Арчибалд Кронин
Цитаделата (29)

Глава петнадесета

Този майски следобед, когато Андрю се прибра в къщи, неговата замисленост и странна апатия, които го бяха обхванали след изпращането на тезата, бяха причина да не забележи веднага тревогата, изписана на лицето на Кристин. Поздрави я разсеяно, качи се горе да се измие, после слезе за чай. Обаче когато свърши и запали цигара, внезапно забеляза израза на лицето й. Като протягаше ръка към вечерния вестник, попита:

— Защо? Какво се е случило?

Известно време тя като че разглеждаше чаената си лъжичка.

— Днес имахме гости — или по-скоро аз имах, докато те нямаше следобед.

— О! Кои бяха те?

— Делегация на Комитета — петима, включително Ед Ченкин, и заедно с тях Пари, знаеш го, синайският свещеник, и един човек на име Дейвис.

Настъпи неловко мълчание. Той смукна дълбоко от цигарата си и наведе вестника, за да я вижда.

— Какво искаха?

Тя за пръв път го погледна в очите и той видя цялото объркване и тревога в погледа й. Тя забързано каза:

— Дойдоха към четири часа и питаха за теб. Казах им, че си излязъл. Тогава Пари каза, че няма значение, че искат да влязат. Аз, разбира се, съвсем се обърках. Не знаех дали искат да те почакат или какво. Тогава Ед Ченкин каза, че това е дом на Комитета, че те представляват Комитета и че в името на Комитета могат и ще влязат. — Тя спря, пое бързо дъх. — Не мръднах нито инч. Бях ядосана и възмутена. Но успях да попитам защо искат да влязат. Тогава се намеси Пари. До неговите уши и до ушите на Комитета стигнало, че фактически в целия град се говорело за някакви твои експерименти върху животни — имаше нахалството да нарече това вивисекция. И поради това дошли да разгледат работната ти стая и бяха довели господин Дейвис от Дружеството за защита на животните.

Андрю не се помръдна, нито откъсна очи от лицето й.

— По-нататък, мила — каза той тихо.

— Е, опитах се да ги спра, но беше безсмислено. Те просто ме изблъскаха, седем души, минаха през хола и влязоха в лабораторията. Щом видеха морско свинче, Пари изреваваше: „О, нещастните беззащитни същества!“ А Ченкин сочеше петната по шкафа, там, където изпуснах бутилката с фусцин, ти си спомняш, мили, нали, и викаше: „Погледнете тук, това е кръв!“ Ровиха навсякъде, в секциите, микротома, всичко. Тогава Пари каза: „Аз не мога да оставя тези нещастни страдащи същества да бъдат измъчвани повече, по-скоро бих ги избавил от мъченията.“ Взе торбата, която носеше Дейвис, и напъха вътре всичките. Опитах се да му кажа, че не може да става въпрос за страдания или вивисекция, или подобни глупости и че във всеки случай тези пет морски свинчета няма да бъдат използвани за експерименти и че ние ще ги дадем на децата на Боланд и на малката Агнес Еванс, за да си играят. Но те не ме и слушаха. И после… си отидоха.

Настъпи мълчание. Сега Андрю бе целият почервенял. Той се изправи в стола си.

— Никога през целия си живот не съм чувал за такова нагло вмешателство. Страшно идиотска работа ти да изтърпиш всичко това, Крис! Но те ще ми платят!

Той размисли малко, после тръгна към телефона в хола. Но още не стигнал до него, той иззвъня.

— Ало! — каза той сърдито, после гласът му леко се промени. Обаждаше се Оуен. — Да, Менсън е на телефона. Вижте какво, Оуен…

— Знам, знам, докторе — Оуен бързо прекъсна Андрю. — Цял следобед се мъча да се свържа с вас. Слушайте сега. Не, не, не ме прекъсвайте. Не трябва да губим контрол над себе си. Много гадна работа, докторе. Недейте казва нищо повече по телефона. Сега идвам при вас.

— Какво иска да каже? — гневеше се той, след като й разказа разговора. — Човек би помислил, че сме виновни.

Зачакаха пристигането на Оуен, Андрю крачеше нетърпелив и възмутен, а Крис седеше над ръкоделието си е тревожен поглед.

Оуен дойде. Но в лицето му нямаше нищо успокояващо.

Преди Андрю да продума, той каза:

— Докторе, имахте ли разрешение?

— Какво? — облещи се Андрю. — Какво разрешение?

Лицето на Оуен доби още по-тревожен израз.

— Би трябвало да имате разрешение от Министерството на вътрешните работи за експериментална работа върху животни. Знаехте това, нали?

— Но по дяволите! — запротестира разгорещено Менсън. — Аз не съм патолог и никога няма да бъда. И не поддържам лабораторията. Само исках да направя няколко прости експеримента във връзка с клиничната си работа. Не сме имали повече от една дузина животни, нали, Крис?

Оуен продължаваше да гледа настрани.

— Би трябвало да имате такова разрешение, докторе. Една част от хората на Комитета ви готвят много лош номер заради това! — той бързо продължи: — Виждате ли, докторе, човек като вас, който върши пионерска работа и който е достатъчно честен, за да каже какво мисли, би трябвало да… Но както и да е, няма значение, важното е да знаете, че има една група тук, които всичко ще направят, за да ви забият ножа. Но няма страшно! Всичко ще бъде наред. Само една обикновена позната врява в Комитета. Вероятно ще трябва да дойдете и вие. Не за пръв път имате неприятности с тях. Пак ще ги надвиете.

Андрю беше като бесен.

— Ще заведа контрадело, ще ги съдя за незаконно влизане в дома ми. Не, по дяволите, ще ги съдя за кражба на морските ми свинчета. Каквото и да е, искам си ги обратно.

Бледа усмивка се мярна на лицето на Оуен.

— Не можете да ги получите обратно, докторе. Преподобният Пари и Ед Ченкин заявиха, че чувстват за свой дълг да ги избавят от страданията им. В името на човечността те ги удавиха със собствените си ръце.

Натъжен, Оуен си отиде. А на другата вечер Андрю получи заповед да се яви пред Комитета след една седмица.

Междувременно историята освети живота на града като бензинова експлозия. Нищо толкова вълнуващо, толкова скандално и толкова намирисващо на черна магия не бе се случвало в Аберлоу, откакто адвокатът Тривър Дей бе заподозрян, че убил жена си с арсеник. Всеки вземаше страна, образуваха се войнствени фракции. От своята трибуна в Синай Едуал Пари гръмогласно съобщаваше за наказанието, отсъдено на земята, а и след това, за онези, които измъчваха животни и малки деца. В другия край на града преподобният Дейвид Уолпол, бузестият служител на англиканската църква, за когото Пари беше това, което е свинята за добрия мохамеданин, блееше за прогрес и за враждата между либералната църква и науката.

Дори жените се вдигнаха за действие. Госпожица Майфънуи Бенсузън, местната председателка на Лигата за съвместни усилия на жените от Уелс, говори пред многолюдно събрание в Темпърънс Хол. Вярно е, че веднъж Андрю бе обидил Майфънуи, когато не присъства на годишното събрание на Лигата. Но иначе нейните мотиви безспорно бяха чисти. След събранието и през следващите вечери млади дами, членки на Лигата, които обикновено се активизираха по улицата само при национални празници, разпространяваха зловещи диплянки срещу вивисекцията — всяка от тях беше илюстрирана с половина изтърбушено куче.

В сряда вечерта Кон Боланд позвъни, за да разкаже една весела история.

— Как си, Менсън, момчето ми? Горе главата, нали? Само така! Мислех си, че може би ще те интересува — когато нашата Мери се връщала тая вечер от магазина на Ларкин, тогава една от ония превзети продавачки на знаменца й предложила памфлет — ония дивотии за жестокостта, дето ги разпространяват срещу теб. И знаеш ли, ха-ха, и знаеш ли какво направила нашта смела Мери? Хваща тя памфлета и го разкъсва на парчета. После хваща дамата, продавачката на знаменца, за ушите, хвърлила й шапката настрани и й казала… ха-ха! Какво мислиш, че казва нашта Мери? „Щом ви е толкова зор за жестокостта, ще я получите от мен!“

Физическа разправа бе предлагана и от други също така верни като Мери.

Въпреки че районът на Андрю твърдо стоеше зад него, около източната манипулационна се бе формирал блок на обратното становище. В кръчмите избухваха боеве между привържениците на Андрю и неговите врагове. В четвъртък вечерта Франк Дейвис дойде в кабинета леко раздърпан, за да уведоми Андрю, че счупил главите на двама пациенти на Оксбъроу, щото казвали, че нашият човек бил кръвожаден касапин!

Оттогава доктор Оксбъроу минаваше край Андрю с твърда стъпка и поглед, вперен някъде много надалеч. Беше известно, че той открито работи с преподобния Пари срещу своя нежелан колега. Ъркюхарт се връщаше от Масонския клуб с тлъсти християнски коментари, от които може би най-хубавият беше: „Защо трябва който и да е доктор да убива живите божии създания?“

Сам Ъркюхарт нямаше какво много да каже. Но веднъж, като се вглеждаше в затвореното напрегнато лице на Андрю, той заяви:

— Дявол да го вземе! Когато бях на вашата възраст, и аз бих се радвал на кавга като тази. Но сега, дявол да го вземе, подозирам, че остарявам.

Андрю не можеше да не си помисли, че Ъркюхарт не го разбира. Той далеч не се радваше на „кавгата“. Чувстваше се изморен, раздразнен, загрижен. Трескаво се питаше цял живот ли ще трябва да пробива каменни стени с чело. И все пак, въпреки намалената жизненост, имаше силното желание да покаже правотата си, да бъде открито оправдан пред шушукащия град.

Най-после седмицата измина и в събота следобед Комитетът се събра за това, което в дневния ред беше наречено „дисциплинарно проучване на доктор Менсън“. В стаята на Комитета не остана празно място, а вън на площада чакаха групи хора, когато Андрю влезе в канцеларията и се изкачи по тясната стълба. Чувстваше, че сърцето му бие бързо и силно. Бе си казал, че трябва да бъде спокоен и твърд. Вместо това, когато седна на същия стол, който му предложиха преди пет години, когато кандидатстваше за мястото, той бе скован, с пресъхнало гърло, нервен.

Събранието започна не с молитва, както би могло да се очаква от лицемерната набожност, с която опозицията бе провела своята кампания, а с огнена реч на Ед Ченкин.

— Аз ще изнеса всички факти по този случай пред членовете на Комитета — каза Ченкин, като скочи. Той продължи с гръмогласна реч, в която изброи оплакванията: доктор Менсън няма никакво право да върши подобна работа. Това е работа, вършена във време на Комитета, работа, вършена, когато му се плаща да върши работа на Комитета, и при това работа, вършена в къща, собственост на Комитета. Отгоре на всичко това е вивисекция или неин близък родственик. И всичко това е ставало без необходимото разрешение и представлява сериозно нарушение на закона!

Тук Оуен бързо се намеси:

— Що се отнася до тази последна точка, трябва да уведомя Комитета: ако се съобщи, че доктор Менсън не си е осигурил това разрешение, всички последици ще понесе Дружеството за медицинска помощ като цяло.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — запита Ченкин.

— Понеже е наш помощник — държеше на своето Оуен, — ние отговаряме пред закона за доктор Менсън!

Последва одобрителен шум и викове:

— Оуен е прав! Не ни трябват неприятности на Дружеството. Нека си остане между нас.

— Добре, ще минем и без това идиотско разрешение — изръмжа Ченкин, който още стоеше прав. — В другите обвинения има достатъчно основания, за да обесиш, когото искаш.

— Точно така! Точно така! — извика някой отзад. — А онова лято преди три години, когато всеки ден се измъкваше с мотора си до Кардиф?

— Той не дава лекарства — чу се гласът на Лен Ричардз. — Можеш да чакаш цял час пред кабинета му и да не ти даде никакво лекарство.

— Тихо! Тихо! — извика Ченкин. Когато ги успокои, той продължи с финала на речта си. — Всички тези оплаквания са достатъчно сериозни! Те показват, че доктор Менсън никога не е бил добър служител на Дружеството. Освен това бих могъл да добавя, че той не издава правилно и удостоверения на хората. Но не трябва да забравяме главното. Тук имаме един помощник, срещу когото е целият град заради нещо, което би трябвало да е работа на полицията, един човек, който е превърнал нашата собственост в касапница. Кълна се в господа бога, видях кръвта на пода със собствените си очи — един човек, който не е нищо друго освен експериментатор и маниак. Аз ви питам, членове на Комитета, ще търпите ли повече това? Не! Казвам аз. Не! — казвате вие. Колеги, членове на Комитета, аз знам, че до едни сте с мен, когато заявявам, че тук сега ние искаме доктор Менсън да подаде оставка.

Ченкин се огледа към приятелите си и седна сред силни аплодисменти.

— Може би ще разрешите на доктор Менсън да изложи своята страна на въпроса — каза Оуен тихо и се обърна към Андрю.

Настъпи мълчание. Андрю известно време стоя неподвижен. Положението беше по-лошо, отколкото си го бе представял. Не се доверявай на Комитета, помисли си той горчиво. Това ли са същите хора, които му се усмихваха одобрително, когато го назначаваха? Сърцето му гореше от болка. Той няма, просто няма да подаде оставка. Изправи се. Не беше оратор и знаеше, че не е оратор. Но сега беше ядосан, сковаността му бе изчезнала в надигналото се възмущение срещу невежеството и злонамерената тъпота на обвиненията на Ченкин и на овациите, с които останалите ги бяха посрещнали. Той започна:

— Изглежда, никой нищо не казва за животните, удавени от Ед Ченкин. Това е жестокост, ако искате — безсмислена жестокост. Аз правех нещо друго! Защо вземате бели мишки и канарчета със себе си в мината? За да проверите дали няма гризу — всички знаете. А когато тези мишки свършват поради някой полъх на рудничния газ — това жестокост ли е? Не, вие не го наричате така. Вие разбирате, че тези животни са използвани, за да се спаси животът на хората, може би вашият живот. Ето какво се опитвах да направя за вас. Аз работех върху тези белодробни заболявания, които получавате от праха в забоите на мината. Вие всички знаете, че боледувате от гръдни болести и че когато това се случи, не получавате компенсация. През последните три години съм използвал, кажи-речи, всяка минута от свободното си време за проучване на проблема за вдишването на праха. Открих нещо, което би могло да подобри условията ви за работа, да ви даде по-справедливо възнаграждение, да ви помогне да бъдете здрави — повече, отколкото би помогнало вонящото шише с лекарство, за което говореше Лен Ричардз! Какво, ако използвам една дузина морски свинчета? Не мислите ли, че си струва? Може би не ми вярвате, вие сте достатъчно предубедени, за да сметнете, че ви лъжа. Може би вие още мислите, че съм си губил времето, вашето време, както го наричате, заради някакви маниашки експерименти. — Той бе така разгорещен, че забрави твърдото си решение да не драматизира нещата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади писмото, което бе получил в началото на седмицата. — Но това ще ви покаже какво мислят други хора, хора, които имат право да съдят.

Той отиде до Оуен и му подаде писмото. То беше съобщение от секретаря на Сената на Сент Андрюз, че за работата му върху вдишването на въглищен прах е получил специалност.

Оуен прочете смачканото, написано на пишеща машина писмо с внезапно светнало лице. След това писмото бавно мина от ръка на ръка.

Андрю бе раздразнен от ефекта, предизвикан от съобщението на Сената. Въпреки че с всички сили искаше да докаже правотата си, почти съжаляваше за порива си при представянето на писмото. Щом не могат да приемат думата му без някакво официално потвърждение, трябва да са много предубедени срещу него. Със или без писмо, чувстваше той тъжно, те са решили да направят от неговия случай пример за назидание.

Олекна му, когато след още няколко забележки Оуен каза:

— Може би сега ще ни оставите сами, докторе, моля ви.

Докато чакаше отвън, а вътре те гласуваха неговия случай, той изгаряше от нетърпение и кипеше от гняв. Какъв чудесен идеал бе тази група от работници, които контролират медицинските услуги на цялата общност за доброто на своите другари-работници. Но това беше само идеал. Те бяха твърде предубедени, твърде невежи, за да могат прогресивно да ръководят такава система. За Оуен беше истинска мъка непрекъснато да ги влачи със себе си по своя път. А сега беше убеден, че дори добрата воля на Оуен няма да го спаси.

Но когато Андрю отново влезе, секретарят се усмихваше и потриваше ръце. Други от Комитета го гледаха по-благосклонно или поне без враждебност.

Оуен веднага се изправи и каза:

— Радостен съм да ви съобщя, доктор Менсън, бих могъл да река, че лично аз съм щастлив да ви кажа, че Комитетът реши с мнозинство да ви помоли да останете.

Той бе спечелил, беше ги убедил в крайна сметка, но този факт след една кратка вълна на удовлетворение не предизвика у него никаква радост. Настъпи мълчание. Те очевидно очакваха той да изрази своето облекчение и благодарност. Но той не можеше. Бяха му омръзнали цялата изопачена история, Комитетът, Аберлоу, медицината, силициевият прах, морските свинчета и самият той.

Най-после каза:

— Благодаря ви, господин Оуен. Радвам се, че след всичко, което съм се опитал да направя тук, Комитетът не желае да напусна. Но, съжалявам много, аз повече не мога да остана в Аберлоу. Считано от днес, давам на Комитета едномесечно предупреждение. — Той говореше без чувство, после се обърна и излезе от стаята.

Настъпи мъртво мълчание. Най-бързо се съвзе Ед Ченкин.

— Лесно се отървахме — викна той с половин уста след Менсън.

Тогава Оуен стресна всички със своето първо избухване, откакто го помнеха в тази стая на Комитета.

— Затваряй си глупавата уста, Ед Ченкин — той хвърли линията със закана. — Загубихме най-добрия човек, когато някога сме имали.