Арчибалд Кронин
Цитаделата (5)

Глава пета

Това се случи три месеца по-късно, в един хубав мартенски следобед. В нежния бриз, който духаше през планините, където тук-там зеленината се опитваше да се опълчи срещу господстващата, натрупана и нервна грозота, се долавяше ароматът на пролетта. Под чистото синьо небе дори Бленли беше красив.

Когато излезе да посети пациент, за когото се бяха обадили току-що от Ръскин стрийт номер 3, Андрю почувства как в този красив пролетен ден сърцето заби по-бързо. Постепенно той започваше да свиква с този странен град — примитивен и изолиран, загробен от планините, без никакви места за развлечение, дори без кино, с нищо, освен с мрачната си мина, кариерите и рудниците, с редиците на църквите и безцветните домове — едно особено, тихо и сдържано общество.

Хората също бяха странни; но въпреки че за Андрю бяха чужди, той не можеше от време на време да не ги чувства близки. С изключение на търговците, свещениците и няколкото души от професията, всички работеха направо за Компанията. На края и в началото на всяка смяна тихите улици се разбуждаха от екота на стоманените подметки, неочаквано оживяваха от цели армии вървящи фигури. Дрехите, ботушите, ръцете и дори лицата на тези, които работеха в хематитовата мина, бяха покрити с яркочервен руден прах. Хората от кариерите носеха кожени дрехи с възглавнички, пристегнати в коленете. Леярите се открояваха със сините си шевиотени панталони.

Говореха малко, а голяма част от това, което казваха, беше на уелски диалект. В поведението им, във вглъбената им надменност личеше, че имат самочувствието на избрано племе. Но все пак бяха мили хора. Простите си радости намираха обикновено в собствените си домове, в църквите, на късото игрище за футбол и ръгби. Най-голямата им страст бе може би музиката — не евтините мелодии на момента, а строгата класическа музика. Закрачил по нощните улици, Андрю неведнъж бе чувал от някоя бедна къща да се носят звуците на пиано — соната на Бетховен или прелюд на Шопен, хубаво изпълнени, да се издигат в стихналия въздух към загадъчните планини и да прехвърлят върховете им.

Що се отнася до практиката на доктор Пейдж, положението бе ясно на Андрю. Едуард Пейдж никога вече нямаше да прегледа болен. Но хората не искаха да „напуснат“ Пейдж, който вярно им бе служил повече от тридесет години. С блъфове и ласкателства към Уоткинс, директора на мината, чрез когото се плащаха парите, удържани от работниците за лекарска помощ, безочливата Блодуен бе успяла да задържи Пейдж в списъка на Компанията и като резултат получаваше един хубав доход; може би една шеста от него плащаше на Менсън, който вършеше цялата работа.

Андрю искрено съжаляваше Едуард Пейдж. Нежен и простосърдечен човек, Едуард се бе оженил за закръглената, кокетна и устата Блодуен, когато излизали от една малка чайна в Абъристуит, без да подозира какво се крие зад игривите й, черни като сливи очи. Сега, прекършен и прикован на легло, той бе оставен на нейната милост и бе подложен на лечение, което съчетаваше ласките с нещо като весела тирания. Не че Блодуен не го обичаше. По някакъв странен, свой начин, тя бе привързана към него. Той, доктор Пейдж, бе неин. Когато влизаше в стаята и заварваше Андрю да седи при болния, тя приближаваше, като се усмихваше със странното ревниво чувство, че е излишна, и възкликваше:

— Хей! Какво си говорите там вие двамата?

Невъзможно беше да не се обича Едуард Пейдж, който притежаваше богата душа, готова на саможертва и безкористност. Лежеше безпомощен в леглото, един изхабен човек, търпящ всички свирепи грижи на тази мургава, груба и нетърпелива жена, която бе негова съпруга, жертва на нейната алчност, на упоритото й безсрамно нахалство.

Нямаше за какво да стои повече в Бленли и той копнееше да отиде на друг, по-мек и топъл климат. Веднъж, когато Андрю го запита. „Искате ли нещо, сър?“, той бе въздъхнал: „Бих желал да се махна оттук, момчето ми. Чел съм за оня остров, Капри, щели да правят там резерват за птици.“ После се обърна настрани и скри лице във възглавницата. Копнежът в гласа му бе много тъжен.

Децата го дразнеха. Никога не говореше за практиката си освен когато казваше с уморен глас: „Не знаех много. Но каквото можах, направих.“ Често прекарваше часове абсолютно неподвижен, загледан в перваза на прозореца, където преданата Ани слагаше трохи, остатъци от салам и настъргани кокосови ядки. В неделя сутрин да поседи с Пейдж идваше един стар миньор, Инок Дейвис, стеснен в стария чер костюм и целулоидния нагръдник. Двамата мъже наблюдаваха птиците в мълчание.

Веднъж Андрю срещна Инок, който възбудено трополеше надолу по стълбата.

— Мили мой! — избухна старият миньор. — Такава прекрасна сутрин! Две синошийки почти цял час пяха на перваза, не можеш си представи колко хубаво.

Инок беше единственият приятел на Пейдж. Той имаше голямо влияние сред миньорите и предано се кълнеше, че докато е жив, нито един миньор няма да се прехвърли от списъка на доктора. Той дори не можеше да си даде сметка каква лоша услуга прави на бедния Едуард Пейдж с верността си.

Друг чест посетител в тази къща беше директорът на клона на Западната банка Анъйрин Рийз, висок, сух, плешив мъж, към когото Андрю се изпълни с недоверие още от пръв поглед. Рийз беше високоуважаван гражданин, който никога никого не поглеждаше в очите. Постояваше пет формални минути с доктор Пейдж, а след това се затваряше за около час с госпожа Пейдж. Тези срещи бяха абсолютно морални. Предмет на разговорите бяха парите. Андрю предполагаше, че Блодуен е внесла голяма сума на свое име и под превъзходното ръководство на Анъйрин Рийз от време на време ловко увеличава капитала си. За Андрю по онова време парите нямаха никакво значение. Стигаше му, че редовно изплаша дълга си на Фондацията. Имаше в джоба си няколко шилинга за цигари. И освен това работата си.

Сега повече от всякога той си даваше сметка колко много значи за него работата в клиниката. То, знанието, съществуваше като някакво топло неизчезващо вътрешно чувство, което е като огън, край който се стопля, когато е уморен, потиснат, объркан. Наистина напоследък се бяха появили още по-странни противоречия, които го вълнуваха все по-силно. От медицинска гледна точка той бе започнал да мисли със собствената си глава. Може би това се дължеше главно на Дени с неговите радикални разрушителни идеи. Той се придържаше към принципи, точно обратни на това, което бяха преподавали на Мен — сън. Сбити и оформени, принципите на Дени биха могли да се окачат като цитат над кравата му: „Не вярвам.“

Изфабрикуван по обикновения модел от своето медицинско училище, Менсън се бе изправил пред бъдещето с пълна вяра в учебниците. Той бе добил известни знания по физика и химия и биология — поне бе седнал и бе учил каквото имаше в програмата. След това догматично бе тъпкан с възприетите доктрини. Знаеше всички болести, наредените в таблици симптоми и съответното лечение. Вземете например подаграта. Тя се лекува с есенен минзухар (Colchicum). Той все още виждаше пред себе си как професор Ламплау любезно мърка на студентите.

— Vinum colchici, господа. Двайсет до трийсет минимални дози, абсолютно средство срещу подагра.

Но така ли е? Този въпрос си задаваше сега Андрю. Преди месец той бе опитал Colchicum до границите на възможното при един истински случай на „бедняшка“ подагра — жестока и мъчителна. Резултатът беше ужасен провал.

А какво да се каже за половината, за три четвърти от другите „лекарства“ във фармакопеята? Този път той чуваше гласа на доктор Елиът, преподавателя по materia medica:

— А сега, господа, минаваме към елеми — твърд смолист екстракт, чийто ботанически произход е неустановен, но вероятно е Canarium commnae, внасян най-вече от Манила; използва се като мазило, едно към пет, превъзходен стимулант и дезинфектор за рани и отвори.

Боклук! Да, абсолютен боклук. Сега той знаеше това. Пробвал ли е някога Елиът Unguentum elemi? Той бе убеден, че не е. Цялата тази ерудирана информация бе дошла от някаква книга, която на свой ред идваше от друга книга и така нататък, назад до Средните векове. Думата „отвори“, днес мъртва като смъртта, потвърждаваше това становище.

Първата вечер, когато наивно правеше в шишето онази смес, Дени му се бе подиграл. Дени вечно се подиграваше на тези, които разчитат на микстурите, на лекарите, занимаващи се с помия. Дени твърдеше, че полза има само от пет-шест лекарства, останалите цинично класираше като „фъшкии“. Този възглед на Дени беше нещо, с което той се опитваше нощем да се бори — една страшна мисъл, чиито разклонения засега Андрю можеше само смътно да предположи.

В този момент на своите размишления Андрю пристигна на Ръскин стрийт 3. Пациентът тук се оказа малко деветгодишно момче, на име Джой Хауълз, който страдаше от лека форма на дребна шарка. Болестта нямаше да има последици, но поради обстоятелствата в домакинството, което беше бедно, тя сигурно щеше да създаде грижи на майката на Джой. Самият Хауълз, надничар в кариерите, от три месеца лежеше болен от плеврит, за което не се плащаше никаква компенсация; а сега госпожа Хауълз, слабичка жена, вече грохнала от грижи за един болен плюс работата си като чистачка в църквата Витезда, трябваше да се грижи и за втори.

На края на визитацията, спрял вече на вратата, Андрю със съжаление каза:

— И без това сте толкова заета. Жалко, но ще трябва да не пращате Идрис на училище. — Идрис беше малкият брат на Джой.

Госпожа Хауълз рязко повдигна глава. Беше плаха, дребна жена с ярко червени ръце и подути от работа стави на пръстите.

— Но госпожица Барлоу каза, че може да ходи.

— О-о? А коя е тази госпожица Барлоу? — запита той.

— Тя е учителка в училището на Бенк стрийт — каза нищо неподозиращата госпожа Хауълз. — Тази сутрин мина да ме види. И като ме видя на какъв хал съм, позволи на малкия Идрис да остане в нейния клас. Един господ знае какво щях да правя, ако ми се тупнеше и той!

Андрю изпита силно желание да й каже, че трябва да изпълнява неговите, а не на някаква нахална учителка, указания. Обаче той добре виждаше, че госпожа Хауълз не е виновна. Премълча, но когато си взе довиждане и тръгна надолу по Ръскин стрийт, лицето му беше сърдито и навъсено. Мразеше хората, които се месят в чужди работи, още повече в неговата работа, а от всичко най-много мразеше да му се месят жени. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Идрис да ходи на училище, когато брат му е болен от шарка — това беше явно нарушение на законите.

Андрю внезапно реши да отиде при тази досадна госпожица Барлоу и да се разбере с нея.

Пет минути по-късно той изкачи наклона на Бенк стрийт, влезе в училището и след като разпита портиера, се озова пред стаята на първи клас. Почука на вратата и влезе.

Това беше голяма отделна стая, добре проветрена и с огън в единия край. Всички деца бяха под седем години и тъй като когато той влезе, беше следобедното междучасие, на всяко от тях бе дадена чаша мляко — част от помощта, давана от местния клон на Профсъюза на миньорите. Видя учителката веднага. Пишеше някакви сборове на дъската, с гръб към него, и не го забеляза. Изведнъж тя се обърна.

Така се различаваше от онази нахална жена, която рисуваше възмутеното му въображение, че той се поколеба. Или може би изненадата в кафявите й очи го накара веднага да се почувства неудобно.

Той се изчерви и попита:

— Вие ли сте госпожица Барлоу?

— Да — каза тя. Имаше крехка фигура, облечена с кафява вълнена пола, вълнени чорапи и плътни меки обувки. На негова възраст, си помисли той; не, по-млада — на около двайсет и четири години. Тя го наблюдаваше с малко съмнение и като че уморена от детската аритметика, се радваше на възможността да се поразсее в този хубав пролетен ден. — А вие не сте ли новият помощник на доктор Пейдж?

— Това няма значение — отвърна той сковано, — въпреки че аз наистина съм доктор Менсън. Струва ми се, тук имате бацилоносител: Идрис Хауълз. Вие знаете, че брат му е болен от шарка.

Настъпи мълчание. Погледът й, макар вече въпросителен, оставаше дружелюбен.

Като отхвърли назад разрошената си коса, тя каза:

— Да, знам.

Това, че тя не приема сериозно посещението му, започна отново да го дразни.

— Не разбирате ли, че това е в пълно противоречие с правилата?

При този тон тя почервеня, а дружелюбното й държане изчезна. Андрю обаче не можеше да не си каже колко чиста и свежа е кожата й, с една малка кафява бенка, точно като цвета на очите й, високо на дясната буза. В бялата си блуза изглеждаше малко крехка и абсурдно млада. Сега дишаше по-учестено, но все пак бавно изрече:

— Госпожа Хауълз просто не знаеше какво да прави. Повечето от децата тук са боледували от шарка, а тези, които още не са я прекарали, със сигурност не ще я избягнат рано или късно. Ако Идрис беше останал в къщи, щеше да изпусне млякото си, а то е много полезно за него.

— Не става дума за млякото му — отсече той. — Той трябва да бъде изолиран.

Тя упорито отговори:

— Изолирала съм го някак. Ако не вярвате, вижте сам.

Той проследи погледа й. Петгодишният Идрис седеше съвсем сам на малък чин край камината и изглеждаше извънредно доволен от живота. Светлосините му очи щастливо се кокореха над ръба на чашата с мляко.

Тази гледка вбеси Андрю. Той се изсмя презрително, обидно.

— Може би вие смятате това за изолация. Аз обаче се страхувам, че моето мнение не е същото. Трябва да изпратите детето в къщи.

Малки светли точици заблестяха в очите й.

— Не ви ли се струва, че тук нареждам аз? Вие можете да заповядвате на хората в други, по-височайши сфери. Но тук важи моята дума.

Той се втренчи в нея, кипнал от гняв.

— Вие нарушавате закона! Не можете да го държите тук. Иначе ще трябва да докладвам за вас.

Последва кратко мълчание. Той видя как тя стисна по-силно тебешира в ръката си. Този признак на вълнение увеличи гнева му към нея — не, срещу него самия.

Тя каза презрително:

— В такъв случай, най-добре ще направите да докладвате. Или пратете някой да ме арестува. Не се и съмнявам, това ще ви достави огромно удоволствие.

Разгневен, той не отговори и почувства, че е изпаднал в крайно неудобно положение. Опита се отново да мине в атака, вдигна глава и направи усилие да я накара да сведе пред погледа му очи, които ледено блестяха срещу него. За миг те постояха лице срещу лице, толкова близо един до друг, че той видя слабото пулсиране на вената на врата й, блясъка на зъбите между леко разтворените й устни.

— Друго няма, нали? — каза тя. После възбудено се обърна към класа. — Станете, деца, и кажете: „Довиждане, доктор Менсън. Благодарим за посещението.“

Затракаха столове, децата станаха и изпяха ироничните й думи. Тя го изпрати до вратата, а ушите му пламнаха. Изпитваше вбесяващото чувство, че е победен и освен това го гризеше гадното съмнение, че се е държал зле и е загубил контрол над себе си, докато тя превъзходно се бе владяла. Потърси някоя смазваща фраза, някаква последна унищожителна дума. Но преди да я намери, вратата тихо се затвори под носа му.