Арчибалд Кронин
Цитаделата (28)

Глава четиринадесета

През 1927 година доктор Менсън от Аберлоу вече имаше необичайна донякъде слава. Практиката му не беше голяма — броят на неговите пациенти не се беше увеличил много след онези първи нервни дни на пристигането му в града. Но всеки човек от неговия списък твърдо вярваше в него. Рядко използваше лекарства — всъщност имаше невероятния навик да предупреждава пациентите си срещу лекарствата, — но когато ги използваше, предписваше ги в страхотни дози. Не беше рядка гледка Гейдж да се мъкне пред чакалнята с рецепта в ръка.

— Какво означава това, доктор Менсън! Шейсет дози калиев бромид за Ивън Джонс! А във фармакопеята пише пет.

— Така пише и в съновника на баба ми. Карай със шейсет, Гейдж. Знаеш, че ще ти направи удоволствие да отровиш Ивън Джонс.

Но Ивън Джонс, епилептик, не се отрови. Една седмица по-късно го видяха да се разхожда в градския парк, а припадъците му бяха намалели.

Би трябвало Комитетът да се отнася към доктор Менсън с особена грижа, защото лекарствата, които предписваше, независимо от експлозиите от време на време, струваха по-малко от половината на това, което даваше всеки друг помощник.

Но не! Менсън струваше на Комитета три пъти повече в други насоки и често по този повод се водеха битки. Той например използваше ваксини и серуми, разоряващи неща, за които, както разгорещено заяви Ед Ченкин, никой никога не бе чувал. Когато в отговор Оуен посочи онзи зимен месец, когато, използвайки ваксината на Бордей и Жангу, Менсън бе спрял голяма епидемия от магарешка кашлица в своя район, докато навсякъде в останалите части на града децата се бяха разболели, Ед Ченкин се противопостави: „Откъде да знаем, че се дължи на тази модна измислица! Защо! Когато аз сам го попитах, той каза, че никой не може да бъде напълно сигурен!“

Менсън имаше много верни приятели, но имаше и врагове. Това бяха ония хора от Комитета, които никога не биха му простили докрай онова избухване, онези изгарящи слова, които бе отправил към тях по въпроса за моста, когато преди три години се бяха събрали на пълна сесия. Те, разбира се, съчувстваха на госпожа Менсън и на него в бедата им, но не можеха да се смятат за виновни. Комитетът никога нищо не вършеше набързо; Оуен тогава беше на почивка, а Лен Ричардз, на когото бе възложена работата, бе зает по това време с новите къщи на Падис стрийт. Глупаво беше да се хвърля вината върху тях.

С течение на времето Андрю води много разгорещени спорове с Комитета, защото имаше упоритото желание да следва свой собствен път, който Комитетът не харесваше. Освен това срещу него имаше и известна предубеденост на религиозна почва. Въпреки че жена му ходеше на църква, него никога не забелязаха там — доктор Оксбъроу беше първият, който посочи този факт, — а се говореше, че се присмял на доктрината на баптизма. Освен това сред „църковните люде“ той имаше един смъртен враг — не някой друг, а преподобният Едуал Пари, пастор на Синайската църква.

През пролетта на 1926 година току-що оженилият се Едуал се бе вмъкнал боязливо в късен час в кабинета на Менсън с абсолютно християнски, но подкупващо светски израз на лицето.

— Здравейте, доктор Менсън! Случайно минавах. Аз по принцип ходя при доктор Оксбъроу, той е в моето паство, както знаете и освен това и източната манипулационна е на мястото си. Но вие сте много съвременен доктор по всичко, което съм чул и видял. Вие сте в курса на всичко ново. Бих се радвал — имайте предвид, ще ви платя добре, — ако можехте да ми дадете съвет — Едуал прикри едно слабо свещеническо изчервяване и демонстрира светска прямота. — Разбирате ли, жена ми и аз не искаме да имаме деца за известно време, все пак моята стипендия не е голяма…

Менсън огледа синайския свещеник с хладно отвращение. После бавно рече:

— Не разбирате ли, че има хора с четвъртината от вашите доходи, които биха си дали и дясната ръка, за да имат деца? За какво сте се оженили? — Гневът му внезапно преля. — Махай се… Веднага се махай ти, ти, мръсен божи служител!

Със странно изкривено лице Пари се бе измъкнал. Може би Андрю бе говорил твърде ожесточено. Но след това съдбоносно спъване Кристин никога нямаше да има деца, а те двамата ги желаеха от все сърце.

Връщайки се в къщи след визитации на петнайсети май 1927 година, Андрю се питаше защо той и Кристин са останали в Аберлоу след смъртта на детето им. Отговорът беше достатъчно ясен: работата му върху вдишването на праха. Тя го бе погълнала, очаровала, бе го вързала за мините.

Като си спомняше какво е направил и трудностите, пред които е изправен, чудно му беше, че е успял за толкова време да завърши изследванията си. Колко далечни изглеждаха по време и по техника онези първи прегледи, които бе правил.

След като бе направил пълен клиничен преглед на състоянието на белите дробове у всички работници в областта и бе вписал резултатите в таблици, имаше ясно доказателство за определеното преимущество на белодробните заболявания сред антрацитните работници. Така например той установи, че деветдесет процента от случаите на фиброзни заболявания в белите дробове идват от антрацитните мини. Откри също, че смъртността поради белодробни заболявания сред по-старите антрацитни миньори е три пъти по-голяма, отколкото сред миньорите във всички каменовъгленни мини. Бе направил редица таблици, показващи процентното срещане на белодробни заболявания сред различните видове антрацитни работници.

След това се зае да докаже, че силициевият прах, който бе открил в изследванията на храчките, наистина съществува в антрацитните забои. Той не само показа това убедително, но чрез излагане на предметни стъкла, намазани със смола, за различни периоди в различни части на мината, получи цифри за различната концентрация на праха, цифри, които рязко се повишаваха по време на бомбардирането и пробиването на скалата.

Сега разполагаше с цяла серия вълнуващи уравнения, съотнасящи допълнителната концентрация на силициев прах във въздуха с допълнителното нарастване на случаите от белодробни заболявания. Но това не беше достатъчно. Трябваше наистина да докаже, че прахът е вреден, че той разрушава тъканта на дробовете, а не е просто безвреден факт след заболяването. Налагаше му се да проведе серия от патологични експерименти върху морски свинчета, за да проучи действието на силициевия прах върху техните дробове.

Тук, въпреки че възбудата му нарасна, започнаха истинските неприятности. Вече разполагаше със свободната стая — лабораторията. Лесно беше да се доставят няколко морски свинчета. Необходимите за експериментите инструменти бяха прости. Но въпреки голямата си находчивост, той не беше и никога нямаше да бъде патолог. Това го ядоса, но също така го направи по-упорит от всякога. Псуваше системата, която го задължаваше да работи сам, и потърси помощта на Кристин, учеше я как да реже и да приготвя секции — техниката на занаята, която почти веднага тя овладя по-добре от него.

След това конструира една проста прахова камера, в която за определени часове от деня животните бяха подлагани на концентрация от прах, а други не бяха подлагани — те бяха контролни. Това беше изтощителна работа, изискваща повече търпение, отколкото имаше. На два пъти малкият му електрически вентилатор се счупи. В един критичен етап от експеримента той обърка системата си от контроли и трябваше да започне всичко отново. Но въпреки грешките и забавянията, получи своите проби, които доказваха в последователни етапи влошаването на белодробното състояние и предизвикването на фиброза от праха.

Пое дълбоко дъх на задоволство, престана да се сопва на Кристин и за няколко дни с него можеше да се живее. Но после му дойде нова идея и той се увлече по нея.

Всички негови изследвания бяха извършвани въз основа на предположението, че твърдите остри силициеви кристали, които се вдишват, нанасят механични увреждания на белите дробове. Но сега изведнъж се запита дали освен простото физическо дразнене на частиците нямаше и химическо взаимодействие. Не беше химик, но по това време бе така дълбоко увлечен, че не можеше да позволи да бъде победен. Започна нова серия от експерименти.

Снабди се с колоиден разтвор на силиций и го инжектира под кожата на едно от животните. В резултат се получи абсцес. Подобни абсцеси можеха да бъдат предизвикани, откри той, и от инжектирането на воден разтвор на аморфен силиций, който не беше физически дразнител; докато накрая триумфално откри, че инжектирането на механично дразнещо вещество, като например частици въглерод, не предизвиква никакви абсцеси. Следователно силициевият прах беше и химически активен.

Той едва не полудя от възбуда и радост. Бе постигнал много повече, отколкото бе решил да направи. Трескаво събра данните, сумира резултатите от тригодишната си работа в сбита форма. Още преди месеци беше решил не само да публикува своето изследване, но и да го изпрати като свой труд за получаване на специалност. Когато препечатаният на пишеща машина текст дойде обратно от Кардиф, спретнато подвързан в бледосиня папка, той го прочете възторжено, отиде заедно с Кристин да го изпрати по пощата и пропадна в някаква бездна на отчаяние.

Чувстваше се изтощен и инертен. По-ясно от всякога разбираше, че не го бива за лабораторна работа и че най-добрата, най-ценната част от работата му е бил онзи пръв етап на клинично изследване. Спомни си с болка колко често бе викал на нещастната Кристин. Дни наред беше равнодушен и апатичен. И все пак през цялото време имаше моменти на просветление, когато знаеше, че в края на краищата е постигнал нещо.