Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

И отново пролет… Ранно лято… Градината на „Вейл вю“ беше като кръпка нежни цветове, пред които на връщане от работа миньорите често спираха с възхищение. Тези цветове идваха главно от цъфтящите храсти, които Кристин бе посадила предишната есен. Сега Андрю не й позволяваше да върши каквато и да било тежка работа.

— Ти направи градината! — бе казал той властно. — Сега ще седиш в нея.

Любимото й място беше в края на малката долинка, където край едно водопадче можеше да слуша успокоителния ромон на потока. Една върба я закриваше от редицата къщи отсреща. В останалата част на градината на „Вейл вю“ положението беше такова, че бе достатъчно да седнат пред вратата, за да се изселят прозорците на къщите, за да почнат да говорят: „Ех, добре са те, ела да видиш, Фани, докторът и госпожата му май са излезли на слънце!“ Веднъж дори, когато още бяха новопристигнали, Андрю бе прегърнал Кристин през кръста и лежаха край брега на потока, той забеляза блясъка на бинокъл от къщата на стария Лин Джозеф. „По дяволите — бе казал яростно Андрю. — Тоя дърт пес ни следи с телескопа си!“

Под върбата обаче бяха напълно скрити и тук Андрю развиваше своята програма.

— Виждаш ли, Крис — каза той, като си играеше с термометъра: тъкмо му беше хрумнало като предпазна мярка да измери температурата й, — трябва да бъдем спокойни. Това не е като да сме… е, така е думата, обикновени хора. В края на краищата ти си жена на доктор и аз… е, аз съм доктор. Виждал съм как става това стотици или поне десетки пъти. То е много обикновено. Природно явление, продължение на рода и всякакви подобни работи, разбираш ли? Само че сега не ме разбирай погрешно, мила, разбира се, това е чудесно за нас. Всъщност бях почнал да се питам дали не си твърде много слаба, твърде много дете, за да можеш някога въобще… но няма значение, аз съм във възторг. Но не бива да ставаме сантиментални. Лигави, искам да кажа. Не, не! Нека оставим тези работи на господин и госпожа Смит. Нали ще бъде страшно идиотско аз, доктор, да започна… да речем, да започна да се превъзнасям над тия нещица, които плетеш, или над капризите ти, или каквото и да е? Не! Аз само ги поглеждам и казвам: „Надявам се, че ще бъдат достатъчно топли!“ А и всички тези глупости за това какви очи ще има тя, тоест то, и какво прекрасно бъдеще ще му осигурим, всичко това не е по въпроса! — Той млъкна настръхнал, после постепенно на лицето му се появи замислена усмивка. — И все пак, Крис! Чудя се дали ще бъде момиче!

Тя се смя, докато от страните й не се затъркаляха сълзи. Смя се така силно, че той загрижен се изправи.

— Хайде стига, Крис! Ти ще… може би ще си направиш нещо.

— О, мили мой! Като сантиментален идеалист те обожавам. Но като изпечен ценик не бих те търпяла в къщи!

Не разбра какво точно искаше да му каже. Но си знаеше, че се държи научно издържано. Следобед, когато сметнеше, че тя има нужда от движение, той я взимаше на разходка в Пъблик парк, а катеренето по планината беше строго забранено. В парка ходеха насам-натам, слушаха оркестъра, гледаха миньорските деца, които правеха там своите пикници с бутилка сладка вода и захарни петлета.

Рано една майска сутрин, още бяха в леглото, той усети слабо движение насън. Събуди се и отново почувства лекото мърдане, първото движение на детето в Кристин. Изпъна се, без да смее да повярва, задушаваше се от чувство на възторг. По дяволите, рече си той малко по-късно, може би в края на краищата и аз съм един обикновен Смит. Вероятно по тази причина хората смятат за правилно, че лекарят не може да се грижи за жена си.

На другата седмица сметна, че е време да говори с доктор Луелин, когото и двамата бяха избрали в самото начало. Когато Андрю му позвъня, Луелин бе доволен и поласкан. Той веднага пристигна, направи първия преглед, после побъбри с Андрю в дневната.

— Радвам се да ви помогна, Менсън — той пое предложената цигара. — Винаги съм мислил, че не ме харесвате достатъчно, за да се обърнете към мен за такава работа. Повярвайте ми, ще положа всички усилия. Между другото в Аберлоу сега е доста душно. Не мислите ли, че вашата малка госпожа би трябвала да смени въздуха, докато може?

„Какво става с мен — запита се Андрю, след като Луелин си замина, — този човек ми харесва! Държа се почтено, страшно почтено. Симпатичен и тактичен. И е магьосник в работата си. А само преди една година се опитвах да му прережа гърлото. Аз съм едно горделиво, ревниво и непохватно животно!“

Кристин не искаше да заминава, но той нежно настояваше.

— Знам, че не искаш да ме напускаш, Крис! Но това е в наш интерес. Трябва да мислим — о, за всичко. Може би предпочиташ на море? Или ще искаш да отидеш на север при леля си? Бога ми, мога да си позволя да те изпратя, Крис. Сега сме доста добре!

Бяха изплатили дълга към Фонданцията „Глен“ и последните вноски за мебелите и сега имаха близо сто лири в банката. Но тя не мислеше за това, когато му стисна ръката и твърдо отговори:

— Да, ние сме доста добре, Андрю.

Щом като трябваше да замине, тя реши да посети леля си в Бридлингтън и една седмица по-късно той я изпрати на гарата с дълга прегръдка и кошница плодове за из пътя.

Липсваше му повече, отколкото би могъл да си представи; тяхното приятелство бе станало такава важна част от живота му. Техните разговори, спорове, спречквания, тяхното мълчание заедно, начинът, по който я викаше, когато се връщаше в къщи и чакаше, наострил уши, веселият й отговор — той почна да разбира колко много значеха за него тези неща. Без нея спалнята им се превърна в чужда хотелска стая. Яденето, съвестно сервирано от Джени според програмата, написана от Кристин, представляваше сухи залъци зад изправената книга.

Докато скиташе из градината, която тя подреди, внезапно бе поразен от невъзможното състояние на моста. То го обиди, изглеждаше обида към неговата отсъстваща Кристин. Няколко пъти бе казвал на Комитета за това, бе съобщавал, че мостът се разпада на части, но когато станеше дума за ремонти в домовете на помощниците, те винаги бяха много тежкоподвижни. Сега обаче, обхванат от сантименталност, той позвъни в канцеларията и отново енергично настоя. Оуен бе заминал в няколкодневна отпуска, но чиновникът увери Андрю, че въпросът вече е разгледан от Комитета и работата възложена на Ричардз, строителя. И само понеже Ричардз бил зает с друго, досега никой не бил свършил тази работа.

Вечер отиваше до Боланд, два пъти ходи у Вонови, които го накараха да остане на бридж, и веднъж, за голяма своя изненада, откри, че играе голф с Луелин. Пишеше писма на Хемптън и Дени, който пътуваше за Тампико като хирург на танкер. Кореспонденцията му с Кристин беше образец на блестяща сдържаност, но търсеше забрава преди всичко в работата си.

Клиничните прегледи в антрацитните шахти по това време бяха започнали. Не можеше да ги форсира, защото освен грижите за собствените си пациенти, можеше да преглежда работниците само когато отиваха в баните на мината в края на смяната и не беше възможно да ги държи дълго да чакат, тъй като бързаха да се приберат в къщи за обед. Успяваше да направи средно по два прегледа на ден, но резултатите вече даваха допълнителна храна на възбудата му. Без да се хвърля на някакво окончателна заключение, той забеляза, че белодробните заболявания сред антрацитните работници положително са по-често явление, отколкото сред другите подземни работници в каменовъглените мини.

Въпреки че не вярваше на учебници, като самозащита, защото нямаше желание по-късно да открие, че е вървял по утъпкана пътека, той прегледа литературата по въпроса. Нейната оскъдност го удиви. Малко изследователи, изглежда, се бяха занимавали сериозно с професионалните белодробни заболявания. Ценкер беше въвел високопарния термин пневмонокониозис, който включва три вида фибрози на белите дробове, дължащи се на вдишването на прах. Разбира се, антракозис, черното проникване в белите дробове, срещано при работниците в каменовъглените мини, беше известно отдавна и се смяташе от Голдман в Германия и Тротър в Англия за безвредно. Имаше няколко труда върху по-честото срещане на белодробни заболявания у производителите на воденични камъни, по-специално френските воденични камъни, при точиларите на ножове и брадви — „точиларското загниване“ — и при каменоделците. От Южна Африка имаше най-противоречиви доказателства за широко разпространените професионални заболявания в Ренд, белодробната туберкулоза сред работниците в златните мини, която несъмнено се дължеше на вдишването на прах. Беше отбелязано също, че тези, които работят с лен или памук, както и със зърно, често имат хронични промени в дробовете. Но освен това нищо!

Андрю завърши четенето с пламнали очи. Чувстваше, че е попаднал по следите на нещо, със сигурност неизследвано досега. Помисли си за огромния брой подземни работници в големите антрацитни мини, за слабото законодателство по въпроса за заболяванията, от които те страдаха, за важното социално значение на това изследване. Какъв шанс, какъв чудесен шанс! Студена пот го изби при мисълта, че някой може да го изпревари. Но той я отхвърли. Като крачеше нагоре-надолу из стаята пред загасналия огън късно след полунощ, изведнъж грабна снимката на Кристин от полицата.

— Крис! Наистина мисля, че ще направя нещо!

В картотеката, която си купи за целта, започна внимателно да класира резултатите от прегледите. Въпреки че никога не се замисляше за това, клиничното му умение вече бе напълно на висота. Там, в съблекалнята, работниците стояха пред него съблечени до кръста и с пръстите и слушалката си той тайнствено проникваше в скритите заболявания на тези живи дробове: тук фибром, там емфизем, след това хроничен бронхит — признат с възражения като „малко кашлица“. Внимателно отбелязваше пораженията върху диаграмите, отпечатани на гърба на всяка карта.

Същевременно вземаше проби от храчките на всеки един и надвесил се до два или три часа сутринта над микроскопа на Дени, вписваше в картите какво е видял. Откри, че мнозинството от тези проби на слуз и гной — обикновено наричани от работниците „бяла храчка“ — съдържат ярки ъгловати парчета силициев двуокис. Той бе учуден от броя на алвеолните клетки, от честотата, с която срещаше туберкулозни бацили. Но това, което приковаваше вниманието му, беше почти постоянното присъствие на кристалчета силиций в алвеоларните клетки, във фагоцитнте, навсякъде. Не можеше да се освободи от вълнуващата мисъл, че пораженията на белите дробове и дори може би съпътстващите ги инфекции се дължат главно на този фактор.

До тук беше стигнал той, когато в края на юни Кристин се завърна и го прегърна.

— Колко е хубаво, че се връщам. Да, добре прекарах, но не знам — а ти си блед, мили! Джени не те е хранила хубаво!

Почивката й се беше отразила добре. Чувстваше се хубаво, а страните й имаха здрав цвят. Но тя бе загрижена за него, от липсата му на апетит, от непрекъснатото търсене на цигари.

Тя сериозно го попита:

— Колко ще продължиш тази специална работа?

— Не знам. — Беше денят след завръщането й, валеше и той бе необичайно тъжен. — Може би година, може би пет.

— Добре, слушай сега. Не искам да те променям, един в семейството е достатъчен, но не мислиш ли, че след като ще бъде нужно толкова дълго време, би трябвало да работиш системно, да живееш редовно, да не стоиш до късно и да се убиваш?

— Нищо ми няма.

Но в някои неща тя беше особено настойчива. Накара Джени да изстърже пода на лабораторията, внесе вътре едно кресло и рогозка. В горещите нощи тази стая беше хладна, а боровите дъски изпускаха сладък смолист дъх, който се смесваше с острия мирис на етер от реактивите, които той използваше. Сядаше там, шиеше или плетеше, а той работеше на масата. Навел се над микроскопа, напълно я забравяше, но тя беше там и всяка вечер в единайсет часа ставаше.

— Време за лягане!

— Ох, да ти се не види! — И мигаше късогледо над микроскопа. — Ти се качвай, Крис! Аз идвам след минута.

— Андрю Менсън, ако смяташ, че ще се качвам да спя сама в моето положение…

Последната фраза бе станала семейна смешка. Използваха я и двамата, безразборно и шеговито, като неумолим аргумент при всички техни спорове. Не можеше да устои. Ставаше със смях, протягаше се, завърташе лещите, слагаше предметните стъкла настрана.

Към края на юли силна епидемия от дребна шарка го ангажира в практиката, а на трети август имаше особено много визитации, по които обикаля от сутрешните приемни часове до късно след три часа следобед. И когато изморен се връщаше нагоре в очакване на комбинацията от обед и чай, която щеше да бъде неговото ядене, пред вратата на „Вейл вю“ той видя колата на доктор Луелин.

Смисълът на този неподвижен предмет го накара изведнъж да се стресне и с туптящо в очакване сърце да забърза към къщата. Изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и там в хола видя Луелин.

Като гледаше с нервно нетърпение, той смотолеви:

— Здравейте, Луелин, не очаквах да ви видя тук толкова скоро.

— Не — отвърна Луелин.

— Е? — усмихна се Андрю. Във вълнението си той не можеше да намери по-добри думи, но въпросът, изписан на светналото му лице, беше достатъчно ясен.

Луелин не се усмихна. След малка пауза той каза:

— Влезте за малко, драги. — Той издърпа Андрю в дневната. — Цяла сутрин се мъчим да ви намерим по обиколките ви.

Маниерът на Луелин, колебанието му, странното съчувствие в гласа му накараха Андрю да изстине.

— Нещо лошо ли? — заекна той.

Луелин погледна през прозореца, погледът му се спря на моста, като че търсеше най-доброто и най-леко обяснение. Андрю повече не можеше да търпи. Не можеше да диша, гърдите му бяха изпълнени със задушаващата болка на загубеното.

— Менсън — каза тихо Луелин, — тази сутрин, когато вашата съпруга минавала по моста, една от гнилите дъски се счупила. Сега тя е добре, съвсем добре, но се страхувам…

Разбра всичко още преди Луелин да свърши. Една голяма болка започна силно да пулсира в него.

— Може би ще искате да знаете — продължи Луелин и в гласа му се чувстваше тихо съчувствие, — че направихме всичко. Аз дойдох веднага, взех и старшата сестра от болницата и сме тука цял ден…

Настъпи тишина. Ридание избухна в гърлото на Андрю, после още едно и още едно. Той покри очи с ръка.

— Моля ви, драги мой — помоли го Луелин. — Кой би могъл да предотврати подобен нещастен случай? Моля ви, качете се и успокойте жена си.

С наведена глава, хванал се за перилата, Андрю тръгна нагоре. Пред вратата на спалнята той спря, едва си поемаше дъх; после влезе с несигурни стъпки.