Арчибалд Кронин
Цитаделата (6)

Глава шеста

След като същата вечер разгневен състави и скъса три злобни писма до областния санитарен инспектор, Менсън се помъчи да забрави случая. Чувството му за хумор, изчезнало за момент на Бенк стрийт, го караше да се ядосва на себе си, че се е показал дребнав. След остра схватка с непреклонната си шотландска гордост той реши, че не е прав, че не може и дума да става за доклад, още повече до оня дръвник Грифитс. И все пак въпреки усилията си той не можеше тъй леко да забрави Кристин Барлоу.

Бе просто невероятно една млада учителка така упорито да занимава ума му, да се тревожи от мнението й за него. Казваше си, че това е идиотска накърнена гордост. Знаеше, че е срамежлив и непохватен пред жени. И въпреки това никаква логика не бе в състояние да промени факта, че е станал неспокоен и малко раздразнителен. Когато се отпуснеше, например при заспиване, пред очите му все така живо изпъкваше сцената в класната стая и той усещаше как настръхва в тъмнината. Още я виждаше как троши тебешира в ръката си, а кафявите й очи възмутено горят. Виждаше трите малки перлени копчета на блузката й. Фигурата й, стройна и пъргава, строго очертана, говореше за тежък живот и големи лишения в детството. Не се питаше дали е красива. Стигаше му, че е пред очите му, жива и здрава. В такива моменти сърцето му неволно замираше в сладостен, непознат досега трепет.

Две седмици по-късно той вървеше замислен по Чепъл стрийт и едва не се блъсна в госпожа Брамуел на ъгъла на Стейшън роуд. Щеше да отмине, без да я познае. Тя обаче веднага спря и го поздрави с главозамайваща усмивка.

— Доктор Менсън! Точно вас търсех. Довечера организирам едно от нашите малки събрания. Ще дойдете, нали?

Гледис Брамуел беше тридесет и пет годишна жена с пшеничена коса, облечена в ярки цветове, с пълна фигура, сини като на бебе очи и поведение на момиченце. Гледис романтично наричаше себе си мъжка жена. Клюкарките от Бленли използваха по-друга дума. Доктор Брамуел се прехласваше по жена си и единствено силната любов към нея му пречеше да забележи нейното не само кокетно държане с доктор Гейбъл, „цветния“ лекар от Тониглан.

Щом я забеляза, Андрю бързо премисли как да се измъкне.

— Страх ме е, госпожо Брамуел, че довечера няма да успея да се измъкна…

— Но ще трябва, глупчо. Ще дойдат такива интересни хора. Господин и госпожа Уоткинс от мината и — тя пусна една преднамерена усмивка — доктор Гейбъл от Тониглан… и ах, как щях да забравя, малката учителка Кристин Барлоу.

Менсън потръпна.

Той глупаво се усмихна.

— Но защо, разбира се, госпожо Брамуел, ще дойда. Много ви благодаря за поканата.

Кое как той успя да поддържа разговора още малко, докато тя си тръгна. Но през целия ден не бе в състояние да мисли за нещо друго освен за това, че отново ще види Кристин Барлоу.

„Вечерта“ на госпожа Брамуел започваше в девет часа — късният час бе съобразен с работата на лекарите, които може би щяха да бъдат задържани от пациенти. Всъщност Андрю завърши последния си преглед в девет и четвърт. Изми се набързо в мивката на манипулационната, оправи косата си със счупения гребен и забърза към „Убежището“. Стигна до къщата, която въпреки идиличното си име представляваше малка тухлена постройка в центъра на града, и разбра, че е последен. Като му се караше хитровато, госпожа Брамуел поведе петимата гости и съпруга си към масата за вечеря.

Имаше студени закуски върху книжни салфетки, наредени на маса от опушен дъб. Госпожа Брамуел се гордееше със своите приеми, стараеше се да дава тон на Бленли и си позволяваше да скандализира общественото мнение, като „се червеше“, а представата й за „Всичко е наред“ беше да говори и да се смее колкото може. Винаги намекваше, че преди да се омъжи за Брамуел, е живяла в изключителен разкош.

Тази вечер, щом седнаха, тя сияеща запита:

— Така! Всички ли получиха каквото желаеха?

Отначало, останал без душа от бързане, Андрю беше страшно смутен. Цели десет минути не посмя да погледне към Кристин. Гледаше надолу, но с цялото си същество чувстваше, че на другия край на масата, между доктор Гейбъл — мургав денди с гети, раиран панталон и брилянтена карфица — и господин Уоткинс, възрастния плешив управител на мината, седи тя. С грубоватите си маниери Уоткинс се мъчеше да й угажда и най-после едно негово весело подмятане: „Вие сте още моето йоркшърско момиче, нали, госпожице Кристин?“ — накара Андрю ревниво да вдигне глава. Погледна към нея и я видя да седи толкова близко в меката си сива рокля с бяло по врата и ръкавите, че трепна и бързо отклони поглед, да не би тя да прочете в него всичко.

И като в самоотбрана, почти без да съзнава какво приказва, започна да занимава седящата до него госпожа Уоткинс, дребна женица, която бе донесла и плетивото си.

До края на вечерята той бе подложен на мъчението да говори с един човек, когато мечтаеше да разговаря с друг.

Андрю едва не въздъхна от облекчение, когато доктор Брамуел, който седеше начело на масата, огледа доброжелателно опразнените чинии и с обичайния си Наполеонов жест каза:

— Мисля, скъпа моя, че всички свършихме. Да се оттеглим в гостната?

И там, след като гостите се настаниха главно на фотьойлите от гарнитурата, стана ясно, че за вечерта е предвидена музика. Брамуел нежно погледна жена си и я поведе към пианото.

— С какво ще задължим гостите си тази вечер, любов моя? — тананикайки, той започна да прелиства нотите на пианото.

— „Камбаните на храма“ — предложи Гейбъл. — Никога няма да ми омръзне, госпожо Брамуел.

Госпожа Брамуел седна на въртящото се столче, засвири и запя, а съпругът й, сложил едната си ръка зад гърба и протегнал другата, като че да вземе емфие, стоеше до нея и изкусно обръщаше нотите. Гледис имаше плътен контраалтов глас — дълбоките тонове тя вадеше от гърдите си, като си повдигаше брадичката. След „Любовни рими“ тя изпя още „Скитане“ и „Просто едно момиче“.

Аплодираха й щедро. Доволният Брамуел разсеяно промърмори:

— Тази вечер има добър глас.

След това накараха да стане доктор Гейбъл. Като въртеше пръстена в ръцете си и приглаждаше добре намазаната си, но все пак издайническа коса, мургавото конте се поклони превзето на домакинята и като хвана ръце пред гърдите си, звучно измуча „Любов в Севиля“. После на бис той изпълни „Тореадор“.

— Вие изпълнявате тези песни за Испания с много чувство, доктор Гейбъл — каза любезната госпожа Уоткинс.

— Вероятно се обажда испанската ми кръв — скромно се засмя Гейбъл, като сядаше.

Андрю забеляза дяволит блясък в очите на Уоткинс. Старият управител на мината, истински жител на Уелс, обичаше музиката и миналата зима бе помогнал на своите хора да поставят една от най-неизвестните опери на Верди. Сега, скрит зад лулата си, той тайно се забавляваше. Андрю не можеше да не си помисли, че за Уоткинс е много забавно да наблюдава как тези пришълци в родния му град си въобразяват, че пръскат култура със своите празни сантиментални песнички. Когато Кристин с усмивка отказа да посвири, Уоткинс се обърна към нея и каза с потръпване на устните:

— Виждам, че сте като мене, мила. Твърде много обичате пианото, за да свирите на него.

След това блясна гвоздеят на вечерта. В центъра на импровизираната сцена застана доктор Брамуел. Изкашля се, пристъпи с единия крак напред, отметна глава назад, театрално постави ръка зад ревера си и обяви:

— Дами и господа — „Падналата звезда“. Музикален монолог.

На пианото Гледис започна да импровизира някакъв жален акомпанимент и Брамуел започна.

Рецитацията, която разказваше за сърцераздирателните превратности в живота на прочута някога актриса, изпаднала в жестока нищета, бе пълна с трагизъм и Брамуел го поднасяше, много патетично. Когато напрежението нарастваше, Гледис натискаше ниските тонове. Когато патосът намаляваше, тя чукаше високите. Когато дойде кулминацията, Брамуел се изправи, гласът му се пречупи на последната фраза:

— Там беше тя… — Пауза. — … Гладуваща в калта… — Дълга пауза. — … Една паднала звезда!

Дребната госпожа Уоткинс, изпуснала плетивото си на пода, се обърна към него с насълзени очи:

— Бедната, бедната! О, доктор Брамуел, винаги изпълнявате това най-добре.

Поднесеното червено вино успокои духовете. Вече минаваше единайсет и според негласното споразумение, че след Брамуел всеки друг би бил просто непоносим, гостите започнаха да се стягат. Имаше смях, учтиви благодарности и общо движение към хола. Докато си обличаше палтото, Андрю отчаяно мислеше, че през цялата вечер не е разменил нито дума с Кристин.

Навън той спря пред вратата. Чувстваше, че трябва да говори с нея. Мисълта за дългата пропиляна вечер, по време на която бе проектирал леко и приятно да оправи отношенията между тях двамата, му тежеше като олово. Въпреки че по всяка вероятност не бе и погледнала към него, тя беше там, в същата стая, а той най-глупашки бе гледал само надолу. „Господи — помисли си той безнадеждно. — Аз съм по-зле и от падналата звезда. Най-добре ще е да си вървя в къщи и да си легна.“

Но той остана. Сърцето му изведнъж лудо затуптя, когато тя сама заслиза по стълбите към него.

Той събра всичките си сили и изломоти:

— Госпожице Барлоу, ще разрешите ли да ви изпратя?

— Страх ме е, че… — Тя замълча. — Обещах на господин и госпожа Уоткинс да ги чакам.

Сърцето му замря. Почувства се отхвърлен като бито куче. И все пак нещо го задържаше. Лицето му беше бледо, но решително. Думите потекоха една през друга.

— Искам само да се извиня за историята с Хауълз. Дойдох да се изфукам с някаква си власт. Трябваше да ме чукнете — при това силно. Вие бяхте сторили за детето нещо прекрасно. Възхищавам ви се. В края на краищата по-добре е да се спазва не буквата, а духът на закона. Извинете, че ви досаждам с всичко това, но трябваше да го кажа. Лека нощ!

Не можа да види лицето й. Нито пък изчака отговора й. Обърна се и тръгна надолу по пътя. За пръв път от много дни се чувстваше щастлив.