оправи. Би трябвало да е извън града, на чист въздух, в добър санаториум.

— Да?

— Ето защо искам да отидем до Стилмън. Белвю е най-хубавото и най-чудесно местенце, което човек може да види. Само ако успея да го склоня да вземе Мери, ще бъда не само доволен, а ще знам, че най-после съм направил нещо истинско.

Тя решително каза:

— Тръгваме, щом се приготвиш.

Когато се облече, той слезе долу. Написа дълго писмо на Дени и друго до Хоуп. Имаше само трима сериозни пациенти и на път да ги посети пусна писмата. После, след леко хапване, заедно с Кристин поеха за Уикон.

Въпреки емоционалното напрежение вътре в него, пътешествието бе чудесно. Повече от всеки друг път той разбираше, че щастието е вътрешно състояние, абсолютно духовно, независимо — каквото и да казват циниците — от светските имущества. През цялото време, когато се бе стремял към богатство и положение и успяваше, той си бе въобразявал, че е щастлив. Но всъщност той бе живял в някакъв делириум, като искаше да постигне още и още. Пари, помисли си горчиво той. Всичко беше заради тези мръсни пари! Отначало си бе казал, че иска да постигне хиляда лири годишно. Когато достигна този доход, незабавно го удвои. И сметна тази цифра за максимум. Но когато и този максимум бе постигнат, той бе разочарован. И така бе вървяло. Искаше повече и повече. Това в крайна сметка щеше да го убие.

Погледна косо към Кристин. Как ли е страдала тя заради него! Но сега, ако имаше нужда от потвърждение за правилността на решението си, трябваше само да погледне нейното променено живо лице. И сега то не бе красиво. По него бяха изписани следите на един тежък живот, малки тъмни бръчици около очите, слабо хлътване на бузите, които някога бяха твърди и цъфтящи. Но съживяването, което караше това лице да пламти, бе така ярко и вълнуващо, че той отново дълбоко в себе си почувства остра болка на угризение. Закле се никога през живота си да не направи нищо, което би я натъжило.

Към три часа стигнаха Уикон, след това поеха един страничен път нагоре по хълма покрай дерето край Лейси Грийн. Разположението на Белвю беше превъзходно, на едно малко плато, което, макар и заслонено откъм север, предлагаше изглед към двете долини.

Стилмън ги посрещна сърдечно. Този сдържан, скромен дребен човек, който рядко се ентусиазираше, все пак показа какво удоволствие му е доставило идването на Андрю, като ги разведе и им показа цялата красота и ефективност на своето творение.

Белвю беше нарочно малък, а за съвършенството му не можеше да има спор. Две съединяващи се крила с изложение запад-юг бяха свързани от една централна административна част. Над предния хол и канцелариите се намираше разкошно обзаведена лечебна стая, чиято южна стена бе изцяло от витаглас. Всички прозорци бяха от този материал, а отоплителната и вентилационната инсталация бяха последна дума на техниката. Докато обикаляше, Андрю не можеше да не си даде сметка за огромния контраст между това свръхмодерно съвършенство и древните, издигнати преди сто години сгради на лондонските болници, както и онези жилища, зле преправени и лошо съоръжени, които претендираха за името клиника.

След като разгледаха стаите, Стилмън ги покани на чай и тук Андрю на един дух произнесе молбата си.

— Не бих желал да искам услуга от вас, господин Стилмън. — Кристин бе принудена да се усмихне, като чу тези полузабравени думи. — Но питам се дали бихте приели един мой пациент, ако ви помоля? Ранен стадий на туберкулоза. Вероятна се налага обездвижване. Тя е дъщеря на един мой приятел, човек от професията — зъболекар. Но там, където е, не се оправя…

Нещо прилично на радост премина през бледосините очи на Стилмън.

— Да не искате да кажете, че ми пращате пациент? Лекарите тук не пращат пациентите си при мен, макар в Америка да го правят. Май забравяте, че съм шарлатанин, който държи мошенически санаториум, като онези, дето карат пациентите си сутрин да ходят боси по росата, а после им дават закуска от печени моркови!

Андрю не се усмихна.

— Не ви помолих да си правите шеги с мен, господин Стилмън. Страшно сериозно се тревожа за това момиче.

— Аз обаче се опасявам, че нямам свободни стаи, приятелю мой. Въпреки антипатиите на вашето медицинско братство, имам списък на чакащи пациенти, дълъг колкото ръката ми. Странно! — Стилмън най-после безстрастно се усмихна. — Хората искат да ги лекувам въпреки докторите.

— Добре! — промърмори Андрю. Отказът на Стилмън бе голямо разочарование за него. — Малко или много разчитах на това. Ако можехме да настаним Мери тук, о, тогава бих изпитал облекчение. Че вие имате най-хубавия лечебен център в Европа. Не се опитвам да ви лаская. Знам! Когато си помисля за онова древно отделение, в което лежи сега момичето, където чува как лазят хлебарки зад завеската…

Стилмън се наведе напред и взе един тънък сандвич с краставица от ниската маса пред тях. Той имаше характерен, едва ли не педантичен начин на пипане на нещата. Държеше ги, като че току-що най-старателно си бе измил ръцете и сега се страхува да не ги изцапа.

— Така! Значи, вие ми разигравате една малка иронична комедия. Не, не бива да говоря така. Виждам че наистина сте загрижен. И ще ви помогна. Въпреки че сте доктор, ще взема вашия пациент. — Стилмън изкриви устни, като наблюдаваше изненадания вид на Андрю. — Виждате ли, аз съм човек със широки разбирания, не отказвам да си имам работа с професията, когато се налага. Защо не се усмихвате, това е шега? Нищо. Дори без чувство за хумор разбирате много неща по-добре от останалите братя. Чакайте да видя. До следващата седмица свободна стая нямам. Сряда, струва ми се. Доведете ми вашата болна другата сряда и ви обещавам да направя за нея всичко, каквото е нужно!

От благодарност лицето на Андрю почервеня.

— Аз… аз не мога достатъчно да ви се отблагодаря…

— Тогава недейте и престанете с вашата любезност. Повече ми харесвате, когато изглеждате готов всеки момент да хвърлите нещо по някого. Госпожо Менсън, той не е ли хвърлял чинии по вас? Имам един голям приятел в Америка, той притежава шестнайсет вестника и всеки път, когато се ядоса, чупи по една петцентова чиния. Е, веднъж се случи така, че… — Той продължи да разказва някаква дълга и според Менсън абсолютно безсмислена история.

Но когато се връщаха у дома във вечерната хладина, Андрю казваше:

— Както и да е, уредихме въпроса, Крис. Страшно бреме ми беше на съвестта. Но съм сигурен, че за Мери по-добро място няма. Стилмън е голям симпатяга. Много ми харесва. Като го погледнеш, нищо не представлява, но отвътре е само пресована стомана. Питам се дали някога бихме могли да си направим подобна клиника, някакво миниатюрно копие за Хоуп, Дени и мен. Безумна мечта, нали? И си мисля, ако Хоуп и Дени се съгласят и се забием някъде в провинцията, може би ще бъдем близо до някоя мина и ще продължа работата си върху вдишването на праха. Какво ще кажеш, Крис?

Вместо отговор тя се наведе и въпреки големите опасности, които дебнат по шосетата, силно го целуна.