Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Въпреки че сега Кристин го занимаваше повече от всякога, целият му начин на мислене се бе променил. Вече не се чувстваше унил, а щастлив, възвисен, обнадежден. И тази промяна веднага се почувства в работата му. Беше достатъчно млад, за да създаде във въображението си една постоянна ситуация, при която тя го наблюдава при пациентите му, одобрява старанието при поставяне на диагнозите. Всяко желание да претупа някоя визита, без да е прослушал гръдния кош на пациента, веднага биваше парирано от мисълта: „Господи, не! Какво ще си помисли тя за мен?“

Неведнъж усещаше върху себе си сатиричния прозорлив поглед на Дени. Но това не го интересуваше. По своему — емоционално и идеалистично, той свързваше Кристин с амбициите си, несъзнателно я бе превърнал в допълнителен стимул за голямото си настъпление срещу неизвестното.

Пред себе си признаваше, че все още нищо не знае. Още се учеше да мисли самостоятелно, да търси зад очевидното вероятната причина. Никога преди не беше чувствал такова силно влечение към научния идеал. Молеше се никога да не бъде немарлив, да не търси изгода, никога да не решава прибързано, никога да не предписва „от същата смес“. Искаше да открива, да прави наука, да бъде достоен за Кристин.

При това чистосърдечно желание за него беше цяло нещастие, че практиката изведнъж стана абсолютно безинтересна. Искаше да преобръща планини. Но през следващите няколко седмици на пътя му се изпречваха само незначителни къртичини. Случаите бяха тривиални, извънредно безинтересни, един банален поток от изкълчвания, порязвания, настинки. Върхът дойде, когато го извикаха на две мили надолу в долината, където една баба, показвайки жълтото си лице изпод фланелената си шапчица, го помоли да й изреже мазолите.

Чувстваше се като глупак, сърдеше се на липсата на възможности, жадуваше за бури и урагани.

Започна да се съмнява в убежденията си, да се пита дали наистина е възможно в това загубено място един лекар да бъде нещо повече от нищожен обикновен хамалин… И тогава, когато се чувстваше най-обезверен, стана нещо, което отново прати живачния стълб на вярата му някъде високо в небесата.

Към края на последната седмица от юни, минавайки по моста на гарата, той срещна доктор Брамуел. Сребърният крал се измъкваше от задната врата на железничарския хан и крадешком изтриваше горната си устна с опакото на ръката си. Когато Гледис, весела и облечена в най-хубавите си дрехи, заминаваше на загадъчните си „пазарувания“ в Тониглан, той имаше навик да се утешава тайно с една-две чаши бира.

Макар и малко смутен, че Андрю го е видял, той се измъкна от положението с театрален жест.

— А, Менсън! Радвам се да ви видя. Току-що бях на визита у Причард.

Причард беше собственикът на железничарския хан и само преди пет минути Андрю го бе видял да излиза на разходка с кучето си, мелез от булдог и териер. Но премълча. Обичаше Сребърния крал, чийто високопарен език и псевдогероични пози се компенсираха по най-човешки начин от плахостта му и от дупките на чорапите, които веселата Гледис забравяше да закърпи.

Тръгнаха заедно нагоре по улицата и заговориха за работата. Брамуел бе винаги готов, с важен вид, да обсъжда случаите си и сега натъжен съобщи на Андрю, че Емрис Хюз, зетят на Ани, бил поверен на неговите грижи. Емрис, каза той, напоследък действал странно, заяждал се в мината, забравял. Станал сприхав и буен.

— Не ми харесва това, Менсън — мъдро кимна Брамуел. — Виждал съм душевни разстройства. А този случай страшно ми напомня нещо такова.

Андрю изрази безпокойството си. Винаги бе смятал Хюз за здрав и приятен човек. Спомни си, че напоследък Ани изглеждаше разтревожена и на въпроса му бе отговорила неясно — защото въпреки слабостта си към клюките, по семейните въпроси тя бе сдържана, — че се тревожи за своя зет. Когато се разделиха с Брамуел, той изрази надежда, че всичко ще тръгне на добре.

Но следващия петък той се събуди в шест часа сутринта от нечие потропване на вратата. Беше Ани, съвсем облечена и със зачервени очи. Подаде му една бележка.

Андрю разкъса плика. Беше послание от д-р Брамуел:

 

Елате веднага. Нужен сте ми за освидетелстване на опасен луд.

 

Ани през сълзи каза:

— За Емрис е, докторе. Стана нещо страшно. Надявам се, че ще дойдете веднага, нали?

За три минути Андрю се приготви. Доколкото можеше, по пътя Ани му разказа за Емрис. Бил болен, не приличал на себе си от три седмици, но тази нощ го обхванало буйство и направо полудял. Нахвърлил се срещу жена си с кухненския нож. Олуен едва успяла да избяга по нощница на улицата. Разказана от Ани, забързана до него в сивата светлина на утрото, сензационната история и така беше достатъчно печална и той едва ли би могъл да каже нещо успокоително. Стигнаха дома на Хюз. В хола Андрю видя доктор Брамуел, небръснат, без яка и вратовръзка, седнал на масата с писалка в ръка и сериозно лице. Пред него лежеше вече наполовина попълнен синкав формуляр.

— А, Менсън! Благодаря ви, че дойдохте така бързо. Лоша работа. Но няма да ви отнема много време.

— Какво става?

— Хюз е полудял. Мисля, преди няколко седмици ви споменах, че се опасявам от подобен развой. Е! Бях прав. Остра психоза. — Брамуел търкаляше думите през езика си с трагично величие. — Остра психоза с импулс към убийство. Ще трябва да го изпратим веднага в Понтинюд. Това означава два подписа върху свидетелството, моят и вашият. Роднините настояха да извикам вас. Нали знаете процедурата?

— Да — кимна Андрю. — Какви са фактите?

Като се поизкашля, Брамуел зачете вече написаното на формуляра. То представляваше пълен и подробен разказ за някои от действията на Хюз през изминалата седмица. Всички водеха към извода за душевно разстройство. Накрая Брамуел вдигна глава.

— Фактите са ясни, струва ми се.

— Изглежда, че е доста зле — отвърна Андрю. — Добре! Ще отида да го видя.

— Благодаря, Менсън. Когато свършите, ще ме намерите тук. И той започна да добавя нови подробности във формуляра.

Емрис Хюз беше на легло, а край него седяха — в случай че потрябва да бъде спрян — двама негови другари от мината. На края на кревата бе седнала Олуен — бледото й лице, обикновено така нахакано и оживено, сега беше разсипано от плач. Нервите й бяха тъй изопнати, атмосферата в стаята тъй мрачна и напрегната, че за момент Андрю усети хлад, едва ли не страх.

Приближи се до Емрис, но отначало почти не го позна. Промяната не беше голяма; това наистина си беше Емрис, но един размазан и променен Емрис, чиито черти по някакъв странен начин бяха загрубели. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите разширени, кожата като от восък, с изключение на едно зачервено място на носа. Изобщо беше отпуснат и апатичен. Андрю му заговори. Той измърмори неразбираем отговор. После, като стисна юмруци, произнесе някаква тирада от злобни безсмислици, която, прибавена към отчета на Брамуел, правеше случая от ясен по-ясен.

Настъпи мълчание. Андрю чувстваше, че трябва да е убеден. И все пак, без да знае защо, не беше убеден. Защо, защо, се питаше той, защо Хюз говори така? Да приемем, че е полудял, но каква е причината за всичко това? Той винаги е бил щастлив, доволен човек — никакви безпокойства, отстъпчив, миролюбив. Защо без никаква очевидна причина така се е променил този човек?

Трябва да има причина, мислеше упорито Менсън, симптомите не се появяват така от само себе си. Вгледан в подутото лице пред себе си, озадачен, търсещ някакъв отговор на главоблъсканицата, той инстинктивно протегна ръка и докосна отеклото лице, отбелязвайки си подсъзнателно, че натискът на пръста му не оставя вдлъбнатина в подпухналата буза.

И изведнъж като електрически звънец в мозъка му нещо затрептя. Защо отокът не се поддаваше на натиск? Защото — сега сърцето му подскочи! — защото това не беше просто едема, а микседема. Ето, господи, да, да! Не, не, той не бива да бърза. Твърдо се овладя. Не бива да се хвърля, да скача лудо от едно заключение на друго. Трябва да напредва предпазливо, бавно, да бъде сигурен.

Обуздал се, той повдигна ръката на Емрис. Да, кожата беше суха и груба, пръстите леко надебелени на края, температурата — под нормалната. Методично завърши прегледа, като се бореше срещу всеки нов прилив на радост. Всеки признак, всеки симптом прекрасно намираха своето място като в сложен ребус. Трудният говор, сухата кожа, деформираните пръсти, подутото нееластично лице, изневеряващата памет, бавното мислене, пристъпите на раздразнителност, стигащи до избухвания с опити за убийство. О! — триумфът на пълната картина бе абсолютен.

Стана и се върна в хола, където доктор Брамуел, застанал край камината с гръб към огъня, го посрещна с думите:

— Е? Видяхте ли? Писалката е на масата.

— Вижте какво, Брамуел — Андрю гледаше настрани и се мъчеше да прикрие неудържимата радост в гласа си. — Според мен Хюз не трябва да бъде освидетелстван.

— Какво? — постепенно безизразността напусна лицето на Брамуел. Обиден и учуден, той възкликна: — Та човекът е полудял!

— Аз не мисля така — отвърна с равен глас Андрю, като все още потискаше възбудата и радостта си. Не бе достатъчно да се постави диагноза. Сега трябваше да внимава с Брамуел, да не го настройва враждебно. — Според мен Хюз е душевно болен само защото е с болно тяло. Струва ми се, че той страда от недостатъчна дейност на щитовидната жлеза — абсолютно ясен случай на микседема.

Брамуел се опули насреща му. Сега наистина той бе онемял. Направи няколко опита да проговори — странен звук като падането на снега от покрива.

— В края на краищата — продължи да го убеждава Андрю, като не сваляше поглед от камината — Понтинюд е такова ужасно място. Влезе ли там, Хюз никога няма да излезе. Пък дори и да излезе, цял живот ще носи позора му. Какво ще стане, ако първо опитаме да му поставим тиреоидин?

— Защо, докторе — каза с разтреперан глас Брамуел. — Аз не виждам…

— Помислете за своята заслуга — го прекъсна бързо Андрю, — ако успеете да го излекувате. Не мислите ли, че си струва? Хайде, аз ще повикам госпожа Хюз. Тя си е изплакала очите, защото мисли, че Емрис заминава. Ще й обясните, че ще опитаме ново лечение.

Преди Брамуел да успее да протестира, Андрю излезе от стаята. След няколко минути, когато се върна заедно с госпожа Хюз, Сребърният крал се бе съвзел. Застанал върху килимчето пред камината, той уведоми Олуен по своя най-внушителен начин, че „все още може би има искрица надежда“. В същото време Андрю зад гърба му направи малка топчица от формуляра и го хвърли в огъня. После отиде да телефонира в Кардиф за тиреоидин.

Измина един период на трепетно очакване, няколко дни на мъчителна неизвестност, преди Хюз да реагира на лечението. Но веднъж започнала, реакцията бе вълшебна. Две седмици по-късно Емрис стана от леглото, а след два месеца се върна на работа. Една вечер, поотслабнал и жизнен, заедно със засмяната Олуен той дойде в приемната в Брингоуър, за да каже на Андрю, че никога не се е чувствал по-добре.

Олуен каза:

— Всичко дължим на вас, докторе. Искаме да се прехвърлим от Брамуел при вас. Емрис беше в неговия списък още преди да се оженим. Брамуел е само една глупава баба. Щеше да прати моя Емрис в — е, знаете къде, — ако не бяхте вие и всичко, което направихте за нас.

— Не можете да се прехвърлите, Олуен — отвърна Андрю. — Това ще развали всичко. — Той се отказа от сериозния професионален тон и избухне в истински младежки смях. — Само да опитате, и ще ви подгоня с кухненския нож.

При една среща на улицата, Брамуел небрежно отбеляза:

— Здравейте, Менсън! Видяхте Хюз, нали? И двамата са много благодарни. Лаская се от мисълта, че не съм имал по-добър случай.

Ани каза:

— Тоя старик Брамуел само се влачи из града, като че е кой знае какво. А нищо не знае. А жена му, леле мале! Никоя прислужница не се задържа при нея.

Госпожа Пейдж каза:

— Докторе, не забравяйте, че работите за доктор Пейдж.

Коментарът на Дени беше:

— Менсън! Сега си много надут и с теб не може да се говори. Но ще имаш дяволски успех. Скоро, много скоро.

Но забързал към Кристин, изпълнен с победата на научния метод, Андрю, пазеше всичко, което имаше да каже, за нея.