Арчибалд Кронин
Цитаделата (4)

Глава четвърта

Андрю се хвърли в борбата срещу коремния тиф с целия огън на импулсивната си и пламенна натура. Той обичаше работата и беше щастлив, че още в самото начало на кариерата си има такава възможност. През първите седмици носеше робията с радост. На ръцете му лежеше цялата останала практика, но той успяваше някак си да се справи с нея и след това отново с ентусиазъм се връщаше към тифусните си пациенти.

Изглежда, имаше щастие в първата атака срещу болестта. Към края на месеца всичките му пациенти вървяха на подобряване и, изглежда, беше успял да ограничи епидемията. Когато си спомнеше за предпазните мерки, така безпрекословно наложени от него — преваряването на водата, дезинфекцията и изолацията, напоените с карбол чаршафи на всяка врата, килограмите хлорна вар, които бе поръчал за сметка на госпожа Пейдж и лично бе изсипал в кладенеца на Глайдър плейс — той щастливо възкликваше: „Тръгна! Не е моя заслугата. Но, господи! Аз го правя!“ Изпитваше тайна, отвратителна радост поради факта, че неговите пациенти се поправяха, по-бързо от тези на Дени.

Дени все още го озадачаваше и дразнеше. Те, естествено, се срещаха често поради близостта на пациентите си. За Дени беше удоволствие да пуска с пълна сила иронията си върху това, което вършеха. Говорейки за Менсън и себе си, той казваше, че те „са влезли в жестока схватка с епидемията“, и допълваше шаблона със злобна ирония. Но въпреки цялата си сатира, сумтенето му „Не забравяйте, докторе, че ние трябва да поддържаме честта на една наистина славна професия“, той се приближаваше до болните, сядаше на креватите им, слагаше ръка на челата им, прекарваше часовете в стаите им.

От време на време Андрю беше готов да го заобича заради някой проблясък на срамежлива и стеснителна простота, но точно тогава цялото впечатление се разбиваше от някоя мрачна подигравателна фраза. Оскърбен и объркан, с надежда да получи разяснение, Андрю се обърна веднъж към „Медицински справочник“. Беше издаден преди пет години екземпляр, но съдържаше някои неочаквани данни. В него се казваше, че на доктор Филип Дени са връчени отличията на Кеймбриджския университет и на лондонската болница „Гай“, че е MS^[1] на Англия, а по онова време е имал практика с почетно назначение като хирург в херцогския град Либъроу.

И тогава, на десети ноември, Дени неочаквано му се обади по телефона.

— Менсън! Бих искал да ви видя. Можете ли да дойдете при мен в три часа? Важно е.

— Добре. Ще дойда.

Андрю отиде на обяд замислен. Докато дъвчеше месото с качамака, той усети върху себе си надменния поглед и хитрите очи на Блодуен Пейдж.

— Кой беше на телефона? Дени, а? Оставете го. От него няма никаква полза.

Той я погледна хладно:

— Напротив, за мен беше от голяма полза.

— Какво искате да кажете, докторе? — както винаги, когато й се противоречеше, Блодуен злобно избухна. — Най-обикновен луд. В повечето случаи не дава лекарства. Когато Мегън Хрис Морган, дето цял живот е трябвало да гълта лекарства, отишла при него, той й казал всеки ден да извървява по две мили в планината и да престане да се тъпче с разни помии. Точно така казал. Тя после дойде при нас, мога да ви кажа, и оттогава Дженкинс й е дал с шишета от най-прекрасното лекарство. О, този долен грубиян! Всички казват, че имал някъде жена. И тя не живее с него. Виждате ли! При това обикновено е пиян. Оставете го, докторе, и помнете, че работите за доктор Пейдж.

Когато отново му хвърлиха в лицето познатата фраза, Андрю изведнъж почувства, че го обзема гняв. Правеше всичко, за да й угоди, но нейните изисквания нямаха край. Поведението й, независимо дали беше мнителност или игривост, изглежда, винаги имаше една и съща цел — да изтиска от него колкото може повече, като даде в замяна колкото може по-малко. Той трябваше да получи първата си месечна заплата преди три дни, но може би поради недоглеждане от нейна страна, това още не бе станало и той се тревожеше и дразнеше. Като я гледаше насреща си, мазна и закръглена, доволна от живота, да съди Дени, Андрю не се стърпя. С внезапна разгорещеност той каза:

— По-лесно щях да си спомням, че работя за доктор Пейдж, ако бях получил месечната си заплата, госпожо Пейдж.

Тя така бързо почервеня, че в него не остана никакво съмнение — нито за миг не бе забравяла. После тя тръсна предизвикателно глава.

— Ще я получите. Представете си, моля ви се!

До края на обеда тя остана намусена, без да го поглежда, като че беше обидената. Но по-късно, когато го повика в гостната, беше любезна, усмихната, весела.

— Ето тук са парите ви, докторе. Седнете и нека бъдем приятели. Докъде ще я докараме, ако всеки тегли към себе си.

Самата тя бе седнала в зеленото плюшено кресло, а в шишкавия й скут лежаха двадесет банкноти по една лира и черното й кожено портмоне. Тя взе парите и започна бавно да ги брои в ръката на Менсън — „Една, две, три, четири!“ С намаляването на купчето броеше все по-бавно, черните й очи проблясваха подкупващо, а когато стигна до осемнайсет, тя млъкна и пусна малка самосъжалителна въздишка.

— Драги, о, драги докторе. Това са много пари в тези тежки времена. Какво ще кажете? Давай и вземай е моят девиз. Да си запазя ли останалите две за късмет?

Цяла минута тя седя, като го гледаше очакващо в лицето, но след като не видя нищо освен една каменна безизразност, с недоволен жест хвърли останалите пари в ръката му и остро каза:

— Тогава гледайте да ги заслужите.

Тя рязко стана и тръгна към вратата. Андрю я спря.

— Момент, госпожо Пейдж — в гласа му се чувстваше нервна решителност. Колкото и да му беше противно, бе решен да не допусне нито тя, нито нейната алчност да вземат връх над него. — Вие ми дадохте само двадесет лири, което означава двеста и четиридесет годишно, а ние определено се уговорихме, че заплатата ми ще бъде двеста и петдесет. Дължите ми още шестнайсет шилинга и осем пенса, госпожо Пейдж.

Тя смъртно пребледня от гняв и разочарование:

— Така! Значи, ще допуснете между нас да застанат парите. Винаги съм чувала, че шотландците са подли! Сега го знам! На̀! Вземете си мръсните шилинги и пенсове.

Тя отброи парите от издутото си портмоне с треперещи пръсти и искрящи очи. След това с последен яростен поглед изхвръкна навън и трясна вратата.

Андрю излезе от къщата, кипящ от гняв. Нейната подигравка го бе засегнала още по-дълбоко, защото знаеше, че е неоснователна. Не можеше ли тя да разбере, че не ставаше въпрос за нищожната парична сума, а за целия принцип на справедливост? Освен това, като оставим настрана високопарния морал, в него имаше една вродена черта — северняшката непоколебимост никога, докато си жив, да не позволиш да те правят на глупак.

Едва когато стигна пощата, купи плик за препоръчано писмо и изпрати двадесетте лири на Фондацията Глен — дребните задържа за харчене, — той се почувства по-добре. От стълбите на пощата видя, че приближава доктор Брамуел и лицето му светна още повече.

Брамуел вървеше бавно и величествено натискаше паважа с големите си стъпала, оръфаната му черна фигура бе изправена, дългата му бяла коса падаше върху мръсната яка, а очите му бяха вперени в книгата, която държеше с протегната ръка пред себе си. Когато стигна до Андрю, когото бе видял от половината улица, той направи театрален жест на изненада.

— О! Менсън, момчето ми! Така се бях увлякъл, за малко да не ви видя!

Андрю се усмихна. Той вече се беше сприятелил с доктор Брамуел, който за разлика от Луис, другия лекар „от списъка“, го беше приел сърдечно. Практиката на доктор Брамуел не беше голяма и той не можеше да си позволи лукса да има помощник, но имаше величествен маниер и жестове, достойни за някой лечител.

Той затвори книгата, като добросъвестно отбеляза с мръсния си показалец докъде е стигнал, след това пъхна свободната си ръка зад ревера на избелялото си палто. Беше тъй оперетен, че не изглеждаше истински. Но факт — именно той стоеше на главната улица на Бленли. Нищо чудно, че Дени го бе нарекъл „Сребърният крал“.

— Е, как е, мойто момче? Харесва ли ви Бленли? Както ви казах, когато посетихте моята скъпа съпруга и мен в „Убежището“, тук не е така лошо, както може да се стори на пръв поглед. Ние имаме свои таланти, своя култура. Моята скъпа съпруга и аз правим всичко по силите си да ги укрепим. Носим факела, Менсън, носим го дори и в пустошта. Трябва да ни дойдете някоя вечер на гости. Пеете ли?

Андрю имаше ужасното чувство, че трябва да се изсмее.

Брамуел продължаваше екзалтирано:

— Ние, разбира се, всички чухме за вашата борба против коремния тиф. Бленли се гордее с вас, мойто момче! Мога само да съжалявам, че шансът не се падна на мен. Ако има нещо изключително, в което мога да ви бъда полезен, потърсете ме!

Чувство на угризение — кой беше той, та да се забавлява със стария човек — накара Андрю да каже:

— Всъщност, доктор Брамуел, имам един наистина интересен вторичен медиастинитис^[2] у един от моите пациенти. Много необичайно. Може би ще ви е интересно да го видим заедно, ако сте свободен.

— Да? — каза Брамуел с намалял ентусиазъм. — Не бил желал да ви затруднявам.

— То е тук, зад ъгъла — каза Андрю гостоприемно. — Имам половин час до срещата ми с доктор Дени. Ще стигнем за секунда.

Брамуел се поколеба, около една минута бе на път да откаже, после направи плах жест на съгласие. И те отидоха до Глайдър плейс да видят пациента.

Случаят, както бе споменал Менсън, беше необикновено интересен и представляваше рядък случай на запазване на тимуса^[3]. Той бе искрено горд, че го е диагностицирал и изпитваше топло чувство на общителност, когато покани Брамуел да сподели радостта на откритието.

Но въпреки гръмките фрази, доктор Брамуел не изглеждаше очарован от възможността. Той последва Андрю в стаята колебливо, дишаше само през носа си и приближи до леглото като същинска дама. Тук той се изправи и отдалеч направи бегъл преглед. Не му се и оставаше. Едва когато излязоха от къщата и той бе вдъхнал дълбоко чист, свеж въздух, при него се върна обичайното му красноречие. Светнал, той каза на Андрю:

— Радвам се, че можах да видя пациента с вас, момчето ми, преди всичко защото според мен лекарят не трябва никога да се плаши от заразяването и на второ място, защото се радвам на възможността да напредна в науката. Ако щете вярвайте, но това е най-добрият случай на възпаление на панкреаса, който съм виждал!

Той се ръкува и побърза да си тръгне, като остави Андрю крайно объркан. Панкреасът, мислеше Андрю. Тази профанска грешка на Брамуел не беше просто грешка на езика. Цялото му поведение при пациента показваше пълното му невежество. Той просто не знаеше. Андрю потърка челото си. Как може един квалифициран лекар, в чиито ръце е животът на стотици човешки същества, да не знае разликата между панкреаса и тимуса, когато едната жлеза беше в корема, а другата в гръдната кухина — не, това беше зашеметяващо!

Той вървеше бавно към дома на Дени, давайки си още веднъж сметка как цялата му идеализирана представа за медицинската практика се обръща надолу с главата. Знаеше, че още е новак, недостатъчно подготвен, че е напълно в състояние да направи грешки поради неопитност. Но Брамуел не беше неопитен и поради това нямаше никакво извинение за незнанието си. Несъзнателно мисълта на Андрю се върна към Дени, който никога не се уморяваше да осмива професията, към която принадлежаха. Първоначално Дени го бе раздразнил с тягостното си твърдение, че из цяла Англия има хиляди некадърни лекари, отличаващи се единствено с чистопробната си тъпота и придобитата способност да лъжат пациентите си. Сега започна да се пита дали в думите на Дени няма някаква истина. Той реши да поднови спора този следобед.

Но щом влезе в стаята на Дени, веднага разбра, че не е време за академични дискусии. Филип го посрещна в мрачно мълчание, със скръбен поглед и помръкнало лице.

След това рече:

— Тази сутрин в седем часа умря младият Джоунз. Перфорация! — говореше тихо, със сдържан гняв. — И освен това имам два нови случая на коремен тиф на Истръд роу.

Андрю съчувствено сведе очи, но не знаеше какво да каже.

— Не бъдете толкова доволен — продължи язвително Дени. — Хубаво ви е сега, когато моите пациенти мрат, а вашите оздравяват. Но няма толкова да се радвате, когато този проклет канал протече към вас.

— Не, не! Честна дума, много съжалявам — каза Андрю нервно. — Трябва да направим нещо. Трябва да пишем до Министерството на здравеопазването.

— Можем да пишем и десет писма — отвърна Филип с безпощадно спокойствие. — И след шест месеца ще успеем да ги накараме да пратят някой склерозирал инспектор. Не! Всичко съм премислил, Менсън. Има само един начин да ги накараме да построят нов канал.

— Как?

— Като взривим стария!

За секунда Андрю се почуди дали Дени не е полудял. Но после разбра колко твърдо е неговото намерение. Изгледа го с уплаха. Колкото и да се мъчеше да предложи поне една от многото си непрекъснато нови идеи, сигурен бе, че Дени ще я сравни със земята.

Менсън изломоти:

— Ще има страшни неприятности — ако разберат.

Дени го погледна нагло.

— Можете да не се забърквате с мен, ако желаете.

— О, ще се забъркам — бавно отговори Андрю. — Но един бог знае защо се забърквам.

Целия следобед работи и същевременно горчиво съжаляваше за обещанието, което бе дал. Той бе луд, този Дени, който рано или късно ще го въвлече в сериозни неприятности. Това, което сега предложи, беше ужасно нарушение на закона, което, ако се разкрие, може да ги докара до съд и дори да доведе до свалянето на имената им от Медицинския регистър. Истински ужас го разтърси при мисълта, че прекрасното бъдеще, което се разкриваше така блестящо пред него, ще рухне изведнъж, ще бъде съсипано.

И все пак поради някаква странна и сложна причина, той не можеше да се дръпне назад.

В единадесет вечерта той и Дени тръгнаха, придружени от мелеза Хокинс, към края на Чепъл стрийт. Беше много тъмно и когато завиха зад ъгъла, силен вятър шибаше в лицата им ситни капки дъжд. Дени бе подготвил плана си и избрал часа много внимателно. Последната смяна в мината бе слязла преди един час. Няколко младежи се въртяха около магазина за пържена риба на Стария Томас в горния край на улицата, но, общо взето, тя беше безлюдна.

Двамата мъже и кучето вървяха тихо. В джоба на балтона си Дени носеше шест пръчки динамит, специално откраднат за него тази сутрин от склада за барут при кариерата от сина на хазайката му, Том Сийгър. Андрю носеше шест празни кутии от какао със специално пробити дупки, електрическо фенерче и фитил. Попрегърбен, с вдигната яка на балтона, поглеждайки с едно око тревожно през рамо, с пламнал от противоречиви чувства мозък, Андрю отговаряше по най-краткия възможен начин на немногословните забележки на Дени. Той мрачно се питаше какво би помислил за него приятният правоверен професор Ламплау, ако го видеше замесен в тази дива нощна авантюра.

Веднага след Глайдър плейс те се озоваха до главния люк на канала, ръждясала желязна решетка в разбит бетон, и започнаха работа. Разкапаният капак не бе пипван с години, но след известна борба успяха да го вдигнат. Тогава Андрю светна дискретно в миризливите дълбочини, където по разтрошена каменна настилка като слуз течеше мръсен поток.

— Красиво, нали? — каза рязко Дени. — Погледнете пукнатините между онези камъни. Последен поглед, Менсън.

Не беше произнесена нито дума повече. Най-необяснимо настроението на Андрю се промени, той бе обхванат от щастие и решителност, не по-малка от тази на Дени. От тази гниеща гадост умираха хора, а дребните бюрократи не бяха сторили нищо. Сега не беше време да се сяда на леглото на болните и да се дават шишета лекарство!

Започнаха бързо да боравят с консервените кутии. Във всяка слагаха пръчка динамит. Режеха и прикрепяха фитили с различна дължина. Клечка кибрит блясна в тъмнината и в нейната сурова светлина той видя решителното бледо лице на Дени и собствените си ръце. След това първият фитил изпращя. Една след друга по ленивото течение бяха пуснати заредените кутии от какао, като тези с най-дълъг фитил тръгнаха първи.

Андрю не можеше да вижда ясно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Това може би не беше класическа медицина, но беше най-хубавият момент в целия му живот.

Когато отплува и последната кутия с късия си съскащ фитил, Хокинс си науми да лови един плъх. Последва смразяваща интерлюдия, изпълнена с лая на кучето и страхотната опасност от експлозия току под краката им, докато го гонеха и най-после го хванаха. След това капакът бе бутнат обратно и обезумели, те изтичаха на около трийсет ярда нагоре по улицата.

Едва бяха стигнали ъгъла на Реднър плейс и спряха да се огледат, когато бум! — избухна първата кутия.

— Господи! — ахна ликуващо Андрю. — Дени, ние успяхме!

Той чувстваше другия мъж другар, искаше му се да го хване за ръката, да вика високо.

След това бързо и красиво последваха приглушените експлозии: две, три, четири, пет и накрая величествен взрив, който сигурно е бил чут на четвърт миля надолу по долината.

— Това е! — каза сдържано Дени и като че ли цялата скрита горчивина на живота му прозвуча в тези думи. — Това е краят на една частица от гнилотата!

Той не бе свършил, когато започна суматохата. Отваряха се врати и прозорци, които хвърляха светлина върху тъмните улици. Хората изскачаха от домовете си и само след минута улицата се напълни. Отначало се надигна вик, че експлозията е била в мината. Но това бе бързо отхвърлено — звукът бе дошъл от другата страна на долината. Започнаха спорове, правеха се предположения. Група мъже тръгнаха с фенери да разберат какво става. Нощта звънтеше от глъчка и объркване. Под прикритието на тъмнината и шума Дени и Менсън се запромъкваха към домовете си по задните улици. Сърцето на Менсън пееше от победата.

Още преди осем часа на другата сутрин на местопроизшествието пристигна с кола доктор Грифитс — дебел, с мазно лице, паникосан, измъкнат от топлото си легло с много проклятия от съветника Глин Морган. Грифитс можеше да не отговаря на обажданията на местните лекари, но пред гневната заповед на Глин Морган нямаше мърдане. И наистина Глин Морган имаше причина за гнева си. Новата му вила, намираща се на половин миля надолу по долината, през нощта се бе оказала оградена от ров, съдържащ нещо повече от средновековна мръсотия.

В продължение на половин час съветникът, подкрепян от помощниците си Хамар Дейвис и Дюн Робърт, на всеослушание съобщаваше на санитарния инспектор точно какво мисли за него.

Най-после, бършейки чело, Грифитс се затътри към Дени, който заедно с Менсън стоеше сред заинтригуваната тълпа, Андрю усети внезапно прилив на малодушие при приближаването на санитарния инспектор. След една тревожна нощ той сега не беше така въодушевен. В студената светлина на утрото, сконфузен пред хаоса на разкъсания паваж, той отново бе неспокоен и нервен.

Но Грифитс не бе в състояние да подозира каквото и да било.

— Драги, драги — каза той с треперещ глас на Дени, — ще трябва да направим нов канал, и то веднага.

Лицето на Дени остана безизразно.

— Аз ви предупредих за това преди месеци — каза той студено. — Не си ли спомняте?

— Да, да, наистина! Но как можех да предположа, че тази проклетия ще избухне така? За мен е пълна мистерия как е станало всичко това.

Дени го погледна хладно.

— Къде са вашите познания по хигиена, докторе? Не знаете ли, че всички тези газове от каналите са силно запалими?

Строежът на новия канал започна още следващия понеделник.