Арчибалд Кронин
Цитаделата (34)

Глава втора

В премеждията на борбата той жадуваше за професионално приятелство. Бе ходил на едно събрание на местното медицинско дружество, от което не остана особено доволен. Дени беше все още в чужбина. След като бе открил, че в Тампико му харесва, Филип бе останал там като хирург на „Ню сенчъри ойл къмпани“. Поне засега беше загубен за Андрю. В същото време Хоуп, изпратен с поръчение в Къмбърленд, броеше кръвни телца за Радостта на маниака, както сам се изразяваше в грубоватата си пощенска картичка.

Неведнъж на Андрю му се искаше да се свърже с Фреди Хемптън, но въпреки че често стигаше до телефонния указател, винаги го спираше мисълта, че все още не е успял — не се е нагласил добре, казваше си той. Фреди все още живееше на Куин Ан стрийт, макар и на друг номер. Спомняйки си старите приключения от студентските години, Андрю все по-често се питаше как напредва Фреди, докато изведнъж съблазънта стана твърде силна за него. Обади се на Хемптън.

— Сигурно съвсем си ме забравил — изсумтя той почти готов да приеме някоя подигравка. — Обажда се Менсън, Андрю Менсън. Практикувам тук в Падингтън.

— Менсън! Да те забравя! Ти, старият боен кон! — от другата страна Фреди го бе ударил на лирика. — За бога, човече! Защо досега не си се обадил?

— Ами още не сме се наредили съвсем — усмихна се Андрю в слушалката, зарадван от изблика на Фреди. — А преди — на онази работа в Комисията — препускахме из цяла Англия. Вече се ожених, разбираш ли.

— И аз! Виж какво, старче, трябва да се видим. В най-скоро време! Не мога да го преживея. Ти тук в Лондон. Чудесно! Къде ми е бележникът? Виж, какво ще кажеш за четвъртък? Можете ли да дойдете тогава на вечеря? Да, да. Чудесно. Е, дочуване тогава, а през това време ще кажа на жена си да драсне някой ред на твоята.

Кристин далеч не бе ентусиазирана, когато той й разказа за поканата.

— Ти иди, Андрю — предложи тя след кратко мълчание.

— Глупости! Фреди иска да те запознае с жена си. Знам, че не го обичаш особено, но там ще има и други хора, вероятно лекари. Това може да ни обърне късмета, мила. Освен това отдавна не сме излизали. Каза официално облекло. Добре че си купих оня смокинг за банкета в мините в Нюкасъл. Но какво ще правим с теб, Крис? Трябва да имаш нещо да облечеш.

— Трябва да имам газова печка за готвене — отвърна тя малко хладно.

Последните няколко седмици я бяха изтощили. Беше позагубила малко от свежестта си, която винаги бе нейният най-голям чар. И понякога, точно като сега, отговаряше кратко и измъчено.

Но в четвъртък, когато тръгнаха за Куин Ан стрийт, той не можеше да не види колко сладка е тя в тази рокля — да, същата бяла рокля, която бе купила за онзи банкет в Нюкасъл, но променена по такъв начин, че изглеждаше по-нова и по-хубава. Косата си бе направила също по нов начин: по-прибрана към главата, така че падаше тъмна около бледото й чело. Забеляза това, докато тя му връзваше връзката, и се канеше да й каже колко е хубава, но после забрави поради внезапен страх, че ще закъснеят.

Те обаче не закъсняха, а отидоха по-рано, толкова рано, че изминаха три неудобни минути, преди да се появи Фреди с протегнати ръце, като едновременно се извиняваше и ги поздравяваше, казваше че току-що си е дошъл от болницата, че жена му ще слезе след секунда, предлагаше питиета, тупаше Андрю по гърба, канеше ги да седнат. Фреди бе понапълнял след онази вечер в Кардиф, надебелелият му розов врат говореше за процъфтяване, но малките му очи все още святкаха и всеки жълт намазан косъм на главата му си беше на мястото. Беше така добре пригладен, че блестеше.

— Повярвайте ми — вдигна той своята чаша. — Много се радвам отново да ви видя. Този път ще трябва да останете. Е, как ти харесва моето местенце, старче? Не ти ли казвах там на онзи обед — какъв ти обед — басирам се, че тази вечер ще прекараме по-добре. Взел съм, разбира се, цялата къща, не само някои стаи — миналата година я купих — той с удоволствие пипна вратовръзката си. — Колкото за парите… Дори и да ми върви, няма какво да се хваля. Но нямам нищо против да го знаеш.

Наистина всичко в къщата беше скъпо: полирани модерни мебели, дълбоко вградено огнище, детски роял с изкуствени цветове на магнолия, направени от седеф и поставени в голяма бяла ваза.

Андрю се готвеше да изрази възхищението си, когато влезе госпожа Хемптън, висока, студена жена с тъмна коса, разделена по средата, и облечена съвсем различно от Кристин.

— Хайде, мила моя — я поздрави с обич и дори почтителност Фреди и се впусна да й налее и предложи чаша шери. Тя успя небрежно да махне с ръка, отказвайки предложената чаша, преди да бъдат въведени останалите гости: господин и госпожа Чарлз Айвори, доктор и госпожа Пол Фридман. Последваха запознавания с много разговори и смях помежду Айвори, Фридманови и Хемптънови. — После — не много скоро — отидоха да вечерят.

Приборите за хранене бяха богати и изящни. Много напомняха скъпия комплект с голям свещник, който Андрю бе видял на витрината на „Лейбин и Бен“, известните златари от Риджънт стрийт. Макар че не можеше да се каже дали е риба или месо, храната имаше много приятен вкус. Имаше и шампанско. След две чаши Андрю се почувства по-уверен. Заговори с госпожа Айвори, която седеше от лявата му страна. Тя беше стройна жена, облечена в черно, с необичайно количество скъпоценности около врата си и големи изпъкнали сини очи, които от време на време обръщаше към него с почти бебешки поглед.

Неин съпруг бе Чарлз Айвори, хирургът — тя се засмя на въпроса му; мислела, че всеки познава Чарлз. Живеели на Ню Кевендиш стрийт, зад ъгъла, цялата къща била тяхна. Хубава било да си близо до Фреди и жена му. Чарлз и Фреди и Пол Фридман били такива добри приятели, всички били членове на Саквилския клуб. Остана изненадана, когато той призна, че не е член. Мислеше, че всеки е член на Саквил.

Изоставен, той се обърна към госпожа Фридман от другата си страна. Тя беше по-разговорлива, по-приятелски настроена. Имаше хубав, почти ориенталски цвят на лицето. Андрю и на нея даде възможност да говори за съпруга си. Бе си казал: „Искам да знам повече за тези приятели, изглеждат ми дяволски преуспели и умни.“

Пол, както каза госпожа Фридман, бил лекар и въпреки че апартаментът им беше в Портленд плейс, Пол имал кабинет на Харли стрийт. Чудесна практика — тя говореше твърде наивно, за да се хвали, — главно в хотел „Плаца“; сигурно знае новия голям хотел срещу парка. По обед там винаги е пълно със знаменитости. Фактически Пол бил официалният лекар на „Плаца“. Толкова много богати американци и филмови звезди и — тя с усмивка млъкна — о, всеки ходеше в „Плаца“, а това беше чудесно за Пол.

Андрю хареса госпожа Фридман. Остави я да говори, докато госпожа Хемптън не стана и той скочи галантно да дръпне стола й назад.

— Пура, Менсън? — запита Фреди с вид на познавач, когато дамите се оттеглиха. — Тези ще ти харесат. И те съветвам да не пропускаш това бренди 1894. Няма лъжа, няма измама.

Пурата му димеше, в широката чаша пред него бе налято бренди. Андрю придърпа стола си по-близо до останалите. Точно към това се стремеше той: интимен, оживен медицински брътвеж — абсолютно професионален разговор и нищо друго. Надяваше се Хемптън и приятелите му да заговорят. Така и стана.

— Между другото — каза Фреди — днес си поръчах една от онези нови иридиеви лампи в магазина на Гликърт. Доста е солено. Някъде към осемдесет гвинеи. Но си струва.

— Ммм-даа — каза замислено Фридман. Той беше слабичък човек с тъмни очи и хитро еврейско лице. — Би трябвало да се изплати.

Готов за спор, Андрю хвана пурата си.

— Мисля, че тия лампи нищо не струват, знаеш ли. Чете ли статията на Аби в „Джърнъл“ за фалшивата хелиотерапия? Тези лампи не дават абсолютно никакви инфрачервени лъчи.

Фреди го погледна, после се засмя.

— Обаче дават страшно много по три лири. И освен това хубав тен.

— Имай предвид, Фреди — намеси се Фридман. — Аз съм против скъпите апарати. Преди да имаш печалба, трябва да се бъркаш. При това те остаряват, минава им модата. Честна дума, драги, няма по-добро нещо от добрата стара спринцовка.

— Ти, разбира се, я използваш — каза Хемптън.

В разговора се включи и Айвори. Той беше едър човек, по-възрастен от останалите, с бледо, гладко обръснато лице и маниери на светски човек.

— Щом става дума за това, днес назначих серия инжекции. Дванайсет. Нали знаете — манганови. И знаете ли какво направих? Струва ми се, че в наше време така трябва да се действа. Казах му: „Вижте какво, вие сте бизнесмен. Тази серия ще ви струва петдесет лири. Но ако ми платите веднага, ще ги направя четирийсет и пет“. Веднага ми написа чек.

— Проклет стар бракониер — възкликна Фреди. — Мислех, че си хирург.

— Да, хирург съм — кимна Айвори. — Утре имам кюртиране в Шерингтън.

— Напразните усилия на любовта — промърмори разсеяно Фридман на пурата си, после продължи първоначалната си мисъл. — Както и да е, без това не може. И самият факт в основата си е интересен. В практиката във висшите кръгове лекуването през устата е направо остаряло. Ако предпиша, да речем, омнипонов прах в „Плаца“, това значи да ми рухне цялото реноме. Но ако дадеш същото нещо подкожно, като дезинфекцираш кожата с памуче, стерилизираш всичко и т.н., твоят пациент си мисли, че всичко е най-научно и смята, че тъкмо ти си човекът за него!

Хемптън енергично заяви:

— Наистина чудесно е, че лекуването през устата е изтрито от картата на Уестенд. Ето, вземете случая на Чарли. Представете си, че беше предписал манган или манган с желязо, доброто старо шише с лекарство, което по всяка вероятност не е много по-полезно за пациента. Тогава щеше да изкара всичко на всичко три лири. Вместо това той разделя лекарството на дванайсет ампули и взема петдесет, прощавай, Чарли, четирийсет и пет лири.

— Без дванайсет шилинга — нежно измърка Фридман. — Стойността на ампулите.

На Андрю му се зави свят. Тук му представяха аргумент, срещу шишето с лекарство, аргумент който го поразяваше с новостта си. Отпи още една глътка, за да се съвземе.

— Това е друг въпрос — размишляваше Фридман. — Те не знаят колко малко струват тези неща. Стига пациентката да види подредените ампули на бюрото ти, и тя веднага инстинктивно си казва: „Небеса! Това ще ми струва доста.“

— Забележи — смигна Хемптън на Андрю, — че когато Фридман прави морфологичен разбор, обикновено се оказва, че добрата дума „пациент“ е от женски род. Между другото, Пол, чух за онзи лов вчера. Дъмет е готов да направи дружество, стига ти, Чарлз и аз да се съгласим.

В продължение на следващите десет минути говореха за лов голф, който играеха на разни скъпи игрища около Лондон, и за коли — Айвори беше си поръчал нов специален корпус, който се строеше по негови инструкции за един нов три и половиналитров „Рекс“. Андрю слушаше, пушеше пурата си и пиеше бренди. Леко пиян, той чувстваше, че е сред извънредно добри момчета. Не го изключваха от разговора и винаги му даваха с дума или поглед да почувства, че и той е с тях. Някак си го караха да забрави, че е обядвал херинга. А когато станаха, Айвори го потупа по рамото:

— Трябва да ви изпратя картичката си, Менсън. Ще бъде истинско удоволствие да прегледаме някой случай заедно — по всяко време.

Обратно, в дневната атмосферата като контраст изглеждаше официална, но Фреди в много повишено настроение, по-блестящ от всякога, с ръце в джобовете, с безупречно бяла риза, реши, че е още рано и че трябва да завършат вечерта в „Ембаси“.

— Страх ме е — Кристин хвърли поглед към Андрю, — че ще трябва да си ходим.

— Глупости, мила! — усмихна се лъчезарно Андрю. — Как така ще разваляме компанията!

Фреди явно бе добре известен в „Ембаси“. Него и компанията му с поклони и усмивки настаниха на маса край стената. Пиха още шампанско. Имаше танци. Тия хора печелят добре, си мислеше Андрю мъгляво и разнежено.

— О! Та-тази мелодия, дето я свирят, е чудесна — чу-чудя се дали Крис не би потанцувала.

В таксито, което ги връщаше най-после в Чесбъроу терас, той щастлив заяви:

— Първокласни момчета, нали Крис! Чудесна вечер, нали?

Тя отвърна с остър и твърд глас:

— Беше ужасна вечер!

— А? Какво?

— Харесвам като твои приятели по професия Дени и Хоуп, Андрю, а не тези тлъсти…

Той я прекъсна:

— Но чакай, Крис… Кво лошо има в…

— О! Нима не видя? — отвърна тя с ледена ярост. — Всичко. Яденето, мебелите, начинът, по който говореха — пари, пари през цялото време. Може би не забеляза как тя изгледа роклята ми, госпожа Хемптън искам да кажа. Виждаше се как си дава сметка, че за едно отиване във фризьорския салон тя харчи повече, отколкото аз за дрехи през цялата година. В дневната стана почти смешно, когато тя разбра какво нищожество съм. Тя, разбира се, е дъщеря на Уитън — Уитън, производителя на уиски! Не можеш си представи какво беше — разговорът де, — преди да влезете. Клюки за модата, кой с кого прекарал уикенда, какво й казал фризьорът, последният аборт във висшето общество и нито една дума за нещо чисто. Защо? Тя дори намекна, че „хлътнала“ — сама така каза — по шефа на танцовия оркестър на „Плаца“.

В гласа й звучеше дяволски сарказъм. Като погрешно го сметна за ревност, той издърдори:

— Ще ти спечеля пари, Крис. Ще ти купя колкото искаш скъпи дрехи.

— Не искам пари — каза тя кратко. — Мразя скъпите дрехи.

— Но, мила! — той пиянски протегна ръка към нея.

— Недей! — гласът й го порази. — Аз те обичам, Андрю. Но не когато си пиян.

Зашеметен и разгневен, той се сви в своя ъгъл. За пръв път го отблъскваше.

— Добре, мойто момиче — промърмори той. — Щом като работата е такава…

Плати таксито и влезе в къщата пред нея. После, без да каже дума, отиде в свободната спалня. След лукса, който текущо бе напуснал, всичко му изглеждаше мръсно и грозно. Електрическият ключ не работеше добре — изобщо цялата инсталация в къщата беше лоша.

— По дяволите — си рече той, като се хвърли на кревата. — Ще се измъкна от тази дупка. Ще й покажа аз на нея! Ще спечеля пари! Какво може да направи човек без пари?

Досега през целия си съпружески живот те никога не бяха спали поотделно.