Арчибалд Кронин
Цитаделата (3)

Глава трета

Не дюшекът на бучки беше причина Андрю да спи лошо тази нощ, а растящото безпокойство за пациентката на Глайдър плейс. Беше ли това тиф? Последната фраза на Дени породи у него нови съмнения и опасения. С мъка се въздържаше да не стане и отиде отново при пациентката, по никое време, тласкан от страха да не е пропуснал някой важен симптом. И наистина, докато се мяташе и обръщаше в леглото през тази дълга, неспокойна нощ, той започна да се пита дали изобщо разбира нещо от медицина.

По характер Менсън бе извънредно склонен към крайности. Може би това се дължеше на майка му, родена в Северна Шотландия. В детството си тя наблюдавала от дома си в Улапул как северното сияние играе по замръзналото небе. Баща му, Джон Менсън, дребен фермер, беше уравновесен, работлив и сериозен. Като земеделец не можа да преуспее, а когато загина като кавалерист-доброволец през последната година на войната, остави малкия чифлик в окаяно състояние. Цяла година Джеси Менсън се бори да превърне чифлика в преуспяваща мандра и дори сама мъкнеше гюмове при доенето, за да отмени Андрю, който не вдигаше глава от книгите си да й помогне. След това кашлицата, която тя години наред бе търпяла, без да подозира нищо, се влоши и тя внезапно умря от онова белодробно заболяване, което съсипва хората с нежна кожа и тъмна коса.

На осемнадесет години Андрю остана сам, студент първа година в университета „Сент Андрюз“ със стипендия от четиридесет лири годишно без никакъв друг доход. Негово спасение беше типично шотландската фондация Глен, която според наивната терминология на покойния сър Андрю Глен „дава възможност на добри и нуждаещи се студенти, кръстени Андрю, да се кандидатират за заем от 50 лири годишно в продължение на пет години при условие, че са съзнателно готови да изплатят подобни заеми, когато завършат“.

Фондацията Глен плюс често и весело гладуване изкараха Андрю през останалата част на курса в „Сент Андрюз“, а после в Медицинския институт в град Дънди. Благодарността му към фондацията и една неуместна честност го изпратиха в Южен Уелс, където новопокръстените помощници можеха да получат най-високото възнаграждение — до двеста и петдесет лири годишно, въпреки че в сърцето си той би предпочел клиничната работа в Кралската болница в Единбург и десет пъти по-малка заплата.

И ето, сега се намира в Бленли, става, бръсне се, облича се, целият обхванат от тревога за първия си пациент. Изяде набързо закуската си и отново изтича горе в стаята. Отвори чантата и измъкна от нея синя кожена кутийка. Вдигна капачето и замислен се вгледа в медала, който лежеше вътре, Хънтъровия златен медал, даван всяка година в „Сент Андрюз“ на най-добрия студент по клинична медицина. Беше го спечелил той, Андрю Менсън. Ценеше го повече от всичко. Бе започнал да го смята за талисман, гледаше на него като на вдъхновение в бъдещата работа. Но тази сутрин го гледаше не толкова с гордост, колкото с някаква странна молба, като че се опитваше отново да повярва в себе си. След това забърза за сутрешния приемен час в манипулационната.

Когато пристигна, Дей Дженкинс бе вече в дървената барака и наливаше от крана вода в едно голямо глинено гърне. Беше дребно човече, с бързи като на хрътка движения, с хлътнали бузи, на които ярко се червенееха кръвоносните съдове, с очи, които едновременно гледаха във всички посоки, и тънки крака, обути в най-тесните панталони, които Андрю бе виждал в живота си.

Той подкупващо поздрави Андрю.

— Не е нужно да идвате толкова рано, докторе. Аз мога да се оправя с тия, на които даваме същите назначения и с удостоверенията. Когато докторът се разболя, госпожа Пейдж поръча гумен печат с неговия подпис.

— Благодаря — отвърна Андрю. — Но все пак бих предпочел сам да прегледам пациентите — но млъкна, внезапно потресен от това, което аптекарят вършеше. — Какво правите?

Дженкинс намигна.

— Тази има по-добър вкус. Ние знаем какво означава добрата стара aqua нали, докторе? Но пациентите не знаят. Не бих ли изглеждал пълен идиот, като дойдат и ме видят да пълня шишетата им от чешмата.

Явно малкият аптекар желаеше да се покаже общителен, но в този момент от задната врата на къщата, на около четиридесет ярда, прогърмя силен глас.

— Дженкинс! Дженкинс! Ела тук — веднага!

Дженкинс подскочи като тренирано куче при плясъка на господарския камшик. С разтреперан глас той каза:

— Извинете, докторе. Госпожа Пейдж ме вика. Аз… аз ще изтичам.

За щастие, сутринта в манипулационната имаше малко хора и в десет и половина Андрю, взел от Дженкинс списъка с адресите, веднага тръгна с двуколката на Томас. С почти болезнено предчувствие той каза на стария кочияш да кара на Глайдър плейс 7.

Двадесет минути по-късно той излезе от номер 7 със стиснати устни, блед и с изкривено лице. Две врати надолу той влезе в номер 11, който също бе в списъка. От номер 11 пресече улицата до номер 18. От номер 18 зави зад ъгъла към Реднър плейс, където имаше двама пациенти, които предишния ден Дженкинс бе отметнал като прегледани. Общо взето, за един час той направи седем такива визитации по най-близките адреси. Пет от тях, включително Глайдър плейс 7, където вече имаше типичен изрив, бяха недвусмислени случаи на коремен тиф. През последните десет дни Дженкинс ги бе лекувал с тебешир и опиум. Сега, независимо от обърканите си действия предишната вечер, изтръпнал от тревога, Андрю видя, че е изправен пред избухване на епидемия от коремен тиф.

Останалата част от обиколката той завърши колкото можа по-бързо, изпаднал едва ли не в паника. На обеда, по време на който госпожа Пейдж се занимаваше само с добре опечения сладкиш, (за него весело обясни: „Поръчах го за доктор Пейдж, но той не му допадна“), затворен в ледено мълчание, той разсъждаваше върху проблема. Разбираше, че ще получи съвсем малко информация и абсолютно никаква помощ от госпожа Пейдж и реши, че трябва да говори с доктор Пейдж.

Но когато се качи в стаята на доктора, завесите бяха спуснати, а Едуард лежеше омаломощен от главоболие — челото му бе сгърчено от болка. Макар че даде знак на госта си да поседне за малко. Андрю сметна, че ще бъде жестоко да му съобщи тревогата си в този момент.

Когато стана да си върви, след като поседя няколко минути край леглото на болния, той трябваше да се ограничи с въпроса:

— Доктор Пейдж, как ще е най-добре да постъпим, ако ни се случи инфекциозно заболяване?

Последва пауза. Пейдж отговори със затворени очи, без да мърда, като че самото говорене бе достатъчно, за да влоши мигрената му.

— Винаги е било трудно. Нямаме болница, камо ли изолационен бокс. Ако се случи нещо много неприятно, звънете на Грифитс в Тониглан. Той е областният медицински инспектор — друга пауза, по-дълга от предишната. — Но се страхувам, че от него няма много полза.

Окуражен от тези сведения, Андрю се втурна надолу към хола и позвъни в Тониглан. Докато чакаше със слушалка на ухото, той видя, че Ани, прислужницата, го наблюдава през кухненската врата.

— Ало! Ало! Доктор Грифитс от Тониглан ли е?

Най-после го свързаха.

— Кой го търси? — предпазливо се осведоми мъжки глас.

— Менсън от Бленли. Помощникът на доктор Пейдж — Андрю крещеше. — Имам пет случая от коремен тиф тук. Искам доктор Грифитс да дойде незабавно.

Настъпи пауза и след това се чу напевният отговор, много уелски и много съжаляващ.

— Много съжалявам, докторе, наистина много съжалявам, но доктор Грифитс е в Суонси. По важна работа.

— Кога ще се върне? — извика Андрю. Чуваше се лошо.

— Наистина, докторе, не бих могъл да ви кажа.

— Но вижте…

От другия край се чу щракане. Другият най-спокойно бе затворил телефона. Менсън изруга на висок глас — нервно и ожесточено.

— Да пукна, ако това не беше самият Грифитс!

Той набра отново номера, но не можа да се свърже. И отново се канеше, без да се отказва да звъни, когато се обърна и видя, че Ани е влязла в хола. Ръцете й бяха скръстени под престилката, а очите й спокойно го оглеждаха. Жена на може би четирийсет и пет години, много чиста и спретната, с тежко, сериозно и търпеливо изражение на лицето.

— Без да искам, чух, докторе — каза тя. — Никога няма да намерите доктор Грифитс в Тониглан по това време. Обикновено следобед той отива да играе голф в Суонси.

Той отвърна троснато, преглъщайки нервно буцата, която се бе събрала в гърлото му.

— Но аз мисля, че току-що разговарях именно с него.

— Може би — тя едва се усмихна. — Чувала съм да казват, че дори когато не е в Суонси, казвал, че е там. — Тя го огледа сдържано и приятелски, преди да си тръгне. — На ваше място не бих си губила времето с него.

Андрю остави слушалката с чувство на растящо възмущение и объркване. Изруга, излезе и още веднъж обиколи пациентите си. Когато се върна, бе дошло време за вечерния приемен час. Час и половина прекара в малката задна стаичка, наречена приемна, и води борба с нея, докато стените се изпотиха, а в стаята не можеше да се диша от изпарения на влажни тела. Миньори с навехнати колена, порязани пръсти, нистагми^[1], хронични артрити. Жените и децата им — с кашлици, настинки, навяхвания — всички дребни човешки страдания. При нормални обстоятелства щеше да е доволен, би се радвал на мълчаливата преценка в погледите на тези черни хора с жълтеникава кожа, пред които се чувстваше на изпит. Но сега, зает с големия въпрос, направо му се виеше свят от тези нищожни оплаквания. През цялото време обаче в него се оформяше едно решение и докато пишеше рецепти, пречукваше гръдни кошове и даваше съвети, си мислеше: „Той ми го каза. Мразя го. Да, отвращава ме — високомерен — по дяволите. Но няма какво да се прави — трябва да отида при него.“

В девет и половина, когато последният пациент напусна манипулационната, той излезе от бърлогата си с поглед, в който се четеше решителност.

— Дженкинс, къде живее доктор Дени?

Малкият аптекар, който бързаше да сложи резето на външната врата да не би някой закъснял да влезе, се обърна с ужасено, едва ли не комично изражение на лицето.

— Нима мислите да имате нещо общо с този човек, докторе? Госпожа Пейдж… тя не го обича.

— А защо госпожа Пейдж не го обича? — запита мрачно Андрю.

— Поради същите причини, заради които никой не го обича. Той се държа така идиотски грубо с нея. — Дженкинс спря и след като видя какво вещае погледът на Андрю, без желание добави: — Добре, щом толкова искате да знаете, той живее при госпожа Сийгър, Чепъл стрийт 49.

Отново навън. Цял ден бе ходил, но всяко чувство за умора се губеше, отстъпваше в съзнанието му пред отговорността към болните, която тегнеше, настойчиво тегнеше върху раменете му. И когато на Чепъл стрийт откри, че Дени си е у дома, почувства преди всичко облекчение. Хазайката го въведе.

Дори да бе изненадан, че го вижда, Дени с нищо не показа това. Той просто го изгледа продължително и сериозно и запита:

— Е, какво! Вече да сте уморили някого?

Все още на вратата на топлата неразтребена стая, Андрю почервеня. Но с голямо усилие потисна гнева и гордостта си.

Той рязко каза:

— Вие бяхте прав. Наистина е коремен тиф. Би трябвало да ме разстрелят, че не го познах. Имам пет случая. И не съм особено очарован, че ми се наложи да дойда тук. Но не зная какви са каналите. Звънях на областния инспектор, но от него не можах да измъкна нито дума. Дойдох да поискам съвет.

Дени, който го бе слушал, наполовина обърнат в стола си край огъня, с лула в устата, най-накрая неохотно махна с ръка.

— По-добре влезте — и с внезапно раздразнение добави: — и за бога седнете. Не стойте като презвитериански пастор, който ей сега ще забрани всички публични съобщения за предстоящи женитби. Ще пийнете ли нещо? Не? Така си и знаех.

Въпреки че Андрю, вдървен, изпълни искането на Дени и дори предизвикателно запали цигара, Дени, изглежда, не бързаше. Той седеше и ръгаше кучето Хокинс с върха на скъсания си чехъл.

Но най-после, когато Менсън загаси цигарата, Дени каза, сочейки с глава.

— Погледнете това там, ако искате.

На посочената маса имаше микроскоп — прекрасен Цайс — и няколко предметни стъкла. Андрю фокусира едно от тях, завъртя лещата и веднага откри пръчковидните гроздове от бактерии.

— Разбира се, доста несръчно направено — бързо и цинично се обади Дени, като че очакваше критика. — Всъщност практически скалъпено. Не съм лаборант, слава богу! Ако изобщо съм нещо, аз съм хирург. Но при нашата идиотска система човек трябва да бъде всякакъв. Грешка обаче няма, дори за невъоръженото око. Сготвих си ги тук, на пещта.

— Вие също ли имате болни? — запита Андрю с напрегнат интерес.

— Четирима! В същия район като вашите — той помълча. — И всички тия гадини идват от кладенеца на Глайдър плейс.

Андрю го гледаше настръхнал, горящ от желание да зададе десетки въпроси, разбирайки до известна степен каква истинска работа върши човекът срещу него, и преди всичко изпълнен от радост, че са му показали центъра на епидемията.

— Вижте какво — подхвана отново Дени със същата горчива и студена ирония, — коремният тиф тук е нещо нормално. Но скоро, много скоро някой ден ще имаме малко, красиво избухване на цяла епидемия. Бедата е в главния канал. Тече като дявол знае какво и се излива в половината ниски кладенци в края на града. Набивах това в главата на Грифитс, докато се уморих. Той е една мързелива, неуловима, некомпетентна и набожна свиня. Последния път, когато му звънях, казах, че ще му счупя глупавата тиква, щом го видя. Сигурно затова се е скрил днес от вас.

— Но това е отвратително! — избухна Андрю, забравяйки се, във внезапен изблик на възмущение.

Дени сви рамене.

— Той се страхува да поиска каквото и да било от Съвета да не би да го накарат да плаща от проклетата си заплата.

Настъпи тишина. Андрю горещо желаеше разговорът да продължи. Въпреки враждебността си към Дени, той откри странна привлекателност в неговия песимизъм, в скептицизма му, в хладния му премерен цинизъм. Но сега той нямаше претекст да протака стоенето си. Стана от мястото си на масата и тръгна към вратата, като прикриваше чувствата си и се стараеше да изрази протоколна благодарност и същевременно да покаже облекчението си.

— Много съм ви задължен за информацията. Показахте ми в какво положение съм. Тревожех се за произхода, мислех, че имам работа с преносител. Но щом сте го локализирали в кладенеца, всичко ще е доста по-просто. Отсега нататък всяка капка вода от Глайдър плейс ще се вари.

Дени също стана. Той изръмжа:

— Грифитс трябва да се свари. — След това, връщайки се към сатиричното си настроение, каза: — Сега, моля, без трогателни благодарности, докторе. Вероятно ще ни се наложи да се търпим един друг още малко, докато свършим тази история. Можете да идвате всеки път, когато сте в състояние да ме понесете. Тук няма особен обществен живот. — После, поглеждайки към кучето, грубо завърши: — Дори и един шотландски доктор ще е добре дошъл. Нали, сър Джон?

Сър Джон Хокинс затупа с опашка по килимчето, като присмехулно се плезеше с розовия си език на Менсън.

Все пак, когато се връщаше в къщи, след като мина през Глайдър плейс, където остави строги нареждания относно водата, Андрю си даде сметка, че не мрази Дени толкова много, колкото си бе мислил.