Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Когато две седмици по-късно слезе за закуска в един от двата си нови костюма, стесняваше се като ученик. Беше тъмносив двуреден костюм, който по предложение на Роджърз носеше с кръгла яка и тъмна папионка, която се връзваше добре със сивото. Не можеше да има и съмнение, че шивачът от Кондит стрийт си разбираше от работата, а споменаването на капитан Сътън го бе накарало да докаже това докрай.

Тази сутрин стана тъй, че Кристин не изглеждаше добре. Леко я болеше гърлото и си бе вързала стария шал около врата и главата. Наливаше кафето, когато изведнъж й се натрапи неговият блясък. За секунда бе така смаяна, че не можа нищо да каже.

— Но Андрю! — ахна тя. — Ти си чудесен! Ще ходиш ли някъде?

— Да ходя някъде? Разбира се отивам на обиколките си, по работата си! — от стеснение бе станал сприхав. — Е? Харесва ли ти?

— Да — каза тя, но не така бързо, както би желал. — Просто е… просто си чудесен… Но — тя се усмихна — някак не ти стои!

— Би предпочела да ходя като скитник, предполагам.

Тя замълча, а ръката й, вдигаща чашата, внезапно се скова, така че кокалчетата на пръстите побеляха. „Охо — помисли си той, — тук те хванах.“ — Бързо привърши закуската и влезе в кабинета.

След пет минути тя го последва там, все още с шала около врата си, с колебаещ се умолителен поглед.

— Мили, моля те не ме разбирай погрешно! — каза тя. — Много се радвам, че имаш нов костюм. Искам да имаш всичко, всичко, което е най-добро за теб. Съжалявам за това, което казах преди малко, но разбираш ли, свикнала съм с теб, о, страшно трудно е да се обясни, но винаги съм те възприемала като — сега, моля те, не ме разбирай погрешно, — като човек, който хич не го е грижа как изглежда или как другите мислят, че изглежда. Нали си спомняш онази глава на Епстайн, която видяхме. Съвсем нямаше да е същата, ако беше гладка и полирана.

— Не съм Епстайнова глава! — отговори той рязко.

Тя замълча. Напоследък беше трудно да се разговаря с него. А сега наскърбена, че не я разбира правилно, тя не знаеше какво да каже. Тръгна си разколебана.

Три седмици по-късно, когато племенницата на госпожица Евърет дойде да прекара няколко седмици в Лондон, той бе възнаграден, че мъдро послуша старата лейди. Под някакъв претекст госпожица Евърет го извика в Парк Гардънз, където със сурово одобрение го разгледа. Андрю почти виждаше как тя си мисли, че той с подходящ кандидат за нейната препоръка. На другия ден бе повикан от госпожа Сътън, която, тъй като, изглежда, заболяването вървеше в цялото семейство, искаше същото лечение като леля си. Този път не изпита никакво угризение относно инжектирането на безполезния ептон на полезните господа Гликърт. На госпожа Сътън той направи чудесно впечатление. А преди края на същия месец бе повикан от една приятелка на госпожица Евърет, която също живееше в Парк Гардънз.

Андрю беше зает изключително със себе си. Печелеше, печелеше, печелеше. В напрегнатата жажда за успех той забравяше колко много противоречи неговият напредък на всичко, в което досега е вярвал. Засегната бе суетността му. Чувстваше се уверен, беше нащрек. Нямаше време да си даде сметка, че лавината на практиката му във висшите кръгове се дължи на първо място на една дебела дребна германка, стояща зад тезгяха на магазина за месо и колбаси, близо до простолюдния пазар на Мъсълбъроу. И наистина, едва ли не преди да има време изобщо да размисли, лавината продължи по своя път — предложи му се друга, още по-вълнуваща възможност.

Един юнски следобед в празните часове между два и четири, когато обикновено не ставаше нищо особено, той седеше в кабинета си и пресмяташе колко е получил през миналия месец, когато внезапно телефонът иззвъня. Само за три секунди той беше при апарата.

— Да, да! Доктор Менсън на телефона.

В слушалката чу един изтерзан и треперещ глас.

— О, доктор Менсън! Радвам се, че ви намерих. Обажда се господин Уинч. Господин Уинч от „Лориър“. Имаме малко нещастие с една от нашите клиентки. Бихте ли могли да дойдете? Можете ли да дойдете веднага?

— Ще бъда при вас след четири минути. — Андрю сложи слушалката и скочи за шапката си. Един автобус номер 33, който профучаваше край къщата, здраво издържа стремителния му скок. След четири минути и половина, той беше във въртящите се врати на „Лориър“, където бе посрещнат от разтревожената госпожица Кремб, която го поведе по зелени мъхести килими край дълги позлатени огледала и блестяща ламперия, на чийто фон, като че случайно, се открояваше ту малка шапка на поставка, ту дантелен шал, ту хермелинова вечерна перелина.

Докато бързаха, госпожица Кремб задъхано и доверчиво обясняваше:

— Госпожица ле Рой, доктор Менсън. Една от нашите клиентки. Слава богу, не е моя — тя винаги създава неприятности. Но доктор Менсън, виждате ли, аз говорих за вас с господин Уинч…

— Благодаря — каза той рязко; при случай все още можеше да е рязък. — Какво се е случило?

— Изглежда, че тя, о, доктор Менсън — изглежда, че е припаднала в стаята за проби!

В началото на широката стълба го предаде на розово разтревожения господин Уинч, който се засуети:

— Оттук, докторе, оттук. Надявам се, че ще направите нещо. Такова ужасно нещастие!

В стаята за проби — топла, с разкошни бледозелени килими и златнозелена ламперия — една тълпа от възбудени момичета, един позлатен стол, една хвърлена кърпа за лице, разляна чаша вода, врява… И там, в центъра на всичко това, госпожица ле Рой, припадналата. Тя лежеше на пода, скована, със спазматични свивания на ръцете и внезапни изопвания на краката. От време на време от стегнатото й гърло излизаше неестествено и заплашително хриптене.

Когато Андрю влезе заедно с господин Уинч, една от по-възрастните продавачки избухна в плач.

— Аз не съм виновна — хлипаше тя. — Само казах на госпожица ле Рой, че тя сама си избра тази кройка…

— О, мила, мила — промълви господин Уинч. — Това е ужасно, ужасно. Да повиквам ли линейка?

— Не, засега не — каза Андрю с особен глас. Той се наведе над госпожица ле Рой. Тя беше много млада, на около двайсет и четири години, със сини очи и избелена свилеста коса, разрошена под накривената шапка. Сковаността и конвулсивните спазми се увеличаваха.

От другата й страна бе коленичила една жена с тъмни загрижени очи, явно, нейна приятелка.

— О, Топи, Топи — мълвеше тя.

— Моля, напуснете стаята — внезапно каза Андрю. — Всички да излязат, освен — погледът му падна върху мургавата млада жена — освен вас.

Момичетата излязоха малко недоволни — да присъстват на припадъка на госпожица ле Рой беше приятно забавление. Госпожица Кремб и дори господин Уинч се изнизаха от стаята. Щом излязоха, конвулсиите станаха страшни.

— Това е извънредно сериозен случай — каза Андрю, като произнасяше думите много отчетливо. Очните ябълки на госпожица ле Рой се претърколиха към него. — Дайте ми един стол, моля.

Падналият стол бе изправен в средата на стаята от другата жена. После бавно и с голямо съчувствие, като я подкрепяше под мишниците, Андрю помогна на сдървената госпожица ле Рой да седне на стола. Той задържа главата й изправена.

— Така — каза той още по-мило. После вдигна ръка и й удари звучна плесница по бузата. Това беше най-смелото нещо, което правеше от месеци и си остана най-смелото, уви! за още много месеци напред.

Госпожица ле Рой престана да хърка, спазмите спряха, въртящите се очни ябълки застанаха нормално. Гледаше го уплашена и по детски объркана. Преди спазмите отново да започнат, той вдигна ръка и я удари по другата буза. Пра-а-ас! Болката, изписана на лицето на госпожица ле Рой, бе комична. Тя потрепера за момент, после кротко заплака.

Обърна се към приятелката си и зарида:

— Искам да си отида в къщи, мила.

Андрю погледна с желание да се извини към мургавата млада жена, която сега го гледаше с въздържан, но необичаен интерес.

— Съжалявам — каза той. — Това беше единственото средство. Тежък случай на хистерия — спазми на палците. Можеше да се нарани. Нямах нито упойка, нито нищо. Но както и да е, подейства.

— Да, подейства.

— Оставете я да поплаче — каза Андрю. — Това е добър отдушник. Ще се оправи напълно след няколко минути.

— Но чакайте — бързо каза тя. — Трябва да я придружите до вкъщи.

— Добре — каза Андрю с най-деловия си професионален тон.

След пет минути Топи ле Рой беше в състояние да приведе в ред лицето си, а това беше дълга операция, подчертавана от време на време с хлипания.

— Нали не изглеждам много зле, мила? — попита тя приятелката си. На Андрю не обръщаше никакво внимание.

След това излязоха от стаята за проби. Минаването им през дългата стая с модели беше истинска сензация. От почуда и облекчение господин Уинч не можеше да говори. Той не знаеше и никога нямаше да узнае как бе станало така, че гърчещата се паралитичка бе станала и проходила. Последва ги, като сипеше почтителни думи. Когато Андрю минаваше след двете жени през главния вход, той пламенно и сърдечно стисна ръката му в меката си влажна длан.

Таксито ги отведе по Бейсуотър роуд по посока на Марбъл Арк. Никой не се опитваше да поведе разговор. Госпожица ле Рой сега се цупеше като глезено дете, което е било наказано. Още беше нервна: от време на време ръцете и мускулите на лицето й имаха слаби спазми. Сега, когато беше възможно да се разгледа по-спокойно, се виждаше, че е много слаба, но почти хубава в своята мършавост. Дрехите й бяха хубави, но въпреки всичко в очите на Андрю тя беше като малко мършаво пиле, през което периодично минава слаб ток. Самият той беше нервен, разбираше неловкото си положение, но беше решен докрай да използва случая.

Таксито заобиколи Марбъл Арк, мина покрай Хайд парк и като зави наляво, спря пред една къща на Грийн стрийт. После почти веднага се озоваха вътре. Като видя къщата, Андрю се смая; никога не бе си представял, че съществува такъв лукс. Широк великолепен кабинет със стени от меко борово дърво и нефрит, странна единствена картина в скъпа рамка, лакирани в златно и червено столове, широки канапенца, бледи, почти прозрачни килимчета.

Топи ле Рой се хвърли върху една кушетка с атлазени възглавнички, все още пренебрегвайки Андрю, дръпна шапчицата си и я хвърли на пода.

— Натисни звънеца, мила, искам да пийна нещо. Слава богу, татко не си е в къщи.

Един слуга бързо донесе коктейли. Когато той излезе, приятелката на Топи погледна към Андрю, като почти, но не съвсем, му се усмихваше.

— Струва ми се, че трябва да ви обясним всичко, докторе. Всичко стана много бързо. Аз съм госпожа Лорънс. Топи, госпожица ле Рой, имаше голяма разправия за една рокля, която си прави по специален модел по случай бала в полза на изкуствата и… Трябва да ви кажа, че напоследък тя доста се преуморява и, общо взето, е доста нервна млада личност, но работата, в края на краищата, е там, че макар да ви е ужасно сърдита, ние сме ви страшно задължени, че ни върнахте пак тук. А аз ще изпия още един коктейл.

— И аз — каза заядливо Топи. — Каква проклета жена е тази в „Лориър“. Ще кажа на татко да се обади и да я уволнят. О, не, няма! — След като обърна и втория си коктейл, тя доволна се усмихна. — Все пак им дадох да разберат, нали Франсис! Направо побеснях! А мама Уинч гледаше така, така смешно. — Мършавата й фигурка се разтърси от смях. Тя срещна погледа на Андрю без злоба. — Хайде, докторе. Смейте се! Беше просто безценно!

— Не, не мисля, че беше толкова забавно. — Той говореше бързо, стремеше се да обясни действията си, да заздрави позициите си, да я убеди, че е била болна. — Наистина имахте опасен пристъп. Съжалявам, че трябваше да ви лекувам по този начин. Ако имах упойка, щях да ви дам. Нямаше да е толкова неприятно за вас. И, моля ви, не си въобразявайте, че ви вярвам, че уж нарочно сте предизвикали кризата. Хистерия — това си беше — с всички симптоми. Не е за смях. Това е състояние на нервната система. Разбирате ли, вие сте много изтощена, госпожице ле Рой, всичките ви рефлекси са изострени, много сте нервна.

— Това е абсолютно вярно — кимна Франсис Лорънс. — Напоследък наистина много се преуморяваш, Топи.

— Щяхте ли да ми дадете хлороформ? — запита Топи с детинско учудване. — Щеше да е страшно интересно.

— Но сериозно, Топи — каза госпожа Лорънс. — Бих искала да се стегнеш.

— Говориш като татко — отвърна Топи и загуби доброто си настроение.

Настъпи мълчание. Андрю беше изпил коктейла си. Постави чашата на полицата зад себе си. Вече нямаше какво да прави тук.

— Добре! — каза той енергично. — Трябва да вървя да си гледам работата. Моля ви, приемете съвета ми, госпожице ле Рой. Хапнете нещо леко, легнете си и тъй като не мога да ви бъда повече в услуга, утре извикайте домашния си лекар.

Госпожа Лорънс го придружи в хола. Тя се държеше така спокойно, че той трябваше да сложи юзди на деловия си маниер. Това бе висока стройна жена с доста високи рамене и малка елегантна глава. Няколко желязносиви кичура придаваха странно достойнство на тъмната й сресана на красиви вълни коса. И все пак беше съвсем млада. Беше сигурен, че не е на повече от двайсет и седем години. Въпреки височината си тя имаше нежни кости, най-вече китките й бяха малки и фини. Всъщност цялата й фигура изглеждаше много гъвкава, вълшебно мека, като на състезател по фехтовка. Подаде му ръка, а зеленикавите й очи го гледаха с някаква приятелска, спокойна усмивка:

— Само исках да ви кажа колко съм възхитена от вашия нов метод. — Устните й потръпнаха. — Не се отказвайте от него, каквото и да става. Вече виждам как той ще ви донесе огромен успех.

Като вървеше надолу по Грийн стрийт, за да вземе автобуса, той с учудване установи, че е станало почти пет часа. Бе прекарал в компанията на тези две жени три часа. Би трябвало да измъкне наистина добър хонорар за това! И все пак въпреки тази радостна мисъл — така характерна за смелия му нов мироглед, — той се чувстваше объркан, странно недоволен. Наистина ли бе използвал шанса докрай? Госпожа Лорънс, изглежда, го бе харесала. Но с такива като нея човек никога не знае. Каква чудесна къща при това!

Внезапно той скръцна със зъби, обзет от страшен гняв. Не само бе забравил да остави картичката си, бе забравил и да си каже името. И като седна в препълнения автобус до един стар работник с омазнени дрехи, той жестоко се укоряваше, че е пропуснал златна възможност.