Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

След Лондон ветрецът в Аберлоу им се стори свеж и хладен. Андрю усети неговия ободрителен лъх по страните си, когато в четвъртък сутринта тръгна от „Вейл вю“, за да почне работа. Бе обхванат от някаква нетърпелива жизнерадост. Виждаше пред себе си своята работа тук. Работа добре и чисто извършена, работа винаги ръководена от неговия принцип — научния метод.

Западната манипулационна, която се намираше на не повече от четиристотин крачки от дома му, беше висока сводеста сграда с бели керемиди и неопределен намек за санитарен вид. В дъното, отделена от чакалнята с прозорче, беше аптеката. Горе бяха двете приемни, едната носеше името на доктор Ъркюхарт, а другата — прясно боядисана — тайнствено пленителното име доктор Менсън.

С вълнение и радост Андрю видя името си вече написано на вратата. Стаята, макар и не голяма, имаше хубаво бюро и здрава кожена кушетка за прегледи. Беше поласкан също и от големия брой хора, които го чакаха — всъщност такава голяма тълпа, че сметна за по-добре веднага да започне работа без, както възнамеряваше предварително, да се представи на доктор Ъркюхарт и на аптекаря Гейдж.

Седна и даде знак на първия да влезе. Човекът просто искаше удостоверение и след като се позамисли, добави „навехнато коляно“. Андрю го прегледа, видя, че има навехнато коляно и му даде документ, че не може да работи.

Влезе вторият. Той също искаше удостоверение. Нистагъм. Третият пациент: удостоверение — бронхит. Четвъртият пациент удостоверение — навехнат лакът. Андрю стана: искаше да разбере какво го чака. Прегледите за удостоверения отнемаха много време.

— Колко още са за удостоверения? Биха ли станали, моля?

Отвън чакаха може би четиридесет души. Всички станаха. Андрю бързо размисли. За да ги прегледа както трябва, щеше да му отиде по-голямата част от деня — невъзможно. Неохотно реши да отложи подробните изследвания за друг път.

Въпреки това, когато свърши и с последния пациент, беше станало вече десет и половина часа. Вдигайки глава нагоре, видя в кабинета да влиза един средно висок старец с червено като тухла лице и малка заядлива сива брадичка. Беше леко приведен, така че главата му бе войнствено издадена напред. Облечен бе в кадифени панталони, гамаши и шаячно сако, чиито странични джобове бяха до спукване натъпкани с лула, носна кърпа, ябълка, гумен катетър. Около него се носеше миризмата на лекарства, карбол и силен тютюн. Още преди да проговори, Андрю разбра, че това е доктор Ъркюхарт.

— Къде по дяволите — каза Ъркюхарт, без да се ръкува и без никакво въведение — бяхте последните два дни? Трябваше да бутам и вашата работа вместо вас. Няма нищо; няма нищо! Няма вече да говорим за това. Слава богу, изглеждате здрав и умствено, и физически, мога да кажа, след като пристигнахте. Пушите ли лула?

— Да.

— Слава богу и за това! Свирите ли на цигулка?

— Не.

— И аз не мога, но ги правя екстра. Освен това колекционирам порцелан. В една книга писаха за мен. Ще ви покажа някой път, когато дойдете у дома. Точно до амбулаторията е, трябва да сте забелязали. А сега, хайде да ви запозная с Гейдж, той е един нещастен дявол. Но си знае съставките на лекарствата.

Андрю последва Ъркюхарт през чакалнята в аптеката, където Гейдж го поздрави с мрачно кимване. Той беше висок, слаб като скелет човек с плешива глава, украсена от кичури смолисто-черна коса и увиснали бакенбарди от същия цвят. Беше облечен с позеленял от времето и петна от лекарства къс вълнен жакет, от който стърчаха костеливите му китки и който не можеше да скрие щръкналите му лопатки. Имаше тъжен, язвителен, уморен вид; държеше се като най-разочарования човек в цялата вселена. Когато Андрю влезе, той обслужваше последния си клиент, хвърляйки кутийка хапчета през прозорчето, като че са отрова за плъхове. „Вземи ги, ако щеш“, говореше видът му, „и така, и инак, все ще умреш!“

— Добре — каза Ъркюхарт живо, след като ги запозна. — Вече видяхте Гейдж и знаете най-лошото. Предупреждавам ви: той не вярва в нищо, освен може би в рициновото масло и Чарлз Брадлоу[1]. А сега има ли нещо, което мога да ви кажа?

— Тревожи ме броят на удостоверенията, които трябваше да подпиша. Някои от тия момчета тази сутрин ми изглеждаха съвсем годни за работа.

— Да, да. Някак си Лезли ги остави да се натрупат при него. Той преглеждаше пациента, като му мереше пулса точно пет секунди по часовник. Хич не го интересуваше.

— Какъв е тоя лекар, дето раздава удостоверения като цигарени купони? — отвърна бързо Андрю.

Ъркюхарт го погледна изпод вежди и остро каза:

— Внимавайте какво правите. Може да не им хареса, ако ги отпратите.

За пръв и последен път тази сутрин Гейдж мрачно подметна.

— Това е, защото на половината от тия яки кръшкачи нищо им няма!

През целия ден, докато обикаляше по визитациите си, Андрю с тревога мислеше за тези удостоверения. Обиколката му не беше лека, защото не познаваше околността, улиците му бяха чужди и не веднъж трябваше да се връща в един и същ район по два пъти. Освен това неговият район или по-голямата му част се намираше на едната страна на Марди Хил, за който беше споменал Том Кетълз, а това означаваше стръмно изкачване от един ред къщи до друг.

Още по обед мислите му го доведоха до едно неприятно решение. Не можеше в никакъв случай да раздава неверни удостоверения. За вечерните приемни часове отиде с една тревожна, но решителна рязка между веждите.

Тълпата бе сякаш по-голяма, отколкото сутринта. А първият пациент беше едър, плувнал в тлъстина човек, разнасящ силна миризма на бира и явно не работил както трябва нито веднъж в живота си. Беше на около петдесет години, а малките му свински очи нахално гледаха към Андрю.

— Удостоверение — каза той, без да мисли за поведението си.

— За какво? — попита Андрю.

— Стагмус — той протегна ръка. — Казвам се Ченкин. Бен Ченкин.

Самият му тон вече накара Андрю да погледне Ченкин с отвращение. Дори от бегъл поглед бе убеден, че Ченкин няма никакъв нистагъм. Независимо от намека на Гейдж, той добре знаеше, че някои от старите миньори „го бяха ударили на стагмус“ и години наред получаваха компенсация, без да имат право на това. Тази вечер обаче си носеше офталмоскопа. Скоро щеше да се увери. Изправи се.

— Съблечете се.

Този път Ченкин запита:

— За какво?

— Ще ви прегледам.

Бен Ченкин зяпна. Доколкото можеше да си спомни, нито веднъж през седемте години, в които тук работеше доктор Лезли, не бяха го преглеждали. Без желание, намусен, той смъкна сакото, шала, ризата на червени и сини райета и разкри космати, обвити в тлъстина гърди.

Андрю дълго и внимателно го преглежда и особено очите, като внимателно проверяваше и двете ретини с малката си електрическа крушка.

После остро каза:

— Облечете се, Ченкин. — Седна, взе писалката и започна да пише удостоверение.

— Аха! — засмя се старият Бен. — Знаех си, че ще дадете.

— Следващият, моля — извика Андрю.

Ченкин почти грабна розовото парче хартия от ръката на Андрю. После победоносно излезе от кабинета.

Пет минути по-късно се върна с почервеняло лице и мучейки като бик, започна да си проправя път между седналите на пейката хора.

— Виж какво ми е дал! Чакай да влезем, може ли? Хей! Какво значи това? — той размаха удостоверението пред лицето на Андрю.

Андрю се престори, че чете. Там със собствената си ръка той бе написал:

 

Настоящето се дава на Бен Ченкин, за да удостовери, че същият страда от последиците на злоупотреба с алкохол, но е абсолютно годен за работа.

Подписал:

д-р А. Менсън.

 

— Е? — запита той.

— „Стагмус“ — изкрещя Ченкин. — Удостоверение за стагмус. Не си мисли, че можеш да ни правиш на глупаци. От петнайсет години имаме стагмус!

— Сега нямате — каза Андрю.

Пред отворената врата се беше събрала тълпа. Чувстваше, че Ъркюхарт любопитно е подал глава от другата стая и че Гейдж с удоволствие наблюдава кавгата през прозорчето си.

— За последен път — ще ми дадеш ли удостоверение за стагмус? — избоботи Ченкин.

Андрю вече не можеше да се владее.

— Не, няма — извика той. — И се махай оттука, преди да съм те изхвърлил!

Коремът на Бен се изду. Засили се, сякаш щеше да помете пода с Андрю. После сведе очи, обърна се и като мърмореше просташки закани, излезе от кабинета.

Щом той си отиде, Гейдж излезе от аптеката и дойде при Андрю. Потриваше ръце с някакво меланхолично задоволство.

— Знаете ли кого изхвърлихте? Бен Ченкин. Синът му е важна птица в Комитета.

Бележки

[1] Английски политически деец, радикал (1833 — 1891). — Б.пр.