Арчибалд Кронин
Цитаделата (12)

Глава дванадесета

Кристин бе заминала за ваканцията преди повече от седмица. Той бе така зает с Морганови, че едва успя да я види за малко в деня на заминаването й. Тогава не й каза нищо, но сега, когато я нямаше, тъгуваше за нея с цялото си сърце.

Лятото в града беше изключително уморително. Зелените следи на пролетта отдавна бяха увехнали и се бяха превърнали в мръсно жълто. Планините имаха болен вид. Когато ежедневните експлозии от мините или кариерите отекваха в неподвижния сух въздух, над долината като че се издигаше купол от полирани звуци. Мъжете излизаха от мините с полепнал като ръжда по лицето им руден прах. Децата играеха безшумно. Старият Томас, кочияшът, беше болен от жълтеница и Андрю трябваше да прави обиколката си пеша. Като се влачеше из напечените улици, мислеше за Кристин. Какво прави тя? Мислеше ли поне малко за него? А бъдещето, нейните перспективи, възможността да бъдат щастливи заедно?

Тогава съвсем неочаквано получи бележка от Уоткинс, който го молеше да мине край кантората на Компанията.

Минният директор го посрещна любезно, покани го да седне и бутна към него пакета с цигари.

— Вижте какво, докторе — каза той приятелски, — отдавна ми се иска да поговорим и по-добре ще бъде да свършим тази работа, преди да завърша годишния отчет. — Той спря, за да махне от езика си късче жълт тютюн. — Вече доста момчета идваха при мен — Емрис Хюз и Ед Уилямс са начело, молят ме да ви включа в списъка на Компанията.

Андрю се изправи в стола си, пламнал от задоволство и възбуда.

— Искате да кажете да се уреди аз да поема практиката на доктор Пейдж?

— Не, не точно това, докторе — бавно каза Уоткинс. — Разберете, положението е сложно. Длъжен съм внимателно да се отнасям с работниците тук. Не мога да махна доктор Пейдж от списъка, защото много хора няма да се съгласят. Имах предвид във ваш интерес да ви включа така, тихомълком, в списъка, а след това, който иска да се смени от доктор Пейдж, лесно ще може да дойде при вас.

Радостта изчезна от лицето на Андрю. Все още изправен, той настръхна.

— Но нали знаете, аз не мога така? Дойдох тук като помощник на Пейдж и сега, ако започна… нито един честен лекар не би постъпил така!

— Няма друг начин.

— Защо не ми дадете цялата практика? — каза настоятелно Андрю. — Готов съм да плащам от доходите колкото трябва. Ето ви друг начин.

Уоткинс рязко поклати глава:

— Блодуен няма да се съгласи. Говорил съм с нея и преди. Тя знае, че има здрави позиции. Почти всички от по-старите тук, като например Инок Дейвис, са на страната на Пейдж. Вярват, че ще се върне. Помислете си до утре, докторе. Тогава ще изпратя новия списък в главната кантора в Суонси. След това една година нищо не ще можем да променим.

Андрю се загледа в пода за секунда, после бавно направи отрицателен жест. Надеждите му, така големи преди няколко минути, сега бяха разбити в земята.

— Каква полза? Не бих се съгласил, ако ще и със седмици да мисля.

Това решение му струваше голяма болка, а още по-трудно беше да го поддържа пред разположения към него Уоткинс. Все пак не можеше да избяга от факта, че е дошъл в Бленли като помощник на доктор Пейдж. Дори при тези извънредни обстоятелства беше немислимо да се обяви против ръководителя си. Представи си, че по някакво чудо Пейдж наистина се върне към активна практика, колко ужасно би било да се бори със стария човек за пациенти! Не, не. Той не можеше, той нямаше да приеме.

И все пак през останалата част на деня бе тъжен и огорчен, озлобен от наглото изнудване на Блодуен. Чувстваше, че са го поставили в невъзможно положение и сега му се щеше изобщо нищо да не са му предлагали. Вечерта към осем часа унило реши да посети Дени. Не беше го виждал от известно време и мислеше, че един разговор с Филип, може би някой нов довод, че е действал правилно, биха го успокоили. Към осем и половина стигна къщата на Филип и както вече имаше навик, влезе, без да чука. Озова се в дневната.

Филип лежеше на канапето. Отначало при слабата светлина Менсън помисли, че си почива от много работа през деня. Но този ден Филип никак не бе работил. Той се търкаляше по гръб, дишаше тежко с ръка на лицето. Беше мъртво пиян.

Андрю се обърна и видя до себе си хазайката. Тя го наблюдаваше отстрани със загрижен тревожен поглед.

— Чух, като влизахте, докторе. Цял ден е така и нищо не е ял. Нищо не мога да направя.

Андрю просто не знаеше какво да каже. Както стоеше вгледан в безизразното лице на Филип, спомни си онази първа цинична забележка, произнесена в манипулационната вечерта на пристигането му.

— За последен път се запи преди десет месеца — продължи хазайката. — А помежду гуляите не помирисва. Но започне ли, става същински дявол. При това е много неудобно, защото доктор Луис е заминал. Май ще трябва да му пратя телеграма.

— Кажи на Том да дойде — каза най-после Андрю. — Ще го сложим в кревата.

С помощта на сина на хазайката, млад миньор, който гледаше на цялата история като на някаква шега, Филип бе съблечен и му сложиха пижамата. После го отнесоха тъп и тежък като чувал в спалнята.

— Главното е повече да не получава спирт, разбирате ли? Ако трябва, дори го заключете — поръча Андрю на хазайката, когато се върнаха в дневната. — А сега — най-добре ми дайте днешния му списък за визитации.

Той преписа от ученическата дъска, окачена в хола, адресите, които Дени трябваше да посети този ден. Излезе. С бързане успя да свърши повечето от тях преди единайсет часа.

На другата сутрин, веднага след сутрешния приемен час, отново мина към къщата му. Като чупеше ръце, на вратата го посрещна хазайката.

— Не знам откъде го е докопал. Аз не съм, аз само искам да е добре.

Филип беше по-пиян от преди, тежък и безчувствен. След дълги разтърсвания и един опит да го отрезви със силно кафе, което в края на краищата бе обърнато и разлято по целия креват, Андрю отново взе списъка на визитациите. Като псуваше горещината, мухите, жълтеницата на Томас и Дени, и този ден работи двойно.

Късно следобед се върна изморен, ядосан, решен да оправи Дени; Този път го завари да държи дълга реч пред Том и госпожа Сийгър все още пиян, възседнал един стол. Когато Андрю влезе в стаята, Дени изведнъж спря и го изгледа мрачно и насмешливо. Говореше трудно.

— О, добрият самарянин! Доколкото разбирам, заместваш ме. Извънредно благородно. Но защо ти? Защо този проклет Луис е изчезнал и е оставил на нас да му вършим работата?

— Не зная — търпението на Андрю се изчерпваше, — знам само, че всичко ще върви по-леко, ако сам поемеш своя дял.

— Аз съм хирург. Не съм някакъв идиотски лекар — просто лекар. Хм! Какво значи това! Някога питал ли си се? Не си? Добре, ще ти кажа. Това значи да си най-последният и най-стере-о-типният анахронизъм в най-лошата и най-тъпанарска система, измислена някога от богосъздадения човек. Добрият стар общ доктор! И доброто старо Б.О.! — т.е. британско общество. Ха! Ха! — изсмя се той презрително. — То го е създало. То го обича. То плаче за него. — Той се размърда на стола си, възпалените му очи отново гледаха жлъчно и навъсено и продължи пиянската си лекция. — Какво може да стори бедният нещастник? Твоят общ лекар — твоят добър стар знахар във всички области! Завършил може би преди двайсет години. Как ще знае той медицина и акушерство, бактериология и всички последна научни открития и хирургия също? Да! Да! Не забравяйте и хирургията! От време на време той опитва някоя малка операция в селската болница. Ха! Ха! — Отново това сатанинско удовлетворение. — Да кажем мастоидит. Два часа и половина по часовник. Ако намери гной, става спасител на човечеството. Ако не намери, погребват пациента. — Дени повиши глас. Беше сърдит, бясно и пиянски сърдит. — По дяволите, Менсън! Така е вече векове. Няма ли веднъж да променят системата. Каква е ползата? Каква е ползата, питам. Дайте ми още едно уиски. Всички сме смахнати, а аз, изглежда, освен това съм и пиян.

За няколко секунди настъпи мълчание и после, като сдържаше раздразнението си, Андрю каза:

— Не е ли най-добре сега да си легнеш? Хайде ние ще ти помогнем.

— Оставете ме на мира! — изръмжа Дени. — Не на мен тия проклети докторски номера, сам съм ги използвал и ги знам доста добре. — Той рязко се изправи, олюля се, хвана госпожа Сийгър за рамото и я бутна да седне. И тогава, като се поклащаше на краката си, със зловещо угоднически тон се обърна към изплашената жена: — Е, как сте днес, скъпа госпожо? По-добре, предполагам. Пулсът е малко по-силен. Спите ли добре? Ха! Хм! В такъв случай ще трябва да предпишем малко успокоително.

В тази нелепа сцена имаше нещо странно, тревожно — едрата небръсната, облечена в пижама фигура на Филип, който имитираше лекарите в обществото, да се покланя сервилно и почтително пред треперещата съпруга на миньора. Том нервно се изсмя. Дени веднага се обърна към него и яростно го плесна през ушите.

— Точно така! Смей се! Спукай си идиотската глава от смях. Но пет години от живота си съм правил само това. Господи! Като си помисля, иде ми да умра. — Той ги погледна кръвнишки, хвана една ваза, която стоеше върху камината, и я запрати на пода. Следващия момент в ръцете му беше другата, която полетя към стената. Той тръгна напред. В очите му се четеше кървава разрушителна сила.

— За бога — проплака госпожа Сийгър. — Спрете го, спрете го…

Андрю и Том Сийгър се хвърлиха върху Филип, който се бореше с типичната дива упоритост на пияния. После най-неочаквано се отпусна и стана сантиментален до глупост.

— Менсън — изхленчи пиянски той, обесил се на рамото на Андрю, — ти си добро момче. Обичам те повече от брат. Ти и аз — ако се държим един за друг, ще успеем да спасим цялата прокълната медицинска професия.

Изправи се с празен търсещ поглед. После главата му клюмна. Тялото му омекна. Позволи на Андрю да го заведе в другата стая и да го сложи в кревата. А когато главата му вече безсилно се търкаляше по възглавницата, той сълзливо помоли:

— Обещай ми едно нещо, Менсън! За бога, не се жени за дама!

На другата сутрин беше по-пиян от всякога. Андрю се отказа. Той почти подозираше младия Сийгър във внасянето на алкохол, въпреки че на всички въпроси момчето с бледо лице се кълнеше, че няма пръст в тази работа.

Цяла седмица Андрю правеше освен своите визитации и визитациите на Дени. В неделя следобед посети къщата на Чепъл стрийт. Филип беше на крак, облечен, с безупречна външност и освен това, макар отслабнал и треперещ, абсолютно трезв.

— Доколкото разбирам, работил си вместо мен, Менсън. — Изчезнала беше близостта от предишните няколко дни. Поведението му беше сдържано, ледено студено.

— Няма нищо — промърмори непохватно Андрю.

— Напротив, сигурно доста те е затруднило.

Поведението на Дени беше така противно, че Андрю почервеня. Нито една дума на благодарност, помисли си той. Нищо, освен това елегантно тесногръдо нахалство.

— Ако толкова искаш да знаеш — избухна той, — наистина страшно много ме затрудни.

От мен го знай: нещо ще бъде направено за това.

— За какъв ме мислиш! — разгорещен отвърна Андрю. — За файтонджия, който чака от теб бакшиш? Ако не бях аз, госпожа Сийгър щеше да телеграфира на доктор Луис и вече щеше да си изхвърлен по дяволите. Ти си високомерен, недопечен сноб. И най-много имаш нужда от един хубав удар в зъбите.

Дени запали цигара, а пръстите му трепереха така силно, че едва държеше клечката. Той презрително се засмя:

— Наистина много мило от твоя страна да предлагаш в този момент юмручен бой. Абсолютен шотландски такт. Може би някой друг път ще те удовлетворя.

— Затваряй си краставата уста! — извика Андрю. — Ето ти списъка за посещенията. Имената с кръстче трябва да бъдат посетени в понеделник.

Той изхвърча от къщата, пламнал от гняв. По дяволите, кипеше той разтреперан, какъв човек! Държи се като господ всемогъщи! Като че ми е направил услуга, като ми е разрешил да върша неговата работа! Но, както вървеше, възмущението му започна да изстива. Той истински обичаше Филип и вече имаше по-добра представа за сложния му характер: скромен, необикновено чувствителен, уязвим. Това беше единствената причина той да се затваря в някаква черупка от грубост. Споменът за неотдавнашното пиянство, за това, как ли е изглеждал тогава, сигурно още му причиняваше мъчителна болка.

Андрю отново бе поразен от парадоксите в този умен мъж, заврял се в Бленли. Филип беше извънредно талантлив хирург. Веднъж му помагаше, подаваше му упойката, бе видял как разрязва жлъчен мехур на кухненската маса в една миньорска къща, пот капеше от червеното му лице и косматите му ръце, а самият той беше образец на бързина и точност. На човек, който работи така, можеха да се прощават много неща.

И все пак, когато се прибра в къщи, Андрю още бе огорчен от студенината на Филип. Затова, когато мина през предната врата и сложи шапката си на закалката, съвсем не беше в настроение да чуе гласа на госпожа Пейдж:

— Вие ли сте, докторе? Доктор Менсън! Елате тук!

Андрю не обърна внимание на вика й. Обърна се и започна да се качва нагоре към стаята си. Но щом сложи ръка на парапета, до него достигна гласът на Блодуен още по-остър и по-силен.

— Докторе! Доктор Менсън! Елате тук!

Андрю се обърна и видя госпожа Пейдж да излиза от дневната с необичайно бледо лице и блеснали от ярост черни очи. Приближи се до него.

— Глух ли сте? Не чувате ли, че ви викам?

— Какво има госпожо Пейдж? — сприхаво запита той.

— Какво има, наистина! — тя с мъка си поемаше дъх. — Това ми харесва. Не се намерило кой да ме пита! Аз искам да ви питам нещо, мили мой доктор Менсън.

— Е, какво? — грубо запита Андрю.

Неговата немногословност я разяри докрай.

— Ето какво! Да, умни млади господине! Може би ще бъдете така любезен да ми обясните какво значи това. — Тя извади от издутата си пазва парче хартия и без да го пуска, заплашително го размаха пред очите му. Беше чекът на Джо Морган. После, като вдигна глава, той забеляза, че зад гърба на Блодуен се спотайва Рийз.

— Гледайте, гледайте! — продължи Блодуен. — Виждам, че го познахте. И най добре ще бъде веднага да ни кажете как така внасяте тези пари на свое име, когато това са парите на доктор Пейдж и вие много добре, го знаете.

Андрю почувства, че кръвта се качва в главата му на бързи вълни.

— Мои са. Джо Морган ми ги подари.

— Подари! Хо! Хо! Това ми харесва. Няма го и не може да отрече.

— Можете да му пишете, ако не ми вярвате — процеди през затворените си зъби той.

— Нямам си друга работа, ами ще пиша писма по цял свят — и като загуби и последните си задръжки, тя изкрещя: — Не ви вярвам. Много за хитър се мислите Ама-ха! Идва тук той и си мисли, че може да вземе практиката, вместо да работи за доктор Пейдж! Но сега стана ясно що за човек сте. Крадец, ето какво сте вие, най-обикновен крадец.

Тя изстреля думата към него, като наполовина се обърна за подкрепа към Рийз, който, застанал на вратата, издаваше някакви звуци на протест, а лицето му беше по-мазно от всякога. Андрю добре разбираше, че цялата каша е забъркал Рийз, който, след като няколко дни се е колебал, е побързал да разкаже всичко на Блодуен. Яростно сви юмруци. Слезе две стъпала надолу и се приближи към тях с очи, впити заплашително в тънките устни на Рийз. Кипеше от гняв и жадуваше за битка.

— Госпожо Пейдж — каза той с уморен глас, — тук отправихте обвинение срещу мен. Ако до две минути не си вземете думите назад и не се извините, ще направя иск за обезщетение за клевета. В съда ще стане известен и източникът на вашата информация. Не се съмнявам, че управителният съвет на господин Рийз ще прояви интерес към начина, по който той спазва професионалната тайна.

— Аз, аз само изпълних своя дълг — смънка банковият директор, а изражението му стана още по-гадно от преди.

— Чакам, госпожо Пейдж. — Думите излизаха една след друга, той се задавяше. — А ако не побързате, вашият банков управител ще изяде най-големия бой в живота си.

Тя видя, че е отишла твърде далеч — беше казала повече, много повече, отколкото бе възнамерявала. Заплахата му, зловещата му поза я стреснаха, Виждаше се почти как подскача бързата й мисъл: „Обезщетение! Сигурно голямо! Господи, може да й струва страшно много пари!“

Тя се задави, преглътна и изломоти:

— Аз… аз си взимам думите назад. Извинявам се.

Беше едва ли не смешно да се гледа дебелата ниска кавгаджийка така внезапно и неочаквано сломена. Но Андрю не виждаше нищо смешно. Изведнъж с голямо огорчение си даде сметка, че вече е достигнал границата, до която може да търпи. Не можеше нито миг повече да гледа това заядливо и нахално същество. Пое дълбоко дъх. Забрави всичко, освен омразата си към нея. Имаше някаква бясна, дивашка радост в това, че се отпусна.

— Госпожо Пейдж, има едно-две неща, които желая да ви кажа. На първо място, със сигурност знам, че получавате годишно хиляда и петстотин лири за работата, която аз върша тук вместо вас. От тях ми плащате някакви мизерни двеста и петдесет и освен това положихте всички усилия, за да гладувам. Може би ще ви бъде интересно да знаете, че миналата седмица при директора на мината е ходила цяла делегация и той ми предложи да ме включи в списъка на Компанията. Може би ще ви интересува още и това, че поради етични съображения, за които, разбира се, нищо не можете да знаете, аз решително отказах. А сега, госпожо Пейдж, така ми дойдохте до гуша, че повече не мога да остана. Вие сте долна, лакома и алчна кучка. Всъщност вие сте патологичен случай. Днес ви давам едномесечно предупреждение за напускане.

Тя се облещи срещу него, малките й като копчета очи щяха да изскочат. После изведнъж изпищя:

— Не, не ми давате! Не, не ми давате! Всичко е лъжа! Не е възможно да влезете в списъка на Компанията. А вие сте уволнен, ето какво сте! Никой помощник досега не ми е давал предупреждение. Представете си само какво нахалство, каква наглост така да ми говори той на мене! Аз първа казах. Уволнен, ето какво сте, уволнен, уволнен, уволнен.

Избухването беше гръмогласно, истерично, унизително. Но тъкмо когато беше във върха си, то бе прекъснато. На горния етаж вратата на стаята на Едуард бавно се отвори и миг по-късно се показа и самият Едуард, странна мършава фигура, чиито кльощави пищялки се показваха под нощницата.

Толкова странно и неочаквано беше това появяване, че госпожа Пейдж изведнъж спря на средата на думата. От хола тя зяпна нагоре също като Рийз и Андрю, а в това време болният човек, влачейки подире си парализирания крак, бавно и мъчително стигна до най-горното стъпало.

— Не мога ли да имам поне малко спокойствие? — гласът му, макар и треперещ, беше неумолим. — Какво става?

Блодуен преглътна още веднъж и се впусна в дълга, пълна със сълзи обвинителна реч срещу Менсън. Накрая каза:

— И така… и така дадох му предупреждение.

Менсън не се опита да обори нейната версия.

— Искаш да кажеш, че ни напуска? — запита Едуард, цял разтреперан от вълнение и от усилията му да се държи изправен.

— Да, Едуард — подсмръкна тя, — както и да е, ти скоро ще се върнеш.

Настъпи мълчание. Едуард се отказа от всичко, което щеше да каже. Погледът му се спря върху Андрю в няма молба за извинение, после мина на Рийз, бързо се премести на Блодуен и след това печално се зарея в празното пространство. На твърдото му лице се появи израз на безпомощност, но и на достойнство.

— Не — каза той най-после, — никога няма да се върна. Вие знаете това — всичките.

Не каза нищо повече. Обърна се бавно, като се подпираше на стената, и се довлече обратно в стаята си. Вратата се затвори без звук.