Арчибалд Кронин
Цитаделата (14)

Глава четиринадесета

Въпреки че през планините разстоянието не беше голямо, пътуването с влак от Аберлоу до Бленли беше с много заобиколки. Влакът спираше на всяка гара, а влакът за долината Пенли, на който се качи в Кардиф, не искаше, просто не искаше да се движи достатъчно бързо. Настроението на Менсън сега се беше променило. Свил се в ъгъла на купето, разтревожен, пламнал от желание да се върне по-скоро обратно, той се измъчваше от различни мисли.

За пръв път виждаше колко себелюбив е бил през последните няколко месеца, като е имал предвид само своята страна на случая. Всички негови съмнения относно брака, нерешителността му да й говори се основаваха на собствените му чувства и на увереността, че тя го желае. Но да предположим, че е направил някаква ужасяваща грешка? Ако Кристин не го обича? Представяше си как, отблъснат унизен, пише писмо до Комитета, в което съобщава, че „поради независещи от мен обстоятелства“ не може да поеме длъжността.

Сега я виждаше като жива пред очите си. Колко добре я познаваше той с леката й питаща усмивка, с начина, по който облягаше страна на ръката си, с чистата прямота на тъмнокафявите си очи. Прониза го мъчителна болка. Милата Кристин! Ако трябваше да се откаже от нея, вече не го интересуваше какво ще стане с него.

В девет часа влакът допълзя до Бленли. Само миг и той беше на перона и вървеше нагоре по Рейлуей роуд. Въпреки че не очакваше Кристин преди следващата сутрин, все пак надяваше се, че може би е пристигнала. По Чепъл стрийт… Край ъгъла на института… Светлината в предната стая на нейното жилище го накара отчаяно да се надява. Като си казваше, че трябва да се сдържа, че това вероятно е хазайката, която приготвя стаята, той нахлу в къщата и се втурна в дневната.

Да! Беше Кристин. Коленичила над някакви книги в ъгъла, тя ги подреждаше на най-долния рафт. Като свърши, започна да прибира канапите и хартиите, които се търкаляха на пода около нея. Куфарът й заедно със сложените отгоре жакет и шапка беше на един стол. Той разбра, че се е завърнала съвсем скоро.

— Кристин!

Тя се обърна все още на колене, кичур коса бе паднал на челото й, после с вик на изненада и радост се изправи.

— Андрю! Колко мило, че дойде.

Тръгна към него със светнало лице и му протегна ръка. Но той хвана и двете й ръце и здраво ги стисна. Най-много я обичаше с тази пола и тази блуза. Те някак подчертаваха лекотата й, нежната сладост на младостта й. Сърцето му отново заби силно.

— Крис! Имам да ти кажа нещо.

Тя го погледна с тревога. Вгледа се в бледото му, изморено от пътя лице с истинска загриженост и бързо каза:

— Какво се е случило? Нови неприятности с госпожа Пейдж? Да не би да заминаваш?

Той поклати глава и още по-здраво обхвана малките й ръце.

После изведнъж проговори:

— Кристин! Намерих си работа, най-чудесната работа. В Аберлоу. Днес бях там да се срещна с Комитета. Петстотин годишно и къща. Къща, Кристин! О, мила — Кристин — можеш ли, искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя силно побледня. На бялото й лице останаха да блестят само очите. Дъхът й като че спираше в гърлото. Немощно каза.

— Пък аз помислих… помислих, че имаш да ми казваш лоши новини.

— Не, не! — и той продължи стремително: — Това е най-прекрасната новина, мила. О, само да беше видяла мястото. Открито и чисто, със зелени поляни и хубави магазини и пътища, и парк и — о, Кристин истинска болница! Ако се омъжиш за мен, можем веднага да тръгваме.

Нежните й устни трептяха.

Но очите й се усмихваха, усмихваха му се със странен сияен блясък.

— Заради Аберлоу ли е това или заради мен?

— Заради теб, Крис. Ти знаеш, че те обичам, но може би, може би ти не ме обичаш.

В гърлото й нещо трепна, тя пристъпи към него и скри лице в гърдите му.

Когато я прегърна, тя на пресекулки каза:

— О, мили, мили. Обичам те още от… — тя се усмихваше през щастливите сълзи, — о, още откакто те видях да влизаш в онази глупава класна стая.