Арчибалд Кронин
Цитаделата (40)

Глава осма

На четиринайсети следващия месец Андрю започна работата си в отдела за приходящи пациенти на болницата за гръдоболни „Виктория“. Неговите дни бяха вторник и четвъртък, а часовете — от три до пет следобед. Всичко беше точно както в старите приемни дни в Аберлоу с изключение на това, че всички, пациенти, които идваха при него, бяха специално белодробни и бронхиални заболявания. А той, разбира се, беше, за своя голяма и тайна гордост, вече не помощник в Дружеството за медицинска помощ, а почетен лекар в една от най-старите и най-прочути лондонски болници.

„Виктория“ несъмнено бе стара. Разположена в Батърсий, в плетеница от мръсни улици близо до Темза, тя рядко хващаше дори и през лятото нещо повече от някой заблуден слънчев лъч, а през зимата балконите, където би трябвало да се изкарват леглата на пациентите, бяха в повечето случаи покрити с мъгла от реката. На мрачната срутена фасада с едри червени и бели букви бе написано излишното и очевидно „Болница «Виктория» се разпада“.

Отделът за приходящи пациенти, където Андрю се озова, беше в известен смисъл реликва от 18 век. Наистина едно чукало и хаван, използвани от доктор Линтъл Ходжиз, почетен лекар в същия отдел на болницата от 1761 до 1793 година, бе гордо поставен в стъклена кутия в хола. Стените не бяха покрити с плочки, а боядисани в специален нюанс на тъмно шоколадово, неравните коридори, макар и педантично чисти, бяха така зле проветрявани, че воняха, и навсякъде из стаите тегнеше тежката миризма на неподправената старост.

През своя пръв ден той направи обиколка заедно с доктор Юстъс Тороугуд, старшия почтен лекар — възрастен, приятна педантичен мъж на около петдесет, доста под средна височина, с малка сива заострена брадичка и любезни маниери, напомнящи добродушен духовник. Доктор Тороугуд имаше собствено отделение в болницата и според съществуващата система, останка от старата традиция, за която с интерес бе натрупал много познания, „отговаряше“ за Андрю и за доктор Милигън, другия младши почетен доктор.

След като обиколиха болницата, той заведе Андрю в дългата лекарска стая в мазето, където, макар едва четири след обед, бяха запалили лампите. На стоманената скара гореше хубав огън, по стените с нарисувани петлета окачени портрети на изтъкнатите лекари на болницата — доктор Линтън Ходжис, много сбръчкан и с перука, заемаше почтеното място над камината. Истинско запазване на едно почетно прахосническо минало, което, ако се съди от лекото потръпване на ноздрите му, доктор Тороугуд, въпреки че беше ерген и духовник, обичаше като свое собствено дете.

Заедно с другите лекари изпиха по един приятен чай с много намазани с масло препечени филийки. На Андрю лекарите от болницата се сториха много приятни младежи. Но когато забеляза тяхното почтително отношение към доктор Тороугуд и него самия, той не можа да задържи усмивката си при спомена за сблъскванията с подобни „нахални“ палета преди не толкова много месеци при нееднократните му борби негови пациенти да бъдат приети в болница.

До него бе седнал един млад мъж, доктор Валънс, който бе прекарал една година на специализация при братята Майо в Съединените щати. Започнаха да разговарят за прочутата клиника и нейната система. След това Андрю с внезапен интерес го попита дали в Америка не е чул за Стилмън.

— Да, разбира се — каза Валънс. — Там много го ценят. Той, разбира се, няма диплом, но Щатът го е признал, като е направил изключение за него поради постиженията му. Той постига най-учудващи резултати.

— Видяхте ли клиниката му?

— Не — поклати глава Валънс, — не стигнах до Орегон. Андрю замълча за момент, чудейки се дали да говори. Най-после каза:

— Вярвам, че това е забележително място. Поддържам връзка със Стилмън от години — той пръв ми писа във връзка с една моя работа, публикувана от Американската хигиенна асоциация. Виждал съм фотографии и подробности от клиниката. Човек не би могъл да мечтае за по-хубаво място за лечение на пациентите си. Високо в планината, сред борова гора, изолирано, остъклени балкони, специална климатична инсталация, осигуряваща пълна чистота на въздуха и постоянна температура през зимата… — Андрю спря своя ентусиазъм, защото поради едно прекъсване в общия разговор, всичко, което говореше, се чуваше от цялата маса. — Когато човек си помисли за нашите условия в Лондон, това изглежда недостижим идеал.

Доктор Тороугуд се усмихна сухо и грубо.

— Нашите лондонски лекари винаги са успявали да се справят много добре в същите тези лондонски условия. Доктор Менсън, ние може би нямаме екзотичните приспособления, за които говорите. Но аз си позволявам да кажа, че нашите солидни изпитани методи, макар и не така очебийни, носят същите задоволителни и може би по-трайни резултати.

Свел поглед, Андрю не отговори. Чувстваше, че като нов член на персонала, е проявил недискретност, изразявайки така открито своето мнение. А доктор Тороугуд, за да покаже, че не е искал да го обиди, се постара приятно да обърне разговора. Заговори за изкуството да се налагат вендузи. Този дял от историята на медицината отдавна беше негово специално хоби и той разполагаше с огромна информация за дейността на хирурзите-бръснари на стария Лондон.

Когато станаха, той с усмивка каза на Андрю:

— Аз имам автентичен комплект от чаши. Трябва някой ден да ви ги покажа. Наистина е срамота, че вендузите са излезли от употреба. Те са били и са все още чудесен начин за предизвикване на контрараздразнение.

Като се изключи тази първа малка буря, доктор Тороугуд се оказа симпатичен и полезен колега. Той беше добър лекар, почти безпогрешен диагностик и винаги се радваше да види Андрю в отделението си. Но по въпросите на лечението неговият спретнат ум отхвърляше нахлуването на новото. Отказваше да употребява туберкулин, твърдейки, че терапевтичните му качества са абсолютно недоказани. Много предпазливо използваше обездвижването и процентът на неговите инжекции беше най-ниският в болницата. Но беше крайно либерален по въпроса за рибеното масло и малца. Предписваше ги на всички свои пациенти.

Започвайки собствената си работа, Андрю забрави Тороугуд. Чудесно е, си казваше той, след месеци на чакане човек да започне отново. В началото той постигна доста добра имитация на стария си жар и ентусиазъм.

Неизбежно неговата работа в миналото върху туберкулозните поражения, причинени от вдишването на прах, го бе довела до мисълта да разгледа белодробната туберкулоза като цяло. Смътно планираше във връзка с пробата на Пирке да проучи най-ранните физически признаци на първоначалното поражение. Разполагаше с богат материал сред недохранените деца, водени тук от техните майки с надежда да се възползват от добре известната либералност на доктор Тороугуд по въпроса за малцовия екстракт.

И все пак, въпреки че с много усилия се опитваше да убеди себе си, в работата си не влагаше сърце. Не можеше да усети отново спонтанния ентусиазъм от изследванията върху вдишването на прах. Умът му бе зает с твърде много неща. В практиката имаше твърде много важни пациенти, за да е в състояние да се съсредоточи върху неясни признаци, които можеха и да не съществуват. Никой не знаеше по-добре от него колко време е нужно, за да бъде прегледан един пациент както трябва, но той вечно бързаше. За този довод нямаше отговор. Скоро достигна една възхитителна логика — казано по-човешки, той просто не можеше да смогне.

Бедните, които идваха в лечебницата, не искаха много от него. Изглежда, неговият предшественик е бил грубиян, и затова, докато предписваше щедро и от време на време си позволяваше някоя шега, никой не можеше да се усъмни в популярността му. Освен това се разбираше добре с доктор Милиган, който беше в отсрещната стая и не след дълго се хвана, че възприема метода на Милиган при работата с редовните пациенти. Той ги измъкваше накуп на бюрото си в началото на приемния час и бързо надписваше картите им. И докато драскаше „Rep. mixt. — сместа като преди“, нямаше време да си припомни как някога бе издевателствал над тази класическа фраза. Той бързо се развиваше в чудесен почетен лекар.