Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Андрю незабавно тръгна, изпитвайки някакво странно чувство, едва ли не облекчение. Бе доволен от възможността да се измъкне от любопитните и противоречиви вълнения, породени с пристигането му в „Брингоуър“. В него вече мъждукаше съмнението какво е истинското състояние на нещата, за това, как Блодуен Пейдж ще го използва да върти практиката вместо безпомощния си шеф. Това бе необичайно положение, което твърде много се различаваше от романтичните картини, рисувани някога от въображението му. И все пак в края на краищата важна бе работата — всичко останало беше несъществено. Нали мечтаеше веднъж да почне! Несъзнателно той ускори крачка в напрегнато очакване, дълбоко зарадван от мисълта, че това, да, това е неговият първи случай.

Все още валеше, когато той прекоси лепкавата чернота на запустялото място и тръгна по Чепъл стрийт в неясно обяснената му от госпожа Пейдж посока. Минавайки през тъмния град, той постепенно започна да добива представа за него. Магазини и църкви — антиконформистка, англиканска и антиангликанска, молитвени капели — Андрю мина покрай цяла дузина; после големият кооперативен магазин и един клон на Западната банка, които очертаваха главната улица, дълбоко врязана в коритото на долината. Чувството, че си погребан тук, в дъното на тази планинска цепнатина, бе изключително потискащо. Наоколо почти нямаше хора. Под прав ъгъл към Чепъл стрийт от двете й страни започваха редиците на работническите къщи със сини покриви. А отвъд, в началото на дефилето под сияние, което висеше като голямо ветрило в непроницаемото небе, бяха хематитовата мина на Бленли и рудниците.

Достигна Глайдър плейс 7, потропа със затаен дъх и бе веднага отведен в кухнята, където в хлътнало легло лежеше болната. Беше млада жена, съпруга на стоманолеяра Уилямс, а той, като приближаваше с разтуптяно сърце, почувства със страшна сила значението на този момент, истинския отправен пункт в неговия живот. Колко често си бе представял този миг, когато в тълпата студенти наблюдаваше демонстрация в отделението на професор Ламплау! Сега липсваше подкрепата на тълпата, липсваше лесното обяснение. Беше сам, изправен пред случай, на който трябваше сам да постави диагноза и сам да лекува без ничия помощ. Изведнъж с остра болка той почувства колко е нервен, неопитен, колко абсолютно неподготвен е за тази задача.

Съпругът застана до него в тясната, зле осветена стая с каменен под, а Андрю Менсън най-добросъвестно прегледа болната. Без съмнение беше зле. Оплакваше се от нетърпимо главоболие. Температурата, пулсът, езикът — всичко говореше за заболяване, при това сериозно. Какво бе то? Андрю напрегнато си задаваше този въпрос, докато я преглеждаше втори път. Съзнаваше, че е прекалено нервен! Но ако сбърка, ако направи ужасна грешка? Или още по-лошо — ако изобщо не успее да постави диагноза? Не бе пропуснал нищо. Нищо. И все пак още не бе достигнал решение на задачата, още се мъчеше да групира симптомите в графата на някоя позната болест. Накрая, почувствал, че повече не може да протака прегледа, той бавно се изправи, като прибираше стетоскопа си и търсеше думи.

— Да е имала настинка? — запита той, забил очи в пода.

— Да, настина — отговори с готовност Уилямс, който по време на дългия преглед изглеждаше разтревожен. — Преди три-четири дни. Сигурен съм, че беше настинка, докторе.

Опитвайки се да вдъхне увереност, каквато сам не изпитваше, Андрю кимна и смотолеви:

— Скоро ще я изправим на крака. Елате в манипулационната след половин час. Ще ви дам шише с лекарство.

Сбогува се и с наведена глава, която се пръскаше от напрежение, се повлече към манипулационната — паянтова дървена постройка при входа на алеята към дома на доктор Пейдж. Запали газената лампа и закрачи напред-назад край сините и зелени шишета по прашните рафтове, напрягаше мозъка си и опитваше да открие нещо. Нямаше никакви симптоми. Трябва, да, наистина трябва да е настинка. Но в сърцето си знаеше, че не е настинка. Объркан и ядосан от собствената си некадърност, той простена в отчаяние. Принуден беше против волята си да изчака. Когато в своето отделение се сблъскваше с неясен случай, професор Ламплау прибягваше до един чист малък етикет, който най-тактично лепваше: ФНП — фебрис[1] от неизвестен произход — беше и необвързващо, и точно, и звучеше по такъв прекрасен научен начин!

Посърнал, Андрю извади от нишата под аптекарския тезгях едно шише от шест унции и съсредоточено започна да смесва лекарство против треска. Калиев нитрат, натриев салицилат — къде, по дяволите, беше натриевият карбонат? А, ето го! Помъчи се да повдигне духа си, като си повтаряше, че това до едно са чудесни, превъзходни лекарства, които ще свалят температурата, ще помогнат. Професор Ламплау често бе казвал, че няма друго по-добро за всички случаи лекарство от натриевия салицилат.

Тъкмо бе свършил приготвянето на лекарството и с приятното чувство, че е постигнал нещо, надписваше етикета, когато звънецът на манипулационната удари — пинг, — вратата се отвори и следван от едно куче, влезе нисък, набит трийсетгодишен мъж с червено лице и небрежна походка. В настъпилата тишина кучето-мелез на черни и жълти петна клекна на задните си крака, а мъжът, облечен в стар кадифен костюм, чорапи на точки и подковани ботуши, с мокра мушама, наметната върху раменете, огледа Андрю от горе до долу. Когато проговори, гласът му бе вежливо ироничен и дразнещо възпитан.

— Минавах и видях, че прозорецът ви свети. И реших, че няма да е лошо да ви кажа добре дошъл. Аз съм Дени, помощник на дълбокоуважавания доктор Луис, ДДА. В случай че не ви е попаднало, това съкращение означава дипломант на дружеството на аптекарите, най-великата титла, известна на хората и бога.

Андрю го гледаше със съмнение. Филип Дени запали цигара от един смачкан пакет, хвърли клечката на пода и нахално пристъпи напред. Той взе шишето с лекарството, прочете надписа, отпуши го, помириса, запуши го и го остави обратно, а мрачното му червено лице придоби иронично-ласкателен израз.

— Чудесно! Вече сте започнали нашата добра работа. Една супена лъжица всеки три часа. Боже всемогъщи! Колко успокоително — човек отново да види милите стари глупости. Но, докторе, защо не три пъти на ден? Не разбирате ли, докторе, по всички канони супената лъжица трябва да минава по хранопровода три пъти на ден? — Той замълча, а лицето му, добило вече самоувереност, ставаше все по-обидно ласкателно. — Кажете, докторе, какво има вътре? Калиев нитрат, ако се съди по миризмата. Чудесно нещо е този приказен калиев нитрат. Чудесно, чудесно, мили мой докторе! Газогонен, стимулиращ, пикочогонен и може да се гълта с ведра. Не си ли спомняте какво пише в малката червена книжка? Когато се съмнявате, дайте калиев нитрат — или беше калиев йодид? Тц! Тц! Тц! Изглежда съм забравил някои основни неща.

В дървената барака отново настана тишина, нарушавана само от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Внезапно Дени се засмя, една присмехулна оценка за безизразното лице на Андрю.

— Науката настрана, докторе, може би ще задоволите любопитството ми. Защо дойдохте тук? — запита той с насмешка.

По това време в Андрю бързо бе започнал да се надига яд. Той отговори студено:

— Имам намерение да превърна Бленли в нещо като курортен център — санаториуми, нали разбирате?

Дени отново се изсмя. Смехът му бе обиден и събуди у Андрю желание да го удари.

— Остроумно, остроумно, мили мой докторе. Типичен тежък шотландски хумор. За съжаление, не мога да препоръчам водата тук като най-подходяща за санаториум. А колкото до господата медици в тази долина, те са най-долната измет на една славна и наистина благородна професия.

— Включително вие самият?

— Точно така! — кимна Дени. Той помълча малко, разглеждайки Андрю изпод жълтеникавите си вежди. След това изостави подигравателната си ирония и грозните му черти отново станаха мрачни. Гласът му, макар и язвителен, бе сериозен.

— Вижте какво, Менсън! Аз разбирам, че вие само минавате оттук на път за Харли стрийт[2], но междувременно има едно-две неща, които трябва да знаете за това място. Едва ли ще откриете, че то отговаря на най-добрите традиции на романтичната практика. Няма болница, няма линейка, няма рентгенов апарат, няма нищо. Ако искаш да оперираш, ще използваш кухненската маса. След това ще се измиеш в мивката. За канализацията изобщо да не говорим. При сухо лято децата мрат като мухи в първите стадии на холерата. Пейдж, вашият шеф, беше дяволски добър стар доктор, но неговата свърши, Блодуен му извади душата и той вече никога нищо няма да направи. Луис, на когото аз служа, е една стисната, сребролюбива акушерка. Брамуел, Сребърният крал, не знае нищо друго освен няколко сантиментални рецитации и Песните на Соломона. Колкото до мен, по-добре да изпреваря клюката — пия като риба. А, да! И вашият опитомен аптекар Дженкинс, който частно върти процъфтяваща търговия с малки оловени хапчета за женски болести. Струва ми се, това е всичко. Хайде, Хокинс, да вървим. — Той повика мелеза и тежко тръгна към вратата. Там се спря и отново огледа шишето на тезгяха и Менсън. Гласът му бе равен, съвсем незаинтересован. — Между другото, на ваше място бих проверил за коремен тиф на Глайдър плейс. Някои от тези случаи не са съвсем типични.

Пинг! — удари звънчето на вратата. Преди Андрю да проговори, доктор Филип Дени и Хокинс изчезнаха в мократа тъмнина.

Бележки

[1] Треска — Б.пр.

[2] Лондонска улица, на която се намират най-известните лекарски кабинети. — Б.пр.