Арчибалд Кронин
Цитаделата (10)

Глава десета

Макар че когато Андрю стигна „Брингоуър“ беше почти полунощ, там го чакаше Джо Морган, който със ситни стъпки крачеше между затворената манипулационна и входа на къщата. Щом го видя, лицето на едрия миньор светна.

— Докторе, радвам се да ви видя. Вече цял час ходя напред-назад. Идвам за моята госпожа, при това преждевременно.

Рязко откъснат от обмислянето на собствените си работи, Андрю каза на Морган да почака. Влезе да вземе чантата си и после двамата заедно тръгнаха към Блейна терас 12. Нощта беше хладна и изпълнена с тиха тайнственост. Обикновено силно чувствителен към обкръжението си, Андрю сега се чувстваше затъпял и апатичен. Нямаше никакво предчувствие, че тази нощна визитация ще се окаже необичайна, а още по-малко, че тя ще повлияе на цялото му бъдеще в Бленли.

Двамата мъже вървяха мълчаливо, докато стигнаха номер 12.

Тогава Джо изведнъж спря.

— Няма да вляза — каза той, а гласът му издаваше напрежение. — Но знам, че ще направиш всичко за нас.

Вътре тясна стълба водеше до малката спалня, чиста, но бедно наредена, осветена само от една газена лампа. Майката на госпожа Морган, висока жена със сиви коси, на близо седемдесет години, и яката възрастна акушерка следяха с поглед лицето на Андрю, докато той се движеше из стаята.

— Нека ви направя чаша чай, докторе — бързо изрече майката след няколко секунди.

Андрю уморен се усмихна. Разбираше: опитът подсказва на старата жена, че предстои период на чакане и тя се страхува той да не ги изостави, като каже, че ще дойде по-късно.

— Не се безпокой, майко. Няма да избягам.

Долу в кухнята той изпи чая, който тя му поднесе. Знаеше, че както е изнервен, ако си отиде у дома, не би могъл да открадне и час сън. Знаеше също така, че този случай изисква цялото му внимание. Налегна го някаква странна летаргия. Реши да остане, докато не свърши всичко.

Един час по-късно се качи горе, видя докъде е стигнала работата, отново слезе долу и седна край огъня в кухнята. Беше тихо, само сегиз-тогиз изпукваше някой въглен в огнището; тихо тиктакаше стенният часовник. Не, имаше и други звуци — стъпките на Морган, който крачи нагоре-надолу по улицата. Старата жена седеше срещу него в черната си дреха, абсолютно неподвижна, а очите й, странно живи и мъдри, не се отделяха от лицето му.

Мислите му бяха тежки, объркани. Епизодът на гарата в Кардиф още го потискаше ужасно. Мислеше си за Брамуел — така глупашки влюбен в една жена, която долно го лъже, за Едуард Пейдж, вързан за хитрата Блодуен, за Дени, който живее сам, разделен от съпругата си. Разумът казваше, че всички тези бракове са страхотни провали. Този извод при сегашното му състояние го накара да потръпне. Искаше му се да разглежда брака като някакво идилично състояние — не можеше и да мисли другояче с образа на Кристин пред себе си. Нейните блестящи очи го гледаха и не признаваха друг извод. Конфликтът между уравновесения му съмняващ се ум и преливащото сърце го озлобяваше и объркваше. Той отпусна глава върху гърдите, протегна крака и замислено се загледа в огъня. Тъй дълго стоя така и мислите му бяха така заети с Кристин, че се стресна, когато старицата отсреща внезапно му заговори. Нейните мисли бяха текли в друга посока.

— Сузан каза да не й слагате хлороформ, ако е опасно за бебето. Страшно го обича това дете. — Старите й очи се постоплиха при една внезапна мисъл. Тя тихо добави: — Да, май че всички го обичаме.

Той направи усилие да се съвземе.

— Няма никаква опасност от упойката — каза той меко. — Всичко ще бъде наред.

Тогава акушерката извика от горната площадка на стълбите. Андрю погледна часовника, който показваше вече три и половина часа. Стана и се качи в спалнята. Разбра, че вече може да започне.

Мина час. Дълга, трудна борба. И най-после, когато първите лъчи на зората се промъкваха през счупените краища на капака, детето се роди мъртво.

Като погледна неподвижното парче месо, Андрю потръпна от ужас. След всичко, което бе обещал! Пламнало от напрежение, лицето му изведнъж изстина. Поколеба се, разкъсван от желанието да опита да съживи детето и задълженията си към майката, която също се намираше в окаяно състояние. Проблемът бе тъй спешен, че той не можа да го реши съзнателно. Сляпо, инстинктивно подаде детето на акушерката и прехвърли вниманието си към Сузан Морган, която лежеше в безсъзнание, почти без пулс, още под влиянието на етера. Отчаяно бързаше в безумна надпревара с намаляващите й сили. В миг строши ампулата и инжектира питуитрин. След това захвърли спринцовката и без да се жали, започна работа за съживяване на отпуснатото тяло на жената. След няколко минути трескави усилия сърцето й укрепна: видя, че спокойно може да я остави. Обърна се, по риза, със залепнала на потното чело коса.

— Къде е детето?

Акушерката направи страхливо движение. Беше го пъхнала под кревата.

Андрю веднага коленичи. Като бърникаше в мокрите вестници под кревата, той измъкна детето. Момче, съвсем оформено. Отпуснатото топло телце беше бяло и меко като лой. Набързо отрязаната пъпна връв приличаше на пречупено стебло. Кожата беше прекрасна, гладка и нежна. Главата се люлееше на тънкото вратле. Крайниците изглеждаха без кости.

Все още на колене, Андрю с мъка гледаше детето. Белотата можеше да означава само едно: асфиксия палида и умът му, неестествено напрегнат, се върна към един случай, който бе наблюдавал в Самаритянската болница, към приложеното тогава лечение. Веднага се изправи.

— Дайте ми топла и студена вода — извика той на акушерката. — Легени. Бързо! Бързо!

— Но, докторе… — поколеба се тя, втренчена в бялото телце на детето.

— Бързо! — изкрещя той.

Грабна едно одеяло, сложи върху него детето и започна специалното изкуствено дишане. Дойдоха легените, каната и големият железен чайник. Като луд наля в единия леген студена, а в другия гореща — колкото може да издържи ръката му. След това като обезумял жонгльор започна да потапя детето ту в ледената, ту в горещата вода.

Минаха петнайсет минути. Пот течеше по него, влизаше в очите му, заслепяваше го. Единият му ръкав висеше и от него капеше вода. Дишаше тежко. Но в отпуснатото телце на детето нямаше никакъв дъх.

Обхвана го ужасяващо чувство на поражение, яростна безпомощност. Усещаше, че акушерката го гледаше вцепенена от ужас, а там, опряла гръб в стената, където бе стояла през цялото време, с ръка на гърлото, без да издава звук с горящи очи го гледаше старицата. Спомни си мечтата й за внук, не по-малка от мечтата на дъщеря й за дете. Всичко отиваше по дяволите, фатално, безвъзвратно.

Подът бе в пълен безпорядък. Андрю едва не изпусна мокрото хлъзгаво телце, заприличало на странна бяла риба, когато се спъна в един мокър пешкир.

— За бога, докторе — изхленчи акушерката. — То е мъртвородено.

Андрю не я чу. Победен, отчаян, след като бе работил напразно половин час, той още продължаваше — последен опит, разтриване на детето с груб пешкир, свиваше и разпускаше с двете си ръце малкия гръден кош и се опитваше да вкара дъх в това отпуснато телце.

И тогава като по чудо този нищожен гръден кош, обхванат от ръцете му, конвулсивно се повдигна… После пак… Пак… Андрю полудя. Чувството, че под пръстите му се ражда живот, беше така прекрасно, че той едва не припадна. Трескаво удвои усилията си. Детето вече дишаше все по-дълбоко. Мехур от слуз се изду през една от малките ноздри, весел шарен мехур. Крайниците вече не бяха без кости. Главата вече не клюмаше безпомощно. Бледата кожа бавно добиваше розов цвят. И тогава, чудесен, дойде и плачът на детето.

— Отче наш, който си на небето — истерично захлипа акушерката. — То… то оживя…

Андрю й даде детето. Чувстваше се слаб и замаян. Стаята около него беше ужасно мръсна: одеяла, кърпи, легени мръсни инструменти, спринцовката, забила се в линолеума, каната обърната, чайникът килнат на една страна сред локва вода. А на разхвърляното легло майката още сънуваше нещо и постепенно се събуждаше от упойката. Старата жена все тъй стоеше край стената. Но беше сключила ръце и устните й беззвучно се движеха. Тя се молеше.

Андрю механично изтиска ръкава си и си сложи сакото.

— За чантата ще дойда по-късно, сестра.

Слезе долу, мина през кухнята в килера. Устата му беше суха. В килера дълго пи вода. Взе си шапката и палтото.

Вън на улицата с напрегнато очакващо лице стоеше Джо.

— Добре са, Джо — каза той прегракнало. — И тя, и то.

Беше вече съвсем светло. Близо пет часа. По улиците вървяха миньори: първата нощна смяна бе завършила. Като вървеше заедно с тях, изморен и отпуснат, а стъпките му отекващи по улицата заедно с другите под сутрешното небе, Андрю непрекъснато повтаряше на себе си, забравил всичко, което бе направил досега в Бленли: „Нещо направих, господи, най-после направих нещо истинско.“