Арчибалд Кронин
Цитаделата (26)

Глава дванадесета

Спасяването на Сам Бивън не беше нещо необикновено за град, познал в миналото агонията и ужаса на големи минни катастрофи. И все пак Андрю почувства, че в своя район е спечелил много. Ако се бе върнал само с успеха си от Лондон, би си спечелил само допълнителни подигравки за „нови модни приумици“. Но сега той получаваше кимвания и дори усмивки от хора, които преди изобщо не го поглеждаха. Истинската степен на популярността на един лекар в Аберлоу проличаваше при минаването му по улиците. Там, където досега Андрю се бе сблъсквал с редица от здраво затворени врати, сега той ги намираше отворени, свободни от смяна работници пушеха по ризи, готови да поприказват с него, жените, готови да го поканят вътре, когато минаваше, децата, усмихнати, го поздравяваха по име. Старият Газ Пари, забойчик в шахта номер 2 и доайен на западната област, обобщи новото течение в мненията на другарите си и загледан след отдалечаващата се фигура на Андрю, каза:

— Е, момчета! Не ще и дума, пада си по книгите. Но когато трябва, значи, може да върши и истинска работа.

Андрю започна да получава обратно карти, отначало постепенно, а после, когато се разбра, че не подиграва ренегатите, като лавина. Оуен бе доволен от увеличаването, на списъка. Когато един ден го срещна на площада, той се усмихна:

— Не ви ли казвах?

Луелин бе проявил голяма радост от резултата от изпита. Той многословно поздрави Андрю по телефона и после мило го покани в операционната за двойна работа.

— Между другото — отвърна той с усмивка след дългата операция с пълна упойка, — казахте ли на екзаминатора, че сте помощник в Дружество за медицинска помощ?

— Споменах вашето име, доктор Луелин — отговори мило Андрю. — Това беше достатъчно.

Оксбъроу и Медли от източната манипулационна не показаха, че знаят за успеха на Андрю. Но Ъркюхарт беше наистина радостен, въпреки че коментарът му взе формата на ругателно избухване.

— Вървете по дяволите, Менсън! Какво си мислите вие тук? Може би се опитвате да ме изместите?

Като един вид комплимент към изтъкнатия си колега, той го покани за консултация при един случай на пневмония, който лекуваше в момента, и поиска да знае каква е прогнозата.

— Ще се оправи — каза Андрю и даде научните си основания.

Ъркюхарт със съмнение поклати старата си глава:

— Никога не съм чувал нито за вашите поливалентни серуми, нито вашите антитела, нито вашите международни дози. Но преди да се ожени, тя беше Пауъл, а когато някой от Пауълови има подут корем и пневмония, той умира, преди да са изминали осем дни. Тази фамилия я познавам от много отдавна. На жената й се е подул коремът, нали?

Когато пациентката умря на седмия ден, старецът обикаляше и мрачно триумфираше над научния метод.

Дени, който сега беше в чужбина, не знаеше за новата титла. Последното и до известна степен неочаквано поздравление дойде от Фреди Хемптън в едно дълго писмо. Фреди бе видял резултатите в „Ланцет“, заяждаше се с Андрю във връзка с успеха му, канеше го в Лондон и след това подробно разправяше за собствените си победи на Куин Ан стрийт, където, както беше предсказал онази вечер в Кардиф, блестеше неговата месингова табелка.

— Просто срамота е, че загубихме връзка с Фреди — заяви Менсън. — Трябва да му пиша по-често. Имам чувството, че отново ще се срещнем с него. Хубаво писмо, нали?

— Да, много хубаво — отвърна сухо Кристин. — Но ми се струва, че по-голямата част е за самия него.

С приближаването на коледните празници времето стана по-студено — свежи мразовити дни и тихи звездни нощи. Замръзналите пътища звънтяха под краката на Андрю. Чистият въздух беше като възбудително вино. В ума му вече се оформяше следващата стъпка, която щеше да направи в голямата си атака по проблема за вдишването на праха. Проучванията му сред собствените пациенти бяха увеличили надеждите му, а сега бе получил разрешение от Вон да разшири обсега на проучванията си чрез систематично преглеждане на всички работници в трите антрацитни шахти — чудесна възможност. Той възнамеряваше да използва за проверка подземните и надземните работници. Щеше да започне веднага след Нова година.

На Бъдни вечер се върна от манипулационната във „Вейл вю“ с необикновеното чувство на духовна и физическа свежест. Докато вървеше нагоре по пътя, не можеше да не види признаците на приближаващия празник. Тук миньорите правеха от Коледа голям празник. През изминалата седмица гостната във всяка къща беше заключена за децата, окичена с книжни гирлянди, в чекмеджетата на бюфетите се скриваха играчките, а на масата се поставяха големи количества хубави неща за ядене — торти, портокали, сладки, захарни бисквити, всичките купени с парите от Клуба, които се плащаха по това време.

В радостно очакване Кристин също бе направила своя собствена украса от зелени клонки. Но тази вечер, когато влезе в къщата, той веднага забеляза на лицето й едно по-голямо вълнение.

— Не казвай нито дума — каза тя бързо, като протегна ръка, — нито една дума. Само си затвори очите и ела с мен.

Той й позволи да го заведе в кухнята. Там на масата бяха струпани голям брой пакети, несръчно направени, някои просто завити във вестник, но на всеки закачена една бележка. В миг разбра, че са подаръци от пациентите му. Дори някои от подаръците изобщо не бяха увити.

— Виж, Андрю! — извика Кристин. — Гъска и две патици! И чудесен леден кейк! И бутилка малиново вино! Нали е много мило от тяхна страна? Не е ли чудесно, че искат да ти дадат тези работи?

Просто не можеше да говори. Това мило доказателство, че хората в неговия район най-после са почнали да го ценят и да го обичат, го обърка. Кристин стоеше до него, а той с труд разчиташе неграмотно написаните бележки, някои надраскани с молив върху обратната страна на стари пликове. „Вашият благодарен пациент на Сефън Роу“. „С благодарности от госпожа Уилямс“, един изкривен бисер от Сам Бивън „Благодарности, че ме измъкнахте за Коледа“ — всички бяха в този дух.

— Ние трябва да ги запазим, мили — каза Кристин. — Аз ще ги прибера горе.

Когато си възвърна нормалната бъбривост — чаша домашно малиново вино му помогна в това отношение, — той започна да крачи нагоре-надолу по кухнята, а Кристин пълнеше гъската. Изпаднал в екстаз, той сипеше красиви думи.

— Ето как трябва да се плащат заплатите, Крис. Никакви пари, никакви идиотски сметки, никакво заплащане на глава, никакъв лов на пари. Плащане в натура. Разбираш, нали, мила? Аз ще излекувам своя пациент, а той ще ми прати нещо, което е направил, произвел. Въглища ако искаш, чувал картофи от неговата градина, може би яйца, ако има кокошки, разбираш ли какво искам да кажа? Тогава можем да говорим за етичен идеал! Между другото тази госпожа Уилямс, която ни праща патиците, била тъпкана от Лезли цели пет години с хапчета и лекарства, преди да излекувам стомашната й язва с пет седмици диета. Та за какво говорех? Ах, да! Не разбираш ли? Ако всеки лекар се абстрахира от въпроса за печалбата, цялата система би била по-чиста…

— Да, мили. Ще имаш ли нещо против да ми подадеш стафидите? Горния рафт на бюфета!

— По дяволите, жено, защо не слушаш? Господи! Тази плънка ще стане вкусна.

Другата сутрин Коледа беше хубава и ясна. В синята далечина блестяха като перли възвишенията Талин Бикън, покрити с бял сняг. След няколко консултации сутринта и с приятната мисъл, че вечерта няма да приема, Андрю тръгна по визитациите си. Не бяха много. Във всички малки къщички се готвеха обедите и неговият се готвеше в дома му. Не му омръзваха коледните поздравления, които поднасяше и приемаше по цялата улица. Не можеше да не почувства контраста между сегашната веселост и мрачното минаване по тези улици само преди една година.

Може би тази мисъл го накара да спре със странно колебание погледа си пред номер 18 на Сефън Роу. От всички негови пациенти, с изключение на Ченкин, когото той не искаше, единственият, който не бе се върнал при него, беше Том Еванс. Днес, така необичайно развълнуван и може би неоправдано завладян от мисълта за братство между хората, внезапно му се прииска да отиде при Еванс и да му пожелае весела Коледа.

След като почука веднъж, той отвори входната врата и влезе в кухнята. Тук спря напълно изненадан. Кухнята беше много гола, почти празна и само слаб огън гореше в огнището. На дървен стол със счупена облегалка пред него седеше Том Еванс със схванатата си ръка, наведена като крило. Раменете му бяха бездушно и безнадеждно отпуснати. На коленете му седеше малката му четиригодишна дъщеря. И двамата гледаха в мълчаливо съзерцание боровия клон, затъкнат в старата кофа. Върху това унизително коледно дърво, за което Еванс бе вървял две мили в планината, бяха сложени три малки восъчни свещи, все още незапалени. А под него беше коледното пиршество на семейството — три малки портокала. Внезапно Еванс се обърна и видя Андрю. Той се сепна и лицето му бавно почервеня от срам и яд. Андрю почувства, че Том изпитва неописуемо страдание от това да бъде видян от доктора, чийто съвет беше отхвърлил, без работа, с половината мебели заложени и осакатен.

Андрю знаеше, разбира се, че на Еванс не му върви, но не бе предполагал, че е толкова зле. Развълнува се, стана му неудобна, поиска да се обърне и да излезе. В този момент през задната врата в кухнята влезе госпожа Еванс с книжна кесия в ръка. Така се стресна, като видя Андрю, че изпусна кесията. Тя падна на каменния под, разкъса се и показа два говежди печени дроба, най-евтиното месо, което предлагаше Аберлоу. Детето погледна лицето на майка си и внезапно заплака.

— Какво се е случило, сър? — се реши да попита най-после госпожа Еванс с ръка на кръста. — Да не е направил нещо?

Андрю стисна зъби. Той бе така развълнуван и изненадан от сцената, на която бе попаднал, че за него имаше само един изход.

— Госпожо Еванс — каза той, като гледаше към пода, — знам, че между вашия Том и мен имаше някои неразбирателства. Но днес е Коледа и, да, за искам — той непохватно спря, — искам да кажа, че ще ми бъде страшно приятно, ако вие тримата дойдете и ни помогнете да изядем коледния си обед.

— Но, докторе — потрепера тя.

— Трай, моето момиче — яростно я прекъсна Еванс. — Няма да ходим на никакъв обед. Щом можем да си позволим сега печен дроб, ще ядем само печен дроб. Не искаме никакви просташки благодеяния от никого.

— За какво говориш? — възкликна объркан Андрю. — Аз те каня като приятел.

— О, всички сте едни и същи — отвърна упорито Еванс. — Щом веднъж повалите човека, всичко, което може да направите, е да му хвърлите в лицето някоя вехтория. Запазете си просташкия обед, ние не го искаме.

— Но виж сега, Том — опита се да протестира слабо госпожа Еванс.

Андрю се обърна към нея объркан, но все пак решен да осъществи намерението си.

— Убедете го, госпожо Еванс. Наистина ще бъда страшно обиден, ако не дойдете. Един и половина. Ще ви чакаме.

Преди някой от тях да успее да каже нещо, той се обърна и излезе от къщата.

Кристин не каза нищо, когато той изтърси какво е направил. Ако не бяха отишли на ски в Швейцария, Вонови сигурно щяха да дойдат този ден. А сега той бе поканил един безработен миньор и семейството му. Такива бяха мислите му, докато стоеше с гръб към огъня и гледаше как тя слага допълнителните прибори.

— Сърдиш ли се, Крис? — каза той най-после.

— Мислех, че съм се омъжила за доктор Менсън — отвърна тя малко рязко. — Не за доктор Бернардо. Наистина, мили, ти си непоправим сантименталист.

Евансови дойдоха точно навреме, измити и изчеткани, чувстваха се страшно неудобно, горди и изплашени. Андрю, който нервно се стремеше да създаде весела атмосфера, имаше ужасното предчувствие, че Кристин е права, че обедът ще бъде позорен провал. Поради саката си ръка Еванс беше непохватен на масата и хвърляше неловки погледи към Андрю. Наложи се жена му да счупи и да намаже с масло кифлата вместо него. И тогава, за щастие, когато Андрю си слагаше пипер, откачи се капачката на пиперницата и цялата половин унция се изсипа в супата му. Настъпи гробно мълчание. После Агнес, малкото момиченце, изведнъж възторжено се засмя. Обзета от паника, майката се наведе да й се скара, но изразът на лицето на Андрю я възпря. В следващия миг всички се смееха.

Освободил се от страха си, че го покровителстват, Еванс се показа като човек, упорит запалянко по ръгби и голям любител на музиката. Преди три години бил ходил в Кардиган, за да пее на годишния концерт на уелските певци там. Горд, че може да покаже знанията си, той обсъждаше с Кристин ораториите на Елгар, докато Агнес и Андрю си задаваха гатанки.

По-късно Кристин отиде заедно с госпожа Еванс и момиченцето в другата стая. Когато останаха сами, странно мълчание настъпи между Андрю и Еванс. Една обща мисъл беше завладяла и двамата, но нито един не знаеше как да я зачекне. Накрая, с някакво объркване, Андрю каза:

— Съжалявам за тази твоя ръка, Том. Знам, загуби си работата под земята заради нещастие отгоре. Не мисли, че се опитвам да злорадствам или нещо подобно. Просто страшно ми е мъчно.

— Никой не съжалява повече от мен — каза Еванс.

Замълчаха, после Андрю подхвана:

— Не зная дали ще ми разрешиш да говоря с господин Вон за тебе. Прекъсни ме, ако смяташ, че ти се меся, но имам някакво влияние пред него и сигурно ще мога да ти намеря някаква работа на повърхността, пазач или нещо такова…

Той спря, без да смее да погледне Еванс. Този път мълчанието продължи дълго. Когато най-после Андрю вдигна очи, той веднага сведе поглед. По бузите на Еванс течаха сълзи, цялото му тяло се тресеше от усилията да не се поддаде. Но всичко беше безполезно. Той сложи здравата си ръка на масата и скри лице в нея.

Андрю стана и отиде до прозореца, където стоя няколко минути. По това време Еванс се беше съвзел. Той не каза нищо, абсолютно нищо, а очите му избягваха погледа на Андрю с няма сдържаност, която бе по-красноречива от думите му.

В три и половина Евансови си тръгнаха във весело настроение, нямащо нищо общо със сдържаността на пристигането им. Кристин и Андрю отидоха в дневната.

— Знаеш ли, Крис — философстваше Андрю, — цялата беда на този нещастник, искам да кажа схванатият му лакът, не е по негова вина. Той не ми вярваше, защото бях нов. От него не би трябвало да се очаква, че ще знае колко е коварно кароновото масло. Но нашия скъп Оксбъроу, който взе картата му, би трябвало да знае. Невежество, невежество, абсолютно невежество! Би трябвало да има закон, който да задължава лекарите да бъдат в крак с новото. Цялата вина е в гнилата ни система. Би трябвало да има задължителни курсове след завършване, да речем всеки пет години…

— Мили! — протестира Кристин, като му се усмихваше от канапето. — Цял ден търпях твоята филантропия. Наблюдавах как размахваше крила като архангел. Хайде сега, не ми дръж и речи отгоре на всичко! Ела и седни до мен; наистина имам важна причина да искам днес да сме сами.

— Така ли? — каза той със съмнение и после възмутено добави: — Не се оплакваш, надявам се. Мисля, че се държах доста прилично. В края на краищата Коледа е.

Тя тихо се засмя.

— О, мили мой, ти си просто чудесен. След една минута ще завие снежна буря и ти ще излезеш със санбернарите, целият увит, да спасяваш някого в планината късно, късно през нощта.

— Аз познавам една, която дойде в шахта номер 3 късно, късно през нощта — измърмори той в отговор. — Тя нямаше дори шал.

— Седни тук — протегна тя ръка. — Искам да ти кажа нещо.

Той отиде да седне до нея, когато внезапно се чу силният рев на автомобилен клаксон отвън.

„Крр-крр-ки-ки-ки-ки-крр“

— По дяволите — кратко каза Кристин. Само един клаксон в Аберлоу можеше да звучи така. Той принадлежеше на Кон Боланд.

— Не ги ли искаш? — запита с изненада Андрю. — Кон бе подхвърлил, че ще дойдат за чай.

— Е, добре! — каза Кристин, стана и го придружи до вратата.

Запътиха се да посрещнат Боландови, конто седяха пред вратата в реконструираната си кола — на кормилото Кон с бомбе и огромни нови шофьорски ръкавици, до него Мери и Терънс; отзад до госпожа Боланд, която държеше бебето в ръце, бяха трите други деца, но въпреки удължаването на колата всички бяха натъпкани като в консерва. Внезапно клаксонът започна отново: „Крр-крр-крр-крр…“ Без да иска, Кон бе натиснал копчето, когато изключваше, и сега то заяде. Клаксонът нямаше намерение да спре. „Крр-крр-крр“, продължаваше той, а Кон се въртеше и псуваше, прозорците на отсрещните къщи започнаха да се отварят, а госпожа Боланд седеше спокойно с унесено изражение на лицето и държеше замечтано бебето.

— За бога — извика Кон и мустаците му щръкнаха над бронята. — Хабя ток. Какво е станало? Късо съединение или какво?

— Кончето, татко — каза му спокойно Мери. Тя протегна нокътя на малкия си пръст и го измъкна. Гюрултията спря.

— А, така е по-добре — отдъхна си Кон. — Как си Менсън, мойто момче? Как ти се струва старата кола сега? Удължих я с цели два фута. Не е ли чудесна? При това имай предвид, че още имам някои неприятности със скоростната кутия. Би могло да се каже, че не можахме да вземем височината както трябва!

— Ние заседнахме само за няколко минути, татко — намеси се Мери.

— О, няма значение — каза Кон. — Бързо ще я оправя, когато пак я разглобя. Как сте, госпожо Менсън? Ето ни тука всичките, дойдохме да ви пожелаем весела Коледа и да пием у вас чай!

— Влизай, Кон — усмихна се Кристин. — Харесват ми твоите ръкавици!

— Коледен подарък от жената — отвърна Кон, като се възхищаваше на лъскавите ръкавици. — От излишъците на армията. Кой би повярвал, че все още ги продават? А! Какво й става на тази врата?

Като не можа да отвори вратата, той прехвърли дългите си крака над нея и скочи навън, помогна на жена си и децата да излязат, огледа колата, с любов махна парче кал от предното стъкло и едва се откъсна от нея, за да последва останалите към „Вейл вю“.

Чаят мина весело. Кон беше в отлично настроение, говореше само за творението си. — „Няма да я познаеш, като й тегля една боя!“ Госпожа Боланд занесено изпи шест чаши силен черен чай. Децата започнаха с шоколадовите бисквити и свършиха с бой за последното парче хляб. Облизаха всички чинии на масата.

След чая, когато Мери отиде да измие чиниите — тя твърдеше, че Кристин изглежда уморена, — Андрю измъкна бебета от госпожа Боланд и си игра с него на рогозката пред огъня. Това беше най-дебелото бебе, което бе виждал, сякаш слязло от картина на Рубенс, с огромни сериозни очи и дебели възглавнички по цялото тяло. То непрекъснато се опитваше да му бръкне в окото. Всеки път, когато не успяваше, на лицето му се изписваше дълбоко учудване. Кристин седеше с ръце в скута и го наблюдаваше как си играе с бебето.

Но Кон и семейството му не можеха да останат дълго. Навън се смрачаваше, а Кон, загрижен за своя ток, изпитваше съмнение относно действието на фаровете си, което не сметна за подходящо да изрази.

Когато станаха да си вървят, той ги покани:

— Излезте да видите как ще тръгнем.

Отново Андрю и Кристин стояха на вратата, а Кон тъпчеше колата с потомството си. След едно-две завъртания на манивелата моторът заработи и като им кимна победоносно, Кон си сложи ръкавиците и нахлупи още по-тарикатски бомбето си. После гордо се настани зад кормилото.

В този момент спойката на Кон се счупи и колата със стон се строполи. Прекалено удължена, натоварена с цялото семейство на Боланд, тя бавно рухна на земята като товарно животно, което издъхва от изтощение. Пред смаяните очи на Андрю и Кристин колелата изскочиха навън. Чу се звук на падащи части, от багажника захвърчаха инструменти, после колата се успокои, разпиляна на платното на улицата. Преди една минута там имаше кола, а сега — само нейното подобие. Отпред, стиснал кормилото, седеше Кон, отзад жена му стискаше бебето. Госпожа Боланд беше зяпнала широко, а мечтателните й очи бяха все така втренчени в безкрайността. При внезапното загубване на висотата обърканият израз по лицето на Кон беше неудържимо смешен.

Андрю и Кристин гръмогласно се разсмяха. И започнали веднъж, вече не можеха да спрат. Смяха се, докато останаха без сили.

— За бога! — рече Кон, като се чешеше по главата и се изправяше. След като видя, че нито едно от децата не е пострадало и че госпожа Боланд седи бледа, но спокойна на мястото си, той се вгледа в руините и объркан се замисли. — Саботаж — заяви той най-накрая и като погледна към отсрещните прозорци, изведнъж откри някакъв отговор. — Някои от ония дяволи са я пипали. — После лицето му просветна. Той хвана безпомощния Андрю за ръка и му посочи с печална гордост купчината метал, под която моторът все още слабо издаваше няколко конвулсивни удара. — Виж, Менсън, още работи.

Как да е, довлякоха останките в задния двор на „Вейл вю“. Не след дълго семейството Боланд си отиде в къщи пеша.

— Какъв ден! — възкликна Андрю, когато най-после оставаха на спокойствие. — Никога, докато съм жив, няма да забравя как изглеждаше Кон.

Те помълчаха малко, после, като се обърна към нея, той запита:

— Хареса ли ти Коледа?

— Хареса ми как си играеше с бебето на Боланд — отвърна тя странно.

Той я погледна.

— Защо?

Тя не гледаше към него.

— Цял ден се мъча да ти кажа. О, мили, не можеш ли да се сетиш? В края на краищата почвам да мисля, че не си чак толкова добър лекар.