Арчибалд Кронин
Цитаделата (24)

Глава десета

Цяла седмица с горчиво униние той се терза заради поражението си. В неделя сутринта, която обикновено беше предназначена за дълга и спокойна почивка, той внезапно заговори:

— Не става въпрос за парите, Крис! Става въпрос за принципа! Само като си помисля, и ще полудея. Защо не го оставя на мира? Защо не обичам Луелин? Поне защо го обичам веднъж и след това го мразя? Кажи ми честно Крис. Защо не му се възхищавам? Завиждам ли? Какво има?

Отговорът й го зашемети.

— Да, мисля, че завиждаш!

— Какво?

— Ще ми спукаш тъпанчетата, мили. Помоли ме да ти кажа честно. Завиждаш, страхотно завиждаш. И защо пък не? Аз не искам мъж светец. В тази къща има достатъчно за чистене и без твоя ореол.

— Продължавай — изръмжа той. — Щом си почнала, кажи ми всички грешки. Подозрителен! Завистлив! И по-рано си ме заяждала! О, и предполагам, че съм още твърде млад. Осемдесетгодишният Ъркюхарт ми изтърси това оня ден!

Настъпи мълчание. Той я чакаше да продължи спора. После сприхаво каза:

— Защо ще съм ревнив, защо ще завиждам на Луелин?

— Защото той е страшно добър в работата си, знае толкова много и главно защото има всичките тези първокласни титли.

— Докато аз имам едно нищожно малко „д-р“ от някакъв шотландски университет! Боже всемогъщи! Сега вече знам за какъв ме смяташ. — Побеснял, той скочи от кревата и взе да обикаля стаята по пижама. — Какво значение имат титлите? Перчене и нищо друго! Тук са важни методът, клиничните способности. Не вярвам в тия глупости, написани в учебниците. Вярвам на това, което чувам със собствения си стетоскоп! И ако не знаеш, трябва да ти кажа, че чувам много неща. Вече започвам да откривам истински неща в моето антрацитно изследване. Може би ще ви изненадам някой ден, мила госпожо! По дяволите! Няма какво, прекрасно. Човек се събужда в неделя сутрин и жена му заявява, че е невежа!

Тя седна в кревата, взе си несесера, започна маникюра си и го зачака да свърши.

— Не съм казала всичко това, Андрю. — Спокойствието й го раздразни още повече. — Така си е, мили, ти няма да бъдеш помощник цял живот. Искаш хората да те слушат, да обръщат внимание на работата ти, на идеите ти — разбираш какво искам да кажа. Ако имаше наистина хубава титла, да речем член на Кралската лекарска колегия, тя щеше да ти стои добре.

— Член на Кралската колегия… — повтори той тъпо. После: — „Значи тя си е мислила за всичко това, сама. Член на Кралската колегия… Хм! От миньорска практика.“ — Сатирата му трябваше да я смаже: — Не разбираш ли, че това се дава само на коронованите глави в Европа?

Трясна след себе си вратата и отиде в банята да се бръсне. След пет минути се върна, едната му страна обръсната, а другата насапунисана. Беше разкаян и възбуден.

— Наистина ли мислиш, че ще мога, Крис? Ти си абсолютно права. Ние имаме нужда от няколко букви върху добрата стара фамилна табелка, за да можем да държим на своето! Но Ч. К. Л. К. е най-тежкият медицински изпит в цялата професия. Той е… той е смърт! И все пак, струва ми се… чакай, ще отида да видя подробностите…

Втурна се надолу по стълбите за медицинския справочник. Когато се върна с него, лицето му изразяваше пълно отчаяние.

— Вътре сме! — промърмори той мрачно. — Хич и да не си правим устата. Нали ти казах, това е невъзможен изпит. Има предварителен изпит по езици — четири езика: латински, френски, гръцки, немски и два от тях са задължителни още преди да можеш да бъдеш кандидат. Аз не знам езици. Целият ми латински е някакъв кучешки жаргон: mist, alba-mitte decem^[1]. A пък френския…

Тя не отговори. Настъпи мълчание. Изправен край прозореца, той мрачно наблюдаваше празния изглед. Най-после се обърна настръхнал, разтревожен, без да може да се освободи от тази мисъл.

— А защо да не… да вървят по дяволите. Крис… защо пък да не ги науча тия езици за изпита?

Несесерът се разхвърча по пода — тя скочи от леглото и го прегърна.

— О, как исках да кажеш това, мили! Сега ти си ти. Може би… може би ще мога да ти помогна. Не забравяй, че старата ти женица е учителка в оставка!

Целия ден възбудено правиха планове. Скупчиха Тролоп, Чехов и Достоевски в една от свободните стаи. Разчистиха дневната за действие. И същата вечер той започна да учи с нея. И следващата вечер, и следващата…

Понякога Андрю чувстваше върховния комизъм на положението, чуваше някъде отдалече подигравателния смях на боговете. Както седеше на масата с жена си в този отдалечен миньорски град в Уелс и повтаряше след нея caput-capitis или Madame, est-il possible que… и ce блъскаше в наклоненията и неправилните глаголи, четеше на глас Тацит и „Pro patria“, някакъв патриотичен сборник, който бяха намерили, той внезапно се облягаше на стола си, страхотно потиснат.

— Ако Луелин можеше да ни види тук, нямаше ли да се изсмее. И само като си помислиш, че това е началото, че ми остава целият медицински материал!

Към края на следващия месец във „Вейл вю“ започнаха периодично да пристигат пакети книги от Лондонския клон на Международната медицинска библиотека. Андрю започна да чете оттам, където бе прекъснал в колежа. Скоро разбра колко рано бе прекъснал. Откри и беше потресен от терапевтичния напредък на биохимията. Откри бъбречните прагове, кръвната урея, основната обмяна и недостоверността на албуминовата проба. Когато този основен камък от студентските му години се срути, той високо изпъшка.

— Крис! Аз не знам нищо. И всички тези книги ме убиват!

Не можеше да изостави работата си в практиката и разполагаше за учение само с дългите нощи. Подкрепян от черно кафе, с влажна кърпа на главата, той продължаваше битката и четеше до ранните сутринни часове. Когато лягаше изтощен, често не можеше да заспи. А понякога, както спеше, изведнъж се събуждаше целият в пот от някакъв кошмар в главата си, пълна с термини, формули и вбесяващия идиотизъм на несигурния му френски.

Пушеше много, отслабна, лицето му хлътна. Но Крис беше винаги там, мълчалива, позволяваше му да говори, да чертае диаграми, да обяснява със заплетена номенклатура изключително учудващото и прекрасно селективно действие на каналчетата на бъбреците. Разрешаваше му да вика, да жестикулира и колкото повече се изопваха нервите му — да я обижда.

В единайсет часа, когато му носеше кафе, той често недоволстваше:

— Защо не ме оставиш на мира? И за какво е всичко това в края на краищата? Кофеинът е само едно гадно лекарство. Ти знаеш, че се убивам, нали? И всичко заради теб. Ти си упорита! Страшно упорита. Ти си като някой женски тъмничар, който влиза и излиза с паницата. Никога няма да успея в тази идиотщина. Стотици от лондонския Уестенд, от големите болници се опитват да я получат, а аз от Аберлоу, ха, ха! — смехът му беше истеричен, — от доброто старо Дружество за медицинска помощ! О, господи! Така съм уморен и знам, че ще ме извикат тази вечер за онова израждане в Сефън Роу и…

Тя беше по-добър войник от него. Притежаваше равновесие, което им помагаше при всяка криза. Тя също имаше нерви, но ги контролираше. Тя правеше жертви, отказваше всички покани на Вонови и престана да ходи на концертите в Темпърънс Хол. Колкото и лошо да бяха спали, тя винаги ставаше рано, чисто облечена, готова със закуската му, когато той се довличаше долу, небръснат, захапал вече първата цигара на деня.

Внезапно, след като бе работил вече шест месеца, нейната леля в Бридлингтън се разболя от флебит и я повика при себе си. Като му показа писмото, тя веднага заяви, че е невъзможно да го остави.

Но той, прегърбил се намусен над шунката с яйца, изръмжа:

— Иска ми се да заминеш, Крис! Като уча по този начин, ще ми бъде по-лесно без теб. Напоследък си играем един друг на нервите. Извинявай, но изглежда, че така е най-добре.

В края на седмицата тя с неохота замина. Не бяха изминали и двайсет и четири часа и той откри грешката си. Без нея беше цяло мъчение. Въпреки че работеше по грижливо изготвени инструкции, Джени непрекъснато го дразнеше. И не ставаше въпрос за нейното готвене или за блудкавото кафе, или за лошо оправения креват. Работата беше в отсъствието на Кристин: знаеше, че тя не е в къщата, не можеше да я извика, чувстваше липсата й. Хващаше се, че стои тъпо загледан в книгите и губи часове в мисли за нея.

След две седмици тя му телеграфира, че се връща. Той изостави всичко и се приготви да я посрещне. Всичко му се струваше недостатъчно добро, недостатъчно красиво, за да се отпразнува връщането й. Телеграмата й не му беше оставила много време, но той бързо размисли и побърза към града. За нещо специално. Първо купи букет рози. При продавача на риба Кендрик има късмет да открие един пресен омар. Взе го бързо, да не би госпожа Вон, за която Кендрик обикновено доставяше подобни деликатеси, да звънне и да го изпревари. После купи много лед, отби се в зарзаватчийницата за салата и най-после с трепет поръча бутилка мозелско вино, за което Ламперт, бакалинът на площада, го увери, че е „чиста работа“.

След чая каза на Джени, че може да си ходи, защото вече чувстваше младите й очи любопитно вперени в него. После се хвана за работа и с любов направи салата от омар. Тенекиената кофа от килера, напълнена с лед, се оказа чудесен хладилник за виното. Цветята го изправиха пред неочаквана трудност, тъй като Джени бе заключила бюфета под стълбата, където бяха всички вази, и за всеки случай бе скрила ключа. Но преодоля дори и това препятствие, като постави половината рози в каната за вода, а останалите — в канчето за четките за зъби от банята на горния етаж. Това създаде доста голямо разнообразие.

Най-после приготовленията му завършиха — цветята, храната, виното в леда — още веднъж огледа внимателно всичко. След приемните часове в девет и половина той затича да посрещне влака на горната гара.

Като че ли се влюбиха отново — всичко беше свежо и чудесно. Нежно я съпроводи до любовното угощение. Нощта беше гореща и тиха. Луната светеше над тях. Той забрави коварствата на основната обмяна. Каза, че биха могли да са в Прованс или някъде другаде в голям замък край езеро. Каза, че тя е сладко прекрасно дете. Каза, че се е държал като говедо с нея, но че до края на живота си ще бъде килим — не червен, понеже тя вметна, че не е съгласна с този цвят, — по който тя да ходи. Каза много повече и от това.

В края на седмицата й викаше да му донесе чехлите.

Дойде август, прашен и зноен. Вече се виждаше краят на четенето и той бе изправен пред необходимостта да опресни практиката си специално по хистология — едно на пръв поглед непреодолимо препятствие при сегашното положение. Тогава Кристин се сети за професор Чалис и положението му в Кардифския университет. Когато Андрю му писа, Чалис незабавно отговори, като многословно заяви, че с удоволствие що използва своето влияние във факултета по патология. Пишеше, че Менсън ще открие в лицето на доктор Глин Джонз първокласно момче. Завършваше с възхваляващи въпроси как е Кристин.

— На тебе го дължа, Крис! Наистина не е лошо да си имаш приятели. А аз за малко да не се запозная с Чалис оная вечер у Вонови! Любезен стар нахалник. Но както и да е, мразя да искам услуги. А какво значи това, че ти праща нежни поздрави?

Към средата на месеца във „Вейл вю“ се появи един купен на старо мотоциклет „Червен индианец“, който беше нисък, страшно непрофесионален и рекламиран от предишния му собственик като „твърде бърз“. В лятната отпуснатост имаше три следобедни часа, които Андрю с право би могъл да смята за свои собствени. Всеки ден, веднага след обед, надолу по долината към Кардиф политаше с рев една червена стрела. И всеки ден към пет часа една малко по-прашна червена стрела се движеше в обратна посока към „Вейл вю“.

Тези шейсет мили в непосилната жега с един час работа при образците и предметните стъкла на Глин Джонз, поставени накриво — често той работеше с микроскопа, а ръцете му още се тресяха от вибрацията на мотора — направиха тежки следващите няколко седмици. За Кристин това беше най-тревожната част от целия безумен опит: да го гледа как тръгва с бърз тракащ шум, да чака напрегнато първия слаб звук от връщането му, да се страхува през цялото време, че сигурно нещо ще му се случи, както се е навел към метала на тази сатанинска машина.

Въпреки че бързаше толкова много, от време на време той успяваше да й донесе ягоди от Кардиф. Пазеха ги за след вечерните приемни часове. По време на чая той бе винаги покрит с корица от праха, със зачервени очи и мрачно се питаше дали дванадесетопръстникът му не е изпаднал при онази последна дупка при Трикод, дали ще успее преди приемните часове да направи тези две визитации, за които се бяха обадили, докато го нямаше.

Но най-после беше направено и последното пътешествие. Глин Джонз нямаше какво повече да му покаже. Знаеше всяко предметно стъкло и всеки отделен образец наизуст. Сега оставаше да се запише и да изпрати голямата сума за участие в изпита.

На петнайсети октомври Андрю замина за Лондон сам. Кристин го изпрати на гарата. Сега, когато събитието беше толкова близо, бе го обзело някакво странно спокойствие. Всичките му усилия, налудничавите му напъни, почти истеричните му избухвания изглеждаха далечни и забравени. Мозъкът му беше пасивен, почти тъп. Струваше му се, че нищо не знае.

Но на другия ден, когато започна писмената част на изпита, който се провеждаше в лекарската колегия, той усети, че отговаря на въпросите сляпо и автоматично. Пишеше и пишеше, без да гледа часовника, лист след лист, докато главата му се завъртя.

Беше взел стая в хотел „Мюзиъм“, където Кристин и той бяха отседнали при първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино. Но храната беше отвратителна — тя бе последното, от което се нуждаеше разстроеното му храносмилане, за да стигне до разстройство. Принуди се да ограничи храната си само с топло малцово мляко. Една пълна чаша в закусвалнята на АБС на Стренд беше целият му обед. Между отделните изпити живееше като насън. Не си и помисляше да отиде някъде за развлечение. Почти не забелязваше хората на улиците. От време на време, за да си прочисти главата, се разхождаше из града на втория етаж на автобуса. След писмените започнаха практическите и устните изпити и Андрю разбра, че от тях се бои повече, отколкото от каквото и да било досега. Имаше може би двайсет други кандидати, всичките по-възрастни от него и всичките с вид на хора, които несъмнено са уверени в себе си и имат добро положение. Например кандидатът, който седеше до него, един мъж на име Харисън, с когото говори един или два пъти, бе получил в Оксфорд докторат по хирургия. Работеше в амбулаторията на болницата „Сент Джон“ и имаше кабинет на Брук стрийт. Когато Андрю сравняваше очарователните маниери на Харисън и очевидното му положение със своята провинциална скованост, чувстваше, че наистина шансовете му да направи добро впечатление на екзаминаторите са малки.

Практическият изпит в Южната лондонска болница мина според него добре. Неговият случай беше бронхиектазия на едно четиринайсетгодишно момче и понеже беше така добре запознат с белите дробове, това беше добър късмет. Смяташе, че е написал добър доклад. Но щом се стигна до устните изпити, щастието, изглежда, му измени напълно. Процедурата в Колегията имаше своите особености. В два последователни дни всеки кандидат беше изпитван по ред от двама отделни екзаминатори. Ако в края на първата сесия се окажеше, че кандидатът е неподготвен, връчваше му се вежлива бележка, в която му съобщаваха, че на следващия ден може да не идва. Изправен пред заплахата от подобна несполука, Андрю с ужас видя, че е изтеглил за свой пръв екзаминатор един човек, за когото бе чувал Харисън да говори със страх — доктор Морис Гедсби.

Гедсби беше сух нисък човек, с рошави черни мустаци и малки зли очи. Неотдавна избран за член на Съвета, той не притежаваше търпимостта на по-старите екзаминатори и, изглежда, целеше умишлено да провали кандидатите, които се явяваха при него. Той изгледа Андрю с високомерно повдигнати вежди и постави пред него шест предметни стъкла. Пет от тях Андрю назова правилно, но шестото не можа. Гедсби се спря на това предметно стъкло. Пет минути той мъчи Андрю с този раздел, който се оказа яйцето на някакъв неизвестен западно-африкански паразит — и след това, без никакъв интерес, го отправи към следващия екзаминатор, сър Робърт Аби.

Андрю стана и прекоси стаята побледнял, с разтуптяна сърце. Цялата умора и инертност, които бе изпитал в началото на седмицата, сега бяха изчезнали. Овладя го почти отчаяното желание да успее. Но беше убеден, че Гедсби ще го скъса. Вдигна очи и видя, че Робърт Аби го оглежда с приятелска полуиронична усмивка.

— Какво има? — неочаквано запита Аби.

— Нищо, сър — смънка Андрю. — Струва ми се, че доста зле се представих пред доктор Гедсби, това е всичко.

— Хич да не ви е грижа за това. Вижте тези образци и после кажете какво мислите за тях.

Аби се усмихна окуражително. Той беше гладко обръснат, червендалест мъж на около шейсет и пет години, с високо чело и дълга присмехулна горна устна. Въпреки че Аби сега бе може би третият най-уважаван лекар в Европа, той бе познал трудностите и ожесточените борби в по-ранните си години, когато, дошъл от родния си Лийдс само с една провинциална репутация зад гърба си, е трябвало да се бори против предразсъдъците и опозицията на Лондон.

Докато незабелязано гледаше към Андрю и си отбелязваше зле скроения костюм, меката яка и риза, евтината, лошо вързана връзка преди всичко израза на напрежение върху сериозното лице, той се върна към дните на собствената си младост в провинцията. Инстинктивно обикна от все сърце този необичаен кандидат и като прегледа листа пред себе си, със задоволство отбеляза, че бележките му досега, особено от неотдавнашния практически изпит, са над необходимия бал за вземане на изпита.

Междувременно, с очи вперени в стъклениците, Андрю с мъка правеше своя коментар върху образците.

— Добре — внезапно каза Аби. Той взе един образец — беше аневризъм на възходящата аорта, и започна приятелски да разпитва Андрю. Въпросите му, които отначало бяха прости, постепенно ставаха по-широки и по-дълбоки, докато най-после стигна до едно последно специфично лечение на причинителите на маларията. Но Андрю, който се беше отпуснал пред Аби, отговаряше добре.

Най-сетне, като постави образеца на масата, Аби каза:

— Знаете ли нещо за историята на аневризма?

— Амброаз Паре — отговори Андрю и Аби вече закима утвърдително — се смята за първия, който е открил това състояние.

Лицето на Аби изрази изненада.

— Защо „се смята“, доктор Менсън? Паре наистина откри аневризма.

Андрю се изчерви, после побледня, но се хвърли напред:

— Да, сър, така пише в учебниците. Ще го намерите във всеки учебник. Аз лично се потрудих да проверя, че е така в шест. — Той бързо пое дъх. — Но ми се случи да чета Целзус, когато си опреснявах латинския, а той имаше нужда от опресняване, сър, и тогава прочетох думата „аневризъм“. Целзус е познавал аневризма. Описал го е напълно. И това е станало около тринайсет века преди Паре!

Настъпи мълчание. Андрю вдигна очи, готов за снизходителна насмешка. Аби го гледаше със странно изражение на червендалестото си лице.

— Доктор Менсън — каза той най-после, — вие сте първият кандидат в тази изпитна зала, който някога ми е казвал нещо оригинално, нещо вярно и нещо, което не знам. Поздравявам ви.

Андрю отново се изчерви.

— Само ми кажете още едно нещо, ей така да ми задоволите любопитството — каза Аби. — Какво смятате за главен принцип или може би трябваше да кажа основна идея, която винаги имате пред себе си, когато практикувате своята професия?

Настъпи мълчание, Андрю отчаяно размишляваше. Накрая, чувствайки, че разваля целия добър ефект, който е създал, той изстреля:

— Предполагам… предполагам, че никога нищо не бива да приемаме за дадено.

— Благодаря ви, доктор Менсън.

След като Андрю излезе от стаята, Аби посегна за писалката си. Отново се чувстваше млад и подозрително сантиментален. Помисли си: „Ако ми беше казал, че се мъчи да лекува хората, че се мъчи да помогне на страдащото човечество, щях да го зачеркна само от най-идиотско разочарование.“ При това положение Аби вписа срещу името на Менсън непостижимия максимум сто. И наистина, стига Аби да можеше „сам да решава нещата“ — както сам красноречиво си каза, — цифрата щеше да бъде двойно по-голяма.

Няколко минути по-късно Андрю слезе надолу заедно е другите кандидати. На най-долното стъпало, край своята покрита с кожа маса, стоеше човек с ливрея с малък куп пликове пред себе си. Когато кандидатите минаваха край него, той връчваше на всекиго по един плик. Харисън, който вървеше редом с Андрю, бързо скъса своя плик. Лицето му се промени, той тихо каза „Изглежда, няма да съм необходим за утре“. После с насилена усмивка: „Какво става с вас?“ Пръстите на Андрю потрепераха. Едва можеше да чете. Като през сън чу Харисън да го поздравява. Все още имаше шансове. Отиде до АБС и се почерпи с малцово мляко. Напрегнато мислеше: „Ако и след всичко това не изкарам, ще се хвърля под някой автобус.“

Следващият ден мина тежко. Бяха останали едва половината от първоначалните кандидати и се говореше, че от тези пък ще отпаднат още половина. Андрю нямаше представа дали върви добре или зле. Знаеше само, че главата ужасно го боли, че краката му са ледени, че вътрешностите му са кухи.

Най-после свърши. В четири часа следобед Андрю излезе от гардеробната и уморен и тъжен си облече палтото.

Изведнъж видя, че пред големия открит огън в хола стои Аби. Щеше да отмине, но кой знае защо, Аби му протягаше ръка, усмихваше му се, говореше му, казваше му… казваше му, че е издържал.

Мили боже, той бе успял! Успял! Отново бе жив, победоносно жив, без следа от главоболието, забравил цялата умора. И когато забърза към най-близката поща, сърцето му пееше бясно и лудо. Беше изкарал, беше успял, не от лондонския Уестенд, а от провинциалния миньорски град. Цялото му същество кипеше от възторг. Значи в края на краищата не бяха напразни тези дълги нощи, това лудо хвърчене до Кардиф, тези мъчителни часове на учение. Бързаше, блъскаше се в тълпата, минаваше пред колелата на таксита и автобуси, а очите му блестяха — тичаше, тичаше да телеграфира на Кристин вестта за чудото.