Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Шест седмици след като бе започнал работа във „Виктория“, както седеше на закуска с Кристин, той отвори едно писмо, което носеше пощенска марка от Марсилия. След като за миг се вторачи недоверчиво, той изведнъж възкликна:

— Това е от Дени! Най-после му омръзнало Мексико! Връщал се, за да се установи на постоянна работа — пише той. Ще повярвам чак когато го видя с очите си! Но за бога! Много ще се радвам да го видя отново. Откога не сме се виждали? Струва ми се векове. При теб ли е вестникът, Крис? Провери кога пристига „Орета“.

Тя се зарадва на неочакваната новина не по-малко от него, но по доста различни причини. В Кристин имаше силно развито майчинско чувство, странен стремеж да защити своя съпруг. Винаги бе забелязвала, че Дени и, наистина в по-малка степен, Хоуп му влияят благотворно. Особено сега, когато той, като че се променяше, тя бдеше още по-разтревожена. Едва бе пристигнало писмото и нейният ум заработи, планирайки среща, която би събрала и тримата.

Един ден преди „Орета“ да пристигне в Тилбъри, тя заговори по въпроса.

— Мисля си дали ще имаш нещо против, Андрю — другата седмица бих могла да дам малък обед само за теб, Дени и Хоуп.

Погледна я е известна изненада. Като се имаше предвид неясното мълчаливо напрежение, съществуващо между двамата, странно беше от нейна страна да говори за развлечения. Отговори:

— Хоуп е вероятно в Кеймбридж. А ние с Дени бихме могли да излезем някъде другаде. — Но като видя израза на лицето й, бързо се размекна. — Е, добре. Само че нека бъде в неделя, това е най-удобната вечер за всички.

На другата неделя Дени пристигна, по-набит и с по-керемиденочервено лице и врат, отколкото когато и да било. Изглеждаше по-възрастен, не така мрачен, някак по-успокоен по свой маниер. И все пак това беше същият Дени. И неговите първи думи бяха:

— Това е много голяма къща. Дали не съм направил грешка? — Полуобръщайки се към Кристин, той сериозно запита: — Този добре облечен джентълмен е доктор Менсън, нали? Ако знаех, щях да му донеса канарче.

Момент по-късно, когато седна, той отказа предложеното питие.

— Не! Сега съм страстен поклонник на лимоновия сок. Колкото и странно да ви звучи, решил съм да се напъна и да работя сериозно. Вече се наситих на широкото звездно небе. Най-добрият начин да започнеш да харесваш тази идиотска страна е да заминеш в чужбина.

Андрю го погледна с приятелски упрек.

— Наистина би трябвало да спреш вече, Филип — каза той. — В края на краищата, ти си вече, кажи-речи, на четирийсет години. И при твоите таланти…

Дени странно го изгледа изпод вежди.

— Не бъди така хитър, професоре. Все още мога да ти изиграя някоя хубава шега тия дни.

Каза им, че имал достатъчно късмет да бъде назначен за хирург в Южната Хердфордшърска болница с триста лири годишно, храна и квартира. Той, разбира се, не смята, че това е за постоянно, но там ще има доста оперативна работа и възможност да опресни хирургическата си техника. След това ще види какво ще прави.

— Не знам как ми дадоха тази служба — настояваше той, — вероятно още един случай на объркана самоличност.

— Не — каза Андрю доста дървено. — Всичко се дължи на твоето M.S., Филип. С такава титла от първа класа можеш да отидеш навсякъде.

— Но, за бога, какво сте правили с него — изпъшка Дени. — Не ми звучи като онзи глупак, с който вдигнахме канала във въздуха.

В този момент пристигна Хоуп. С Дени не се познаваха, но пет минути бяха достатъчни, за да се разберат. След изтичането на този период отидоха да вечерят вече приятелски обединени в намерението си да се държат грубо с Менсън.

— Разбира се, Хоуп — тъжно отбеляза Филип, докато разгъваше салфетката си, — не бива да очаквате много храна тук, не, не! Познавам ги от дълго време. Познавах професора още отпреди да стане типичен уестендер. Изгониха го от последната им къща, защото държаха гладни морските свинчета.

— Аз обикновено нося малко бекон в джоба си — каза Хоуп. — Навик, който придобих от Били Копчалъка по време на последната експедиция за изследване на кухнята. Но, за съжаление, съм свършил яйцата. В момента кокошките на майка ми не носят.

Всичко това продължи през цялата вечеря — остроумието на Хоуп, изглежда, доста добре се подхранваше от присъствието на Дени. Но постепенно започнаха и да разговарят. Дени разказа за преживяванията си в Южните щати — имаше една-две негърски истории, които разсмяха Кристин, а Хоуп в подробности им разказа последните действия на Комисията. Крантата най-после бе успял да получи одобрение за отдавна замислените от него експерименти върху мускулната умора.

— Това правя сега аз — мрачно каза Хоуп, — но слава богу, остават още девет месеца от разпределението ми. След това ще направя нещо. Омръзна ми да работя за идеите на други хора, разни старци да ми стоят на главата. — Интонацията му се превърна в цинично подражание. — „Колко млечна киселина намерихте за мен този път, господин Хоуп?“ Искам да направя нещо за себе си, как желая да имам една малка лабораторийка!

След това, както се беше надявала Кристин, разговорът стана яростно медицински. След вечерята, на която, въпреки меланхоличната прогноза на Дени, те се справиха доста успешно с две патици, бе поднесено кафето и тя помоли да остане. Въпреки уверенията на Хоуп, че езикът няма да бъде подходящ за дамско общество, тя седна с опрени лакти на масата, облегна буза на ръцете си и слушаше тихо, забравила се, очите й тревожно впити в лицето на Андрю.

Отначало той беше скован и резервиран. Макар че се радваше да види отново Филип, имаше чувството, че неговият стар приятел се отнася към успеха му малко тривиално, не го оценява докрай и дори леко му се присмива. В края на краищата, за себе си той бе достигнал доста много, нали? А какво беше постигнал Дени? Когато Хоуп се намеси със своите опити за остроумие, той доста остро им каза да престанат да си правят смях за негова сметка.

Но сега, когато говореха по професионални въпроси, несъзнателно се запали. Независимо от това дали желаеше или не, зарази се от останалите двама и със сравнително добро копие на стария си темперамент накара другите да го слушат.

Говореха за болници и това внезапно го изпълни с желание да се изкаже за цялата болнична система.

— Ето как стоят според мен нещата. — Той силно дръпна тютюнев дим — сега не пушеше евтини цигари, а пура от кутията, която смутено бе извадил, като се правеше, че не забелязва дяволития поглед на Дени. — Цялата схема е остаряла. Имайте предвид, за нищо на света не бих желал да помислите, че критикувам моята болница. Във „Виктория“ ми харесва и мога да ви кажа, че там вършим доста работа. Но бедата е в системата. Никой освен доброто старо апатично британско общество не би търпяло такова нещо, като например нашите шосета — безнадежден и остарял хаос. „Виктория“ и „Сент Джон“ се разпадат, половината лондонски болници се разпадат! А какво правим ние? Събираме стотинки. Вземаме няколко лири от дъските за обявления, които окачваме на фасадата. Пийте само бирата на Браун. Не е ли сладко? Ако имаме късмет, във „Виктория“ след десет години ще започнат да стр®ят ново крило или пък помещение за сестрите — между другото би трябвало да видите къде спят сестрите! Но какъв смисъл има да се подновява тази стара гробница? Какъв смисъл има една болница за белодробни заболявания в центъра на шумен, мъглив град като Лондон — по дяволите, това е също като да лекуваш пневмония в каменовъглена мина. Същото е и с повечето други болници, а и с частните клиники. Те са в центъра на най-голямото движение, основите им треперят от метрото, дори леглата дрънчат, когато по улицата минават автобуси. Ако вляза там здрав, всяка вечер ще ми трябват десет таблетки приспивателно. Представете си положението на пациента, който лежи в този ад след тежка коремна операция или вдига трийсет и девет градуса температура в менингит!

— Е, какво е спасението? — повдигна едната си вежда Филип по своя нов дразнещ начин. — Обединено управление на болниците начело с теб?

— Не бъди глупак, Дени — отвърна раздразнен Андрю. — Спасението е в децентрализацията. Не, това не съм го извадил от някаква книга — това е резултат от опита ми, откакто съм в Лондон. Защо нашите големи болници да не бъдат разположени в един зелен пояс около Лондон, да речем около 15 мили разстояние? Вземете Бенъм само, на десет мили е, но там все още има зеленина, чист въздух, тишина. Не мислете, че ще се появят транспортни затруднения. Метрото — а защо не и специален транспорт на болницата — може да ви отведе до Бенъм точно за осемнайсет минути. Като имате предвид, че на най-бързите линейки им трябват средно четирийсет минути, за да докарат спешен случай, мисля, че това е подобрение. Може би ще кажете, че ако преместим болниците, ще оставим всеки район без медицинско обслужване. Глупости! Амбулаторията остава, болницата се премества. А докато ние тук разговаряме, този въпрос за медицинското обслужване представлява тъмно отчайващо блато. Когато дойдох за пръв път, открих, че от Уестенд мога да пратя пациента си единствено в болницата в Ийстенд. Във „Виктория“ пък пристигат пациенти отвсякъде — Кенсингтън, Месуел Хил. Никой не се опитва да определи специални зони — всичко се стича към центъра на града. Направо ще ви кажа, че доста често бъркотията е невероятна. И какво се прави? Нула, абсолютна нула Все така се влачим, по старому дрънкаме кутии за помощи, организираме продажби на знаменца, отправяме апели, допускаме студентите да стават клоуни за шепа пени. Има нещо в новите европейски страни — там всяко нещо се прави както трябва. Господи, ако само ми дадяха, бих изравнил „Виктория“ със земята и бих построил нова белодробна клиника в Бенъм с пряка съобщителна линия. И тогава, господи! — бих имал повишаване в процента на оздравелите!

Това беше просто като въведение. Дискусията се разгоря.

Филип отново се върна на старата си болка — глупостта да караш провинциалния лекар да вади всичко от черната си чанта, тъпотата да го караш да поема всеки случай на плещите си, докато не настъпи онзи прекрасен миг, когато някой специалист, за когото никога не е чувал, не му заяви, че вече е твърде късно да носи каквото и да било.

Хоуп остро и невъздържано изложи случая на младия бактериолог, притиснат между бизнеса и консерватизма — от една страна, милите фирми на химиците, които са готови да му плащат заплата, за да прави патентовани лекарства, а, от друга страна, Комисия, пълна с глупави изкуфели старци.

— Можете ли да си представите братя Маркс[1] — съскаше Хоуп — в разнебитен автомобил с четири независими мотора и неограничен брой клаксони? Това сме ние в Комисията.

Не спряха до дванайсет часа и тогава неочаквано откриха пред себе си на масата сандвичи и кафе.

— О, госпожо Менсън — запротестира Хоуп с учтивост, която според насмешката на Дени показвала, че той е добър младеж по сърце. — Сигурно сме ви отегчили до смърт. Интересно как човек огладнява от приказки. Ще го предложа на Хуини като нова област за изследване — ефекта на продължителното говорене върху стомашните секреции. Хе-хе! Това е чудесен крантизъм!

След като Хоуп си отиде, като пламенно твърдеше, че е доволен от вечерта, Дени остана още няколко минути, ползвайки привилегията си на по-стар приятел. Тогава, когато Андрю бе отишъл до телефона да повика такси, Филип стеснително извади един малък, много красив испански шал.

— Професорът сигурно ще ме убие — каза той. — Но това е за вас. Не му казвайте, докато не се отдалеча на безопасно разстояние. — Той спря нейната благодарност. — Чудно е наистина как всички тези шалове идват от Китай. Всъщност не са испански. Този получих през Шанхай.

Настъпи мълчание. Чуваше се как Андрю се връща от телефона в хола.

Дени стана, милите му, заобиколени с бръчки очи отбягваха погледа й.

— Аз не бих се тревожил твърде много за него, знаете ли. — Той се усмихна. — Трябва да се постараем да го върнем към стандартите от Бленли, нали?

Бележки

[1] Известни американски комици на киното. — Б.пр.