Арчибалд Кронин
Цитаделата (47)

Глава петнадесета

И все по-силен ставаше приливът на неговия успех, преливащ язовир, който неудържимо го поема напред в един непрекъснато звучащ, непрекъснато растящ поток.

Връзката му с Хемптън и Айвори сега беше по-близка и по-доходна от всякога. Освен това Фридман го бе помолил да го замества в хотел „Плаца“ през седемте дни, когато замина да играе голф в Льо Туке, и му бе предложил във вид на признание да делят хонорарите. Обикновено Хемптън заместваше Фридман, но напоследък Андрю подозираше, че между тях не всичко върви добре.

Колко ласкателно бе за Андрю да разбере, че може да влезе направо в спалнята на някоя припадаща филмова звезда, да седне на сатенените чаршафи, да опипа безполовата й анатомия със сигурни ръце и евентуално да изпуши една цигара с нея, ако имаше време!

Но още по-ласкателен беше патронажът на Джоузеф ле Рой. На два пъти през последния месец бе обядвал с ле Рой. Знаеше, че в главата на другия има големи идеи. При последната им среща ле Рой многозначително бе отбелязал:

— Знаете ли, док, напоследък ви проучвам. Сега започвам нещо много голямо и ще ми трябват доста умни медицински съвети. Не желая повече двуличници с големи титли — старият Ръмбълд не струва дори собствените си калории. Направо ще му бием дузпата! Освен това не желая цяла купчина така наречени специалисти да се сговорят и да ме разиграват. Искам един разумен медицински консултант и започвам да мисля, че това сте вие. Виждате ли, обхванали сме голяма част от публиката с нашите произведения на популяризаторска база. Но съм убеден, че е дошло време да разширим интересите си и да започнем производството на повече научни деривати. Да разбием съставките на млякото, да ги пуснем през електричество, през радиация, да ги пуснем на таблетка. Кремо с витамин „В“, кремофакс и приспивателно, за недохранване, рахит, безсъница — нали ме разбирате, док. И по-нататък мисля, че ако разработим това на по-ортодоксални, професионални основи, бихме могли да спечелим подкрепата и симпатията на цялото медицинско съсловие, да направим всеки доктор, така да се каже, потенциален продавач. Това обаче означава научна реклама, док, научен подход; и точно тук смятам, че един млад лекар с научен подход, който е в самата професия, би могъл много да ми помогне. Сега искам да ме разберете правилно. Всичко е абсолютно честно и научно. Ние фактически се издигаме. И когато си помислиш за боклуците, които докторите препоръчват, като марубин „С“ или вегатог и бонебран, защо, смятам, че ще издигнем общия стандарт и с това ще направим голяма услуга на нацията.

Андрю не се и замисли, че вероятно в едно свежо грахово зърно има повече витамини, отколкото в няколко кутии кремофакс. Той бе възбуден, не от хонорара, който щеше да получи, за да работи за фирмата, а от интереса на ле Рой към него.

Франсис му бе казала как би могъл да спечели от блестящите операции на ле Рой на пазара. О, колко приятно беше да се отбиеш на чай при нея, да чувстваш, че тази очарователна умна жена има специален поглед за теб, бърза, провокационна, интимна усмивка! Връзката с нея му даваше същия модерен подход към света, увеличаваше увереността му, правеше по-твърд гланца. Несъзнателно той поглъщаше нейната философия. Под нейното ръководство се учеше да култивира повърхностните прелести и да праща по дяволите по-задълбочените неща.

Вече не му беше трудно да гледа Кристин в очите; можеше да се прибира в къщи съвсем естествено, след като бе прекарал един час с Франсис. Не спираше да се чуди на тази поразяваща промяна. Ако изобщо мислеше по този въпрос, то беше, за да си доказва, че не обича госпожа Лорънс, че Кристин нищо не знае, че всеки мъж стига до тази специална безизходица на някой етап през живота си. Защо да се старая да бъда различен от другите?

Като компенсация той правеше всичко възможно, за да бъде мил с Кристин, разговаряше внимателно с нея, дори обсъждаше плановете си с нея. Тя знаеше, че той възнамерява да купи през пролетта къща на Уелбък стрийт, че ще напуснат Чесбъроу терас, щом всичко бъде уредено. Сега тя не спореше с него. Никога не сипеше обвинения върху главата му, а ако имаше някакви настроения, той никога не ги забелязваше. Тя изглеждаше съвсем пасивна. Животът се движеше твърде бързо, за да може той да спре за по-дълго време и да размисли. Бързината го въодушевяваше. Изпитваше фалшиво чувство за сила. Чувстваше се жизнен, с нараснало влияние, господар на себе си и на своята съдба.

И тогава от ясното небе падна гръм.

Една вечер съпругата на един съсед, дребен занаятчия, дойде в кабинета му на Чесбъроу терас. Беше госпожа Видлер, дребна като врабче жена на средна възраст, но с блестящи очи и пъргава, най-обикновена лондончанка, която през целия си живот не беше отишла по-далеч от Бау Белз и Маргейт. Андрю добре познаваше Видлерови. Бяха го викали за някаква детска болест на малкото им момче, когато за пръв път дойде в този район. В онези ранни дни той беше изпращал там обувките си на поправки, защото Видлерови, честни трудолюбиви занаятчии, държаха елин двоен магазин на Падингтън стрийт, който носеше тържественото име „Подновяване лимитед“ — едната половина беше за поправка на обувки, а другата за пране и гладене на дрехи. Сам Хари Видлер, едър човек с бледо лице, често заставаше без яка, по ръкави, с калъп между коленете или с ютия в ръка, ако работата в другото отделение беше много, въпреки че имаше двама помощници.

Именно за Хари говореше сега госпожа Видлер.

— Докторе — каза тя по своя бърз начин, — съпругът ми не е добре. От няколко седмици вече е зле. Колко го карах да дойде, но той не иска. Бихте ли дошли утре, докторе? Аз ще го държа на легло.

Андрю обеща да отиде.

На другата сутрин намери Видлер на легло и той му разказа една история на вътрешни болки и непрекъснато пълнеене. През последните няколко месеца извънредно много напълнял в кръста и неизбежно, като повечето пациенти, които са се радвали на добро здраве през целия си живот, обясняваше това по няколко начина. Той предполагаше, че напоследък е прекалил с бирата или че може би за всичко е виновен заседналият му живот.

Но Андрю трябваше да опровергае тези обяснения след прегледа. Имаше киста, която макар и не опасна, налагаше оперативно лечение.

Той положи всички усилия, за да успокои Видлер и жена му, като им обясняваше как една проста киста като тази може да се развие вътре и да предизвика безкрайно много неприятности, които ще изчезнат, щом тя бъде отстранена. В себе си ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде резултатът от операцията и предложи Видлер веднага да отиде в болница.

Тук обаче госпожа Видлер вдигна ръце.

— Не сър, няма да пусна моя Хари в болница. — Тя с мъка сдържаше вълнението си. — Имах някакво чувство, че това ще дойде, като го гледах как се преуморява в магазина. Но сега, щом е дошло, слава богу, ние сме в състояние да го посрещнем. Не сме богати хора, докторе, вие знаете, по имаме малко парици, сложени настрана. И сега е време да ги използваме. Няма да допусна Хари да обикаля и да събира писма на попечители, да виси по опашки и да отиде в обществено отделение като просяк.

— Но, госпожо Видлер, бих могъл да уредя.

— Не! Вие можете да го настаните в частна клиника, сър. Наоколо има такива много. Можете да намерите частен лекар да го оперира. Мога да ви обещая, сър: докато аз съм тук, Хари Видлер няма да стъпи в обществена болница.

Видя, че е решила твърдо. И наистина самият Видлер, след като тази неприятна необходимост се беше появила, беше на същото мнение като жена си. Искаше най-доброто възможно лечение.

Същата вечер Андрю позвъни на Айвори. За него беше навик вече да се обажда на Айвори; още повече че в този случай той трябваше да иска услуга.

— Ще те помоля да направиш нещо за мен, Айвори. Тук имам една коремна операция, която трябва да се направи — честни, трудолюбиви хора, но не са богати, разбираш ли? Страх ме е, че няма да спечелиш много от нея. Но ще ме задължиш много, ако я направиш, за, да кажем, една трета от обикновения хонорар?

Айвори беше много любезен. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие, отколкото да направи на своя приятел Менсън всяка услуга, която е по силите му. Обсъдиха няколко минути случая и след това Андрю телефонира на госпожа Видлер.

— Току-що телефонирах на господин Чарлз Айвори — хирург от Уестенд, който е много добър мой приятел. Той ще дойде утре с мен да прегледа вашия съпруг в единайсет часа. Това добре ли е? И той казва — чувате ли ме? — той казва госпожо Видлер, че ако се налага да бъде правена операция, ще я направи за трийсет гвинеи. Като имате предвид, че обикновеният му хонорар би бил сто гвинеи или може би повече, мисля, че това не е много лошо.

— Да, докторе, да. — Гласът и беше загрижен, въпреки че тя полагаше усилия да се покаже зарадвана. — Много мило от ваша страна, сигурна съм. Струва ми се, кое как ще съберем толкова.

На другата сутрин Айвори прегледа пациента заедно с Андрю и на следващия ден Хари Видлер се премести в Брънсландовата клиника на Брънсландовия площад. Тази чиста старомодна къща, недалеч от Чесбъроу терас, бе една от многото клиники в квартала, където таксите бяха умерени, а уредбата оскъдна. Повечето пациенти тук бяха неоперативни случаи, а полупарализирани, хронични сърдечно болни, старици на легло, при които най-голямата трудност беше да се предотврати получаването на рани от залежаваме. Като всяка лондонска клиника, която Андрю знаеше, сградата никога не е била строена за сегашната си цел. Нямаше асансьор, а операционната някога е била оранжерия. Но мис Бъкстън, собственичката, беше пълноправна сестра и трудолюбива жена. Колкото и недостатъци да имаше Брънсландовата клиника, тя беше безупречно обеззаразена дори до последните ъгълчета на блестящия линолеум.

Операцията беше определена за петък и тъй като Айвори не можеше да дойде рано, бе насрочена за необичайно късния час, два часа.

Въпреки че пръв в Брънсландовия площад пристигна Андрю, Айвори пристигна точно. Той спря с анестезиолога и наблюдаваше, докато шофьора носеше голямата чанта с инструменти, така че нищо да не попречи на неговата последователна деликатност. И въпреки че явно нямаше добро мнение за тази клиника, държанието му беше любезно както винаги. За десет минути успя да успокои госпожа Видлер, която чакаше в предната стая, да покори госпожица Бъкстън и нейните сестри, след това застана с престилка и ръкавици в малката пародия на операционна невъзмутим и готов.

Пациентът пристигна решителен, весел, свали халата си, който една от сестрите отнесе, и се качи на тясната маса. Давайки си сметка, че ще трябва да изтърпи това мъчение, Видлер бе започнал да гледа на него смело. Преди анестезиолога да постави маската на лицето му, той се усмихна на Андрю.

— Ще бъда по-добре, след като това свърши. — В следващия момент затвори очи и едва ли не с жажда поемаше големи глътки етер. Госпожица Бъкстън махна превръзките. Дезинфекцираната област бе оголена, необичайно подута, една блестяща издутина. Айвори започна операцията.

Започна с няколко артистични дълбоки инжекции в лумбалните мускули.

— Против шок — подхвърли той тежко на Андрю, — винаги го използвам.

След това започна истинската работа.

Разрезът беше голям и веднага, почти комично, се разкри бедата. Кистата изскочи през разреза като добре надут влажен гумен плондир. Потвърждението на диагнозата добави ако не друго, то малко нещо към гордостта на Андрю.

Помисли си, че Видлер ще се почувства добре, когато бъде отърван от този неудобен придатък, и мислейки за следващия си пациент, тайно погледна часовника си.

Междувременно Айвори със своя маниер на майстор играеше с плондира, невъзмутимо се опитваше да промъкне ръцете си до мястото на прикачване и невъзмутимо не успяваше. Всеки път, когато се опитваше да я контролира, топката му се изплъзваше. Той не опита веднъж, опита двайсет пъти.

Раздразнен, Андрю погледна към Айвори, като си мислеше: „Какво прави този човек?“ В коремната кухина нямаше много място, в което да се работи, но мястото беше достатъчно. Бе виждал Луелин, Дени, десетки други в своята стара болница да действат опитно при много по-малка свобода. Да се промъква през объркани места беше работата на хирурга. Внезапно Андрю си даде сметка, че това е първата коремна операция, която Айвори прави за него. Без да се усеща, пусна часовника обратно в джоба си и доста нервно се приближи до масата.

Айвори все още се опитваше да хване кистата отзад все така спокоен, хладнокръвен, невъзмутим. Госпожица Бъкстън и една млада сестра доверчиво стояха отстрани, без да разбират много от каквото и да било. Анестезиологът, възрастен посивял човек, замислено галеше върха на бутилката с палец. Атмосферата в малката гола операционна със стъклен таван беше равна, абсолютно отхвърляща мисълта, че ще се случи нещо. Отсъстваше каквото и да е било напрежение или драма, просто повдигнал едното си рамо, Айвори маневрираше с ръцете си, облечени в ръкавици, опитваше се да хване отзад гладката гумена топка. Но поради някаква причина Андрю бе завладян от чувство на хлад.

Почувства, че настръхва, че напрегнато наблюдава. От какво се страхуваше? Нямаше нищо, от което да се страхува, нищо. Това беше написана операция. След няколко минути щеше да завърши.

Със слаба усмивка, като че на задоволство, Айвори се отказа от опитите да намери мястото на прикачване на кистата. Младата сестра плахо го погледна, когато той поиска нож. Айвори бавно взе ножа. Навярно никога в своята кариера той не бе приличал толкова много на великия хирург от романите. Хванал ножа, преди Андрю да разбере какво се готви да прави, той щедро разряза блестящата стена на кистата.

След това всичко се случи изведнъж. Кистата избухна, изхвърляйки голямо количество венозна кръв във въздуха, изсипвайки съдържанието си в коремната кухина. Преди една секунда имаше кръгла твърда топка, а сега отпуснато парче тъкан лежеше в една бъркотия от клокочеща кръв. Като луда госпожица Бъкстън започна да търси марли в барабана.

Анестезиологът рязко се изправи. Младата сестра, като че ли щеше да припадне. Айвори тежко каза:

— Щипци, моля.

Вълна от ужас премина през Андрю. Той видя, че Айвори, като не успя да достигне стъбълцето, за да го превърже, сляпо и безсмислено бе разрязал кистата. А това беше хеморагична киста.

— Марля, моля — каза Айвори с равен глас. Той бъркаше в кашата, опитваше се да стегне стъбълцето, попиваше пълната с кръв кухина, тъпчеше тампони, без да успее да контролира кръвоизлива. Изведнъж като ослепяваща светкавица през ума на Андрю мина: Боже всемогъщи! Той не може да оперира. Той не може да оперира!

Анестезиологът, който бе сложил пръст на сънната артерия, промърмори с тих извиняващ се глас:

— Страх ме е, че… той, изглежда, свършва, Айвори.

Айвори изостави щипците и натъпка коремната кухина с кървави тампони. Той започна да зашива големия разрез. Сега нямаше подуване. Коремът на Видлер беше хлътнал, бледен, празен. Причината беше, че Видлер бе мъртъв.

— Да, вече свърши — каза най-после анестезиологът.

Айвори направи и последния си шев. Отряза го методично и се обърна към поставката за инструменти, за да остави ножиците. Парализиран, Андрю не можеше да мръдне. Госпожица Бъкстън с лице като пръст автоматично събираше грейките край одеялото. С голямо усилие на волята тя, изглежда, се овладя. Излезе навън. Без да знае какво е станало, носачът внесе носилката. Следващата минута тялото на Хари Видлер бе отнесено нагоре към стаята му.

Най-после Айвори проговори:

— Много неприятно — каза той с овладян глас, докато сваляше престилката си. — Предполагам, че беше шок. Не мислите ли така, Грей?

Грей, анестезиологът, измънка някакъв отговор. Той бе зает с прибирането на своите апарати.

Андрю все още не можеше да проговори. Сред мъглявата бъркотия на своите емоции той внезапно си спомни за госпожа Видлер, която чакаше долу. Изглежда, че Айвори прочете тази му мисъл. Той каза:

— Не се тревожи, Менсън. Аз ще се погрижа за дребната женица. Ела. Ще свърша тази работа вместо теб, още сега.

Инстинктивно, като човек, който не може да се съпротивлява, Андрю усети, че следва Айвори по стълбите надолу към чакалнята. Той беше все още поразен, гадеше му се, абсолютно не беше в състояние да съобщи на госпожа Видлер. Обаче Айвори се издигна до висотата на ситуацията, издигна се едва ли не до самите висини.

— Моя скъпа госпожо — каза той със съчувствие и разбиране, като постави ръка нежно на рамото й, — страх ме е, страх ме е, че имаме лоши новини за вас.

Тя стисна ръцете си в износени кафяви кожени ръкавици. Ужас и молба се примесиха в погледа й.

— Какво?

— Вашият беден съпруг, госпожо Видлер, въпреки всичко, което бихме могли да направим за него…

Тя припадна в креслото. Лицето й стана пепеляво, а ръцете й в ръкавици продължаваха да работят.

— Хари! — Прошепна тя със сърцераздирателен глас. И после отново: — Хари!

— Аз мога само да ви уверя — продължи тъжно Айвори — от името на доктор Менсън, доктор Грей, госпожица Бъкстън и от мое име, че никаква земна сила не би могла да го спаси. И дори да бе останал жив след операцията… — той многозначително сви рамене. Тя погледна към него, разбра какво иска да каже, чувствайки дори в този ужасен момент колко снизходителен и колко добър е той към нея.

— Това е най-милото нещо, което можехте да ми кажете, докторе — проговори тя през сълзи.

— Ще изпратя сестрата при вас. Постарайте се да се съвземете. И ви благодаря. Благодаря ви за вашия кураж.

Той излезе от стаята и още веднъж Андрю го последва. В края на хола беше празната канцелария, чиято врата стоеше отворена. Като търсеше цигарената си кутия, Айвори влезе в канцеларията. Там запали цигара и дълбоко пое дим. Лицето му беше може би малко по-бледо от обикновено, но челюстта му беше неподвижна, ръката твърда, нервите абсолютно овладяни.

— Е, това свърши — хладно размисли той. — Съжалявам, Менсън. Не можех да предположа, че кистата е хеморагична. Но тези неща стават и в най-добрите среди, ти знаеш.

Стаята беше малка, само с един стол, бутнат под бюрото. Андрю се отпусна върху покритата с кожа преграда, която обикаляше камината. Той трескаво се вглеждаше в аспидистрата в жълтозелена саксия, поставена на празната скара. Гадеше му се, трепереше, за малко щеше да припадне. Не можеше да се отърве от картината как Хари Видлер идва без чужда помощ на масата — „Ще съм по-добре, след като свърши“ — и десет минути по-късно увиснал в носилката, осакатен, накълцан труп. Той изскърца със зъби и покри очите си с ръка.

— Разбира се — Айвори наблюдаваше края на цигарата си, — той не умря на масата. Аз свърших преди това. И всичко е наред. Няма нужда от разследване.

Андрю вдигна глава. Той трепереше вбесен от съзнанието за собствената си слабост в това ужасно положение, което Айвори беше посрещнал така хладнокръвно. Той каза с разбит глас:

— За бога, престани да говориш. Знаеш, че го уби. Ти не си хирург. Никога не си бил и никога няма да бъдеш хирург. Ти си най-лошият касапин, който съм виждал през живота си.

Настъпи мълчание. Айвори отправи на Андрю прозрачен, твърд поглед.

— Не препоръчвам този начин на разговор, Менсън.

— А, не препоръчваш? — мъчителна истерична конвулсия разтърси Андрю. — Знам, че не препоръчваш. Но това е истината. Всички случаи, които съм ти давал досега, бяха детска игра. Но този — първият истински случай, който имаме — о, боже мой! Аз би трябвало да зная — и аз не съм по-добър от теб…

— Съвземи се, истеричен глупак. Ще те чуят.

— Какво ако ме чуят? — Нов слаб пристъп на гняв обзе Андрю. Той се задави: — Знаеш, че това е истината, както и аз знам. Ти така обърка всичко — това беше почти убийство!

За една секунда изглеждаше, че Айвори ще го изпрати на пода в безсъзнание, физическо усилие, което със своята тежест и сила по-възрастният човек лесно би извършил. Но с голяма борба той се овладя. Не каза нищо, просто се обърна и излезе от стаята. Върху студеното му твърдо лице имаше грозно изражение, което ледено говореше за непрощаващ гняв.

Колко дълго остана в канцеларията, притиснал чело в хладния мрамор на камината, Андрю не разбра. Но най-после стана, като тъпо съзнаваше, че има работа, която трябва да върши. Ужасният шок на нещастието го бе поразил с разрушителната сила на експлозивен снаряд, като че той също бе изкормен и празен. И все пак се движеше автоматично, както напредва смъртно раненият войник, принуден от механичния навик да изпълнява задълженията, които очакват от него.

По този начин успя как да е да направи останалите си визитации. След това с оловно сърце и пръскаща се от болка глава се върна в къщи. Беше късно, близо седем часа. Беше дошъл точно навреме за вечерните консултации.

Предната чакалня бе пълна, манипулационната натъпкана до вратата. Огледа ги тежко, като умиращ: неговите пациенти, събрани въпреки хубавата лятна вечер, за да платят дан на неговият маниер, на неговата личност. Повечето бяха жени. Много от тях момичета от „Лориър“, хора, които идваха при него със седмици, окуражавани от неговата усмивка, неговия такт, неговите думи, че трябва да продължават с лекарството; старата банда — помисли си той внезапно, — старата игра!

Отпусна се в люлеещия се стол на манипулационната и започна с вкаменено лице обичайния вечерен ритуал.

— Как сте? Да, мисля, че изглеждате малко по-добре! Да, пулсът е много по-отчетлив. Лекарството ви действа добре. Надявам се, че не ви е много неприятно, моето мило момиче.

Навън при чакащата Кристин, връчва й празното шише, минава по коридора към кабинета, там пак общите въпросителни баналности, същата лъжлива симпатия; после обратно по коридора, взема пълното шише, връща се отново в приемната. И така продължаваше този дяволски кръг на неговото собствено проклятие.

Беше душна нощ. Той страдаше ужасно, но пак продължаваше, наполовина, за да се измъчва, и наполовина в празна инерция, защото не можеше да спре. Докато минаваше напред и назад в някаква мъгла от болка, продължаваше да се пита: „Къде отивам? Къде, за бога, отивам?“

Най-после, по-късно от обикновено, в десет без четвърт свърши. Заключи външната врата на манипулационната, мина по коридора в кабинета, където според обичая го чакаше Кристин, готова да чете имената, за да му помогне да си оправи сметките.

За пръв път от много седмици истински я погледна. Вгледа се дълбоко в лицето й — с наведени очи тя разглеждаше списъка в ръката си. Дори през вцепенението му промяната в нея го разтърси. Изражението й беше спокойно и съсредоточено, устата отпусната. Въпреки че не гледаше към него, в очите й имаше мъртвешка тъга.

Седнал на бюрото пред тежката счетоводна книга, той почувства ужасно изпъване в себе си. Но тялото му, тази външна покривка на вцепенението, не допусна навън нито един признак от това вътрешно пулсиране. Още не продумал, тя зачете списъка.

А той все тъй отбелязваше в книгата кръстче за визитации, кръгче за консултация, отбелязваше сбора на своите злодеяния.

Когато свърши, тя попита с глас, чийто остър присмех той забеляза едва сега.

— Е, колко събра днес?

Не отговори, не можеше да отговори. Тя излезе от стаята, чу я как се качва в стаята си, чу тихия звук на затворената от нея врата. Той беше сам: изсушен, поразен, замаян.

— Къде отивам? Къде, за бога, отивам?

Внезапно погледът му падна върху чувала за тютюн, пълен с пари, издут от взетото в брой през деня. Обзе го нов пристъп на истерия. Сграби торбата и я захвърли в ъгъла на стаята. Тя падна с тъп и безсмислен звук.

Скочи. Задушаваше се, не можеше да диша.

Излезе от кабинета и се втурна в малкото задно дворче на къщата, малък тъмен кладенец под звездите. Тук прималял се облегна на тухлената стена. Започна яростно да повръща.