Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава седма

От кантората на Компанията изпратиха полугодишните доходи от практиката. Това даде на госпожа Пейдж основание за сериозен размисъл и нов проблем за обсъждане с Анъйрин Рийз, директора на банката. За пръв път от осемнадесет месеца цифрите бяха отскочили нагоре. В „списъка на доктор Пейдж“ имаше седемдесет души повече, отколкото преди идването на Менсън.

Макар и очарована от увеличаването на парите, Блодуен се терзаеше от една мисъл. Докато се хранеха, Андрю забелязваше, че забравила да се прикрива, тя го фиксира с изпитателен, подозрителен поглед.

В срядата след вечеринката у госпожа Брамуел Блодуен дойде на обед, проявявайки голяма веселост.

— Наистина! — каза тя. — Мислех си. Почти четири месеца, откак сте тук, докторе. И се справяте не много лошо. Не се оплаквам. Като се има предвид, че това не е самият доктор Пейдж. Не, мили мой, не. Оня ден господин Уоткинс казваше как всички очакват връщането на доктор Пейдж. „Доктор Пейдж, ми каза господин Уоткинс, е толкова добър, че няма и да си помислим да вземем някой друг на негово място.“

Тя се впусна да описва с живописни подробности изключителното майсторство и способности на своя съпруг.

— Няма да повярвате — възкликна тя, като се ококори. — Няма нещо, което той да не може или да не е правил. Нека да ви кажа това, докторе, веднъж тон измъкна мозъка на един човек и после го постави обратно. Да! Гледайте ме колкото щете, доктор Пейдж почисти мозъка и го постави обратно.

Тя се облегна в стола си и го погледна да види ефекта от думите си. После самоуверено се усмихна.

— Много ще се радват в Бленли, когато доктор Пейдж отново се върне на работа. А това ще стане скоро. „Това лято, му казвам аз на господин Уоткинс, това лято доктор Пейдж ще се върне.“

Когато един ден същата седмица се връщаше от следобедните визитации, Андрю, шокиран, видя Едуард, напълно облечен, с наметнато на коленете му одеяло и шапчица, килната върху треперещата му глава. Духаше остър вятър, а априлското слънце, което осветяваше тази трагична фигура, бе още слабо и хладно.

— Ето вижте — извика госпожа Пейдж, като изскочи тържествуваща срещу Менсън. — Нали виждате? Докторът е на крака! Току-що телефонирах на господин Уоткинс, че докторът е по-добре. Той скоро ще се върне на работа, нали, патенцето ми!

Андрю почувства как кръвта нахлува в главата му.

— Кой го свали тук?

— Аз — предизвикателно каза Блодуен — и защо не? Той е мой съпруг. И е по-добре.

— Той не може да седи тук и вие много добре знаете това — каза Андрю с нисък глас. — Правете каквото ви кажа. Помогнете ми да го върнем веднага в леглото.

— Да, да — каза немощно Едуард. — Върнете ме в леглото. Студено ми е. Не съм наред. Аз… аз не се чувствам добре.

И за ужас на Менсън болният започна да хленчи.

Блодуен веднага започна да лее потоци сълзи край него. Тя падна на колене, прегърна го разкаяна и разплакана:

— Сега, сега, патенцето ми. Ще се върнеш в леглото, бедното ми агънце. Блодуен всичко ще направи за теб. Блодуен ще се грижи за теб. Блодуен те обича, патенцето ми.

Тя шумно залепи няколко влажни целувки на парализираната му буза.

Половин час по-късно, след като Едуард беше качен в стаята си и удобно настанен, Андрю влезе в кухнята, кипящ от гняв.

Ани му беше вече истински приятел: много тайни бяха споделили и двамата в тази кухня, много ябълки и кейкове със стафиди бе измъкнала за него от килера тихата сдържана жена на средна възраст, когато порциите биваха извънредно икономични. Наистина понякога като последно спасение тя изтичваше до магазина на Томас за една двойна порция риба и на кухненската маса те устройваха пищен банкет на свещ.

Ани бе работила при Пейджови близо двадесет години. Имаше много роднини в Бленли, все спретнати хора, а единствената причина да остане толкова дълго на работа тук, беше привързаността й към доктор Пейдж.

— Дай ми тук чая, Ани — заяви този път Андрю. — Не мога повече да я понасям тази Блодуен!

Той се озова в кухнята, преди да разбере, че Ани има гости — сестра й Олуен и нейният съпруг Емрис Хюз. Беше ги виждал няколко пъти. Емрис работеше в рудника на Бленли, взривяваше рудата. Беше набит, добродушен човек с бледо, сурово лице.

Когато Менсън ги видя и се поколеба, Олуен, жива, черноока жена, поривисто заяви:

— Не ни обръщайте внимание, докторе, ако ви се пие чай. Всъщност тъкмо за вас говорехме.

— Така ли?

— Да, наистина! — Олуен хвърли поглед към сестра си. — Няма какво да ме гледаш така, Ани, ще кажа каквото мисля. Всички говорят, доктор Менсън, за това как от години не сме имали такъв добър млад лекар като вас, как ходите да ги преглеждате и всичко. Ако не ми вярвате, попитайте Емрис. Всички ги е страшно яд на госпожа Пейдж. Казват, че имате право да поемете цялата практика. И тя е чула тия неща, тъй да знаете; ето защо днес накара бедния стар доктор да стане. Да покаже, че бил по-добре, представете си, нещастният човек!

Като си изпи чая, Андрю се оттегли. Откровената реч на Олуен го бе накарала да се чувства неудобно. И все пак приятно му беше да знае, че хората в Бленли го харесват. А няколко дни по-късно, когато при него дойдоха майсторът-пробивач в хематитния рудник Джо Морган и жена му, той погледна на посещението като на специална чест.

Морганови бяха двойка на средна възраст, небогати, но високо уважавани в областта; бяха женени от близо двадесет години. Андрю бе дочул, че се готвят скоро да заминават за Южна Африка, където на Морган бяха обещали работа в мините край Йоханесбург. Не беше рядкост добри миньори да бъдат съблазнявани да работят в златните мини на Ренд, където пробиваческата работа беше почти същата, а заплащането много по-добро. И все пак никой не бе по-изненадан от Андрю, когато, седнал с жена си в приемната, Морган стеснително обясни целта на тяхното посещение.

— Е, сър, изглежда, най-после успяхме. Госпожата тук ще има бебе. След деветнайсет години, разбирате ли? Страшно се радваме. И решихме да отложим заминаването, докато не свърши събитието. И като си мислехме за доктори, решихме, че само на вас трябва да разчитаме. Много е важно за нас, докторе. И сигурно няма да е лесно. Госпожата тук е на четирийсет и три. Да, наистина. Но ние знаем, че вие ще ни зарадвате.

Андрю пое случая с приятното усещане, че е бил почетен, Това бе странно чувство: ясно и нематериално, което при неговото положение бе двойно по-приятно. Напоследък го обхващаха необичайни вълнения — тревожни и мъчителни. Имаше моменти, когато усещаше странна, тъпа болка в сърцето си, която като дипломиран лекар досега бе смятал за невъзможна.

Преди той никога не бе мислил сериозно за любовта. В университета беше твърде беден, твърде зле облечен и твърде зает с изпити, за да има някакви особени контакти с другия пол. В „Сент Андрюз“ човек трябваше да е конте като неговия приятел и съученик Фреди Хемптън, за да се движи в този кръг, където танцуваха и устройваха забави и водеха обществен живот. Той беше всъщност — приятелството му с Хемптън настрана — част от онази тълпа, която вдигаше яки, зубреше, пушеше и си почиваше не в студентския клуб, а в билярдните салони в центъра на града.

Вярно е, че неизбежните романтични образи се бяха появявали и пред него. Понеже беше беден, обикновено ги виждаше на фона на разточително богатство. Но сега в Бленли той се взираше през прозореца на бараката-манипулационна, очите му се спираха на мръсните купища шлака от рудниците и с цялото си сърце бленуваше за бедната учителка от общинското училище. Комичният контраст го караше да се смее.

Винаги се бе гордял с практичността си, със силното си шотландско чувство на предпазливост и в името на собствения си интерес с всички сили се опитваше да си докаже, че трябва да убие своето чувство. Стараеше се хладно и логично да проучи недостатъците й. Не беше красива, фигурата й бе твърде дребна и слаба. Освен това и онази бенка на бузата, а когато се усмихнеше, горната й устна леко се изкривяваше. И на всичко отгоре вероятно го презираше.

Ядно си казваше, че е съвсем неразумно така слабоволно да дава власт на чувствата си. Бе се посветил на работа. Все още беше само помощник. Какъв лекар е той, щом в самото начало на кариерата си е готов да се свърже с една жена, а това сигурно ще навреди на бъдещето й, а на неговата работа вече пречеше сериозно?

В усилията си да се овладее, той си измисли вратички за разсейване. Залъгвайки се, че му липсват старите приятели от „Сент Андрюз“, написа дълго писмо до Фреди Хемптън, който наскоро бе започнал работа в една лондонска болница. Върна се до голяма степен към Дени. Но Филип, макар понякога и приятелски настроен, в повечето случаи беше хладен и подозрителен, с горчивото чувство на човек, ударен от живота.

Колкото и да се мъчеше, Андрю не можеше да избие Кристин от главата си, нито пък мъчителния стремеж към нея — от сърцето си. Не бе я виждал от тирадата си пред входа на „Убежището“. Какво ли мислеше тя за него? Дали изобщо мислеше за него? Толкова отдавна не бе я виждал въпреки старателното обикаляне по Бенк стрийт, че не вярваше някога пак да я види.

И тогава, следобеда на 25 май, събота, когато бе изоставил всяка надежда, той получи една бележка, в която пишеше:

 

Драги доктор Менсън,

Господин и госпожа Уоткинс ще дойдат при мен на вечеря утре, неделя вечерта. Ако нямате нещо по-добро, бихте ли дошли и Вие? Седем и половина.

Искрено

Кристин Барлоу

 

Той нададе такъв вик, че Ани изтича от кухнята.

— Не, наистина — укорно каза тя — понякога правите глупости.

— Вярно, Ани — отговори той, все още възбуден. — Но аз, изглежда, имам късмет. Виж какво, Ани, мила. Би ли ми огладила панталоните за утре? Ще ги окача пред вратата тази вечер, като си лягам.

На другата вечер, тъй като беше неделя и нямаше вечерен приемен час, той се озова в трепетно очакване пред вратата на госпожа Хърбърт, където живееше Кристин, близо до института. Знаеше, че е дошъл рано, но не можеше да чака нито миг повече.

Кристин сама най-гостоприемно му отвори вратата с усмивка.

Да, тя се усмихваше. Наистина се усмихваше. А на него му се струваше, че й е неприятен! Бе така изумен, че едва говореше.

— Хубав ден беше днес, нали? — измъкна той, като я следваше към дневната.

— Прекрасен — съгласи се тя. — Следобед си направих такава хубава разходка. Чак отвъд Пенди. Дори си набрах малко жълтурчета.

Седнаха. На езика му беше да я попита дали обича разходките, но навреме успя да се спре.

— Госпожа Уоткинс току-що прати да ми кажат, че ще закъснеят. На мъжа й се наложило да ходи до кантората. Нали нямате нищо против да ги почакаме няколко минути?

Нищо против! Няколко минути! Той просто щеше да се изсмее от щастие. Ако тя само знаеше как бе чакал през тези дни, ако знаеше колко добре се чувства с нея! Незабелязано се огледа наоколо. Дневната й, обзаведена само с нейни неща, бе различна от всички стаи, в които бе влизал в Бленли. Тук нямаше нито плюш, нито росхар, нито гоблени, нито онези лъскави атлазени възглавнички, които така крещящо украсяваха гостната на госпожа Брамуел. Дъските на пода бяха боядисани и лъснати, а пред огнището бе сложено кафяво килимче. Мебелите бяха тъй непретенциозни, че почти не ги забеляза. По средата на масата, приготвена за вечеря, бе поставена плитка бяла чиния, в която като малки водни лилии плуваха набраните от нея цветя. Беше просто и красиво. На перваза имаше дървена кутия за сладкиши, напълнена с пръст, от която вече се подаваха тънки, зелени стръкчета. Над полицата на камината висеше странна картина, която изобразяваше само едно детско червено дървено столче, според него извънредно лошо нарисувано.

Тя вероятно бе забелязала изненадата, с която гледаше картината. Усмихна се весело и заразително:

— Надявам се, не смятате, че това е оригиналът!

Смутен, той не знаеше какво да отговори. Това, че в цялата стая се чувстваше нейната личност, че тя знаеше неща, неразбираеми за него, го обърка. И все пак интересът му към нея бе толкова голям, че забрави неловкостта си, измъкна се от тъпите, банални забележки за времето. Започна да я разпитва за живота й.

Тя отговаряше просто. Била от Йоркшър. Майка й починала, когато била петнайсетгодишна. По това време баща й бил заместник-началник в една от големите каменовъглени мини на „Брамуел и компания“. Единственият й брат Джон учел в същата мина за минен инженер. Пет години по-късно, когато била на деветнайсет години и вече завършвала гимназия, баща й бил назначен за началник в Порт Пит — мина на около двайсет мили надолу по долината. Шест месеца след пристигането им в мината става експлозия. Джон, който бил под земята, загинал на място. Чул за бедствието, баща й се втурнал в мината само за да бъде посрещнат от нова експлозия на минен газ. Телата на баща й и на Джон били извадени от мината след седмица.

Когато тя свърши, настъпи мълчание.

— Колко тъжно! — каза Андрю, изпълнен със съчувствие.

Хората се отнесоха добре към мен — спокойно рече тя. — Особено господин и госпожа Уоткинс. Получих тази работа тук в училището. — Тя спря, после лицето й отново просветна. — Всъщност аз съм като вас. Тук все още съм чужда. Много време е нужно, за да се свикне с Долината.

Той я погледна, като търсеше нещо, което поне слабо би изразило чувството му към нея, думи, с които тактично би сложил миналото настрана и с надежда би тръгнал към бъдещето.

— Не е трудно да се почувстваш тук откъснат, самотен. Знам. Често ми се случва, често имам нужда от някого, с когото да си поговорим.

— За какво бихте искали да говорите? — усмихна се тя.

Той се изчерви, почувствал, че го е поставила на тясно.

— Е, за моята работа вероятно — той замълча, но после се почувства задължен да обясни. — Струва ми се, че непрекъснато греша, попадам от един проблем на друг.

— Искате да кажете, че имате трудни случаи?

— Не — той се поколеба, но продължи. — Дойдох тук пълен с формули, с неща, в които всеки вярва или се прави, че вярва. Че подути стави означават ревматизъм, че ревматизъм означава салицилат. Старите неща, разбирате ли! Е, добре, тук откривам, че някои от тях са напълно неверни. Или пък лекарствата… Струва ми се, че някои от тях повече вредят, отколкото помагат. Такава е системата. В приемната влиза пациент. Очаква да получи своето „шише с лекарство“. И го получава, пък ако ще да е само горена захар, сода бикарбонат или добрата стара aqua. Ето защо рецептата се пише на латински — за да не разберат. Това не е правилно. Не е научно. Или нещо друго: струва ми се, че много лекари лекуват слепешката, т.е. лекуват симптомите поотделно. Не си правят труда да ги съберат, да поставят диагноза. Те казват — бързо, защото винаги бързат — „А, главоболие — опитайте този прах!“ Или: „Имате анемия, липсва ви желязо.“ Вместо да се запитат кое причинява главоболието или анемията. — Той изведнъж спря. — Извинете! Отегчавам ви.

— Не, не — бързо каза тя. — Ужасно интересно е.

— Аз току-що започвам, напипвам пътя — продължи той неудържимо, развълнуван от нейния интерес. — Но, честна дума, дори само от това, което съм видял, мога да съдя, че в учебниците има твърде много остарели, консервативни неща. Лекарства, от които няма полза, симптоми, измислени от някой си в средните векове. Може би мислите, че за обикновения провинциален лекар това няма значение. Но защо трябва той да бъде само бъркач на мехлеми и продавач на лекарства? Време е науката да излезе на преден план. Много хора мислят, че науката е в епруветките. Аз не мисля така. Вярвам, че откъснатият провинциален лекар има всички възможности да вижда нещата, по-добра възможност да проследи първите симптоми на някоя нова болест, отколкото в коя да е болница. Докато пациентът стигне до болницата, първите етапи са минали.

Тя се готвеше веднага да отговори, но в този момент се чу звънецът. Трябваше да преглътне думите си и като ставаше, вместо тях каза с лека усмивка:

— Надявам се, няма да забравите обещанието си друг път да поговорим за това.

Уоткинс и жена му се заизвиняваха за закъснението. И почти веднага всички седнаха на вечеря.

Ястието бе твърде различно от студените закуски, които ги бяха събрали последния път. Имаше телешко задушено, картофено пюре с масло, прясна фруктова торта с крем, после сирене и кафе. Макар и непретенциозно, всяко нещо бе изобилно и вкусно.

След оскъдната храна при Блодуен за Андрю беше истинско удоволствие да види пред себе си топло, апетитно ядене. Той въздъхна:

— Имате късмет с вашата хазайка, госпожице Барлоу. Тя е чудесна готвачка!

Уоткинс, който бе наблюдавал как Андрю омита чинията си, внезапно и гръмогласно се изсмя.

— Браво! — Той се обърна към жена си. — Чу ли го, майко? Казва, че старата госпожа Хърбърт била чудесна готвачка!

Кристин леко се изчерви.

— Не му обръщайте внимание — каза тя на Андрю. — Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала — защото не искахте да ми правите комплименти. Сама сготвих вечерята. Изобщо разпореждам се с кухнята на госпожа Хърбърт. Обичам всичко да правя сама. При това съм свикнала.

Думите й още повече развеселиха минния управител. Това съвсем не беше онзи мълчалив човек, който стоически бе издържал забавлението у госпожа Брамуел. Грубоват и приятно простоват, той с удоволствие погълна вечерята си, млясна след тортата, опря лакти върху масата и заразказва смешни истории.

Вечерята мина бързо. Когато Андрю погледна часовника си, с изненада видя, че наближава единадесет. А той бе обещал преди десет и половина да направи една късна визитация на Блейна плейс!

Когато стана и със съжаление се сбогува, Кристин го изпрати до вратата. В тесния коридор ръката му се докосна до нейната. Сладостна болка премина през тялото му. Тя бе така различна от всички, които познаваше, със своето спокойствие, с крехкостта си, с тъмните си умни очи. Бог да му прости, че бе посмял да я мисли за мършава!

Дишайки на пресекулки, той проломоти:

— Не мога да ви се отблагодаря, че ме поканихте. Моля ви, ще мога ли пак да ви видя? Не говоря винаги за работата. Бихте ли дошли, Кристин, бихте ли дошли с мен на кино в Тониглан някой път?

Очите й, за първи път малко провокиращи, се усмихваха.

— Поканете ме, пък ще видим.

Една дълга минута мълчание на прага под високите звезди. Свежият, дъхащ на роса въздух охлаждаше горещите му бузи. Дъхът й сладко се носеше към него. Искаше му се да я целуне. Непохватно той стисна ръката й, обърна се и изтрополя надолу по пътя. Докато вървеше към дома си, мислите му танцуваха. Крачеше по облаците, по онзи бляскав път, по който благоговейно са минали милиони и все са вярвали, че са единствените щастливо предопределени, завинаги благословени. Какво прекрасно момиче! Колко добре го бе разбрала, когато говореше за трудностите в практиката си! Беше умна, много по-умна от него. И как чудесно готви! И я бе нарекъл Кристин!