Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Judas Tree, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, 1985 г.

Художник: Мария Табакова

Редактор: Вася Данова


Част първа

Глава I

Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши да закуси на балкона на спалнята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат, а Артуро подреди подноса с привичното си съвършенство. Той си наля от своето кафе „ала Тосканини“ от сребърния термос, намаза си пресен кроасан с планински мед и остави погледа си да се рее с цялото богато, всеобхватно удовлетворение на откривател. Господи, каква красота! От едната страна Райзенберг, възправен към синьото небе с божествено очертана симетрия над зелени пасбища, леко осеяни с малки старинни селски хижи с червени покриви, от другата, нежните склонове на Ешенбрюк, крушевите, кайсиевите и черешови градини; отсреща, на юг, далечен хребет на снежните Алпи, а долу, о, да, под платото с неговото имение лежеше Шванзее, любимото езеро със своите толкова различни настроения, внезапни, бурни и чудесни; но сега то мъждукаше кротко, забулено от съвсем бледото вълмо на мъглата, през която една малка бяла лодка се промъкваше тихо като… хм… като лебед, реши той поетично.

Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.

Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ — човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.

Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си — чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:

Лека, подвижна

Вечно безгрижна

Мами жената…

Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия… или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва — изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението.

Покрай тучното мочурище се простираше пъстра цветна ивица и се спускаше надолу по павирания път, който водеше до езерото с лилиите, където златни шарани лежаха неподвижно под големите сочни листа. Червен бук ограждаше езерото, а зад него бе японската градина — скалист хълм, пълен с дюли, нискостеблени клонове и кичурчета от малки растения и шубраци с трудни за запомняне латински имена.

В оттатъшния си край моравата стигаше до един ред цъфтящи храсти, люляци, форзиция, калина, които скриваха овощната градина. След това идваше самата овощна градина, отрупана със зрели плодове: ябълки, круши, сливи, сини сливи, едри сливи; в свободното си време, бе изброявал седемнадесет различни вида, но той признаваше, че бе послъгал малко, включвайки мушмулите, орехите и големите лески, които растяха в изобилие по върха на склона, заграждайки като ограда симпатичната малка къщичка, която бе преустроил за гости.

Едва ли трябваше да забрави своето най-голямо ботаническо съкровище: голямото великолепно дърво на Юда, което се издигаше високо на фона на планината, езерото и облаците. То бе наистина красив екземпляр с благородна, бухнала корона, покрито напролет с тежки виолетови цветове, които се появяваха преди разлистването. Всички гости му се удивляваха, а когато даваше приеми в градината, правеше му удоволствие да показва знанията си пред дамите, пропускайки да разкрие, че ги бе почерпил до последната буква от „Енциклопедия Британика“.

„Да“, обичаше да казва той, „това е Церциус Силикаструм… от семейство Легуминоза… листата имат приятен вкус и на изток често ги слагат в салатата. Вие знаете, разбира се, смешната популярна традиция. Фактически Артуро, моят добър италианец, който е забавно суеверен, се кълне, че носи нещастие и го нарича «Л’алберо дей даннати»“, тук той се усмихваше, превеждайки грациозно, „дървото на прокълнатите“.

Но сега той откри Вилхелм, градинаря си, който признаваше седемдесет, а бе поне на седемдесет и девет години, да реже пъпките с градинарска ножица. Старецът имаше лицето на възрастния св. Петър и упоритостта на сержант от кавалерията. Беше необходим такт дори да се съгласиш с него, но той бе доказал цената си с умението и труда си и единственият му недостатък — досаден, макар и полезен, бе склонността му да се изпикава на купчината тор. Повдигайки зелената си сукнена престилка, той свали шапка и поздрави Мъри със строга безпристрастност:

— Grüss Got[1].

— Die Rosen, Herr Wilhelm[2] — каза дипломатично Мъри — Wollen wir diese ansehen[3]?

Отидоха заедно в розовата градина, и след като старецът изпрати упреците си във всички възможни направления, обсъдиха и определиха броя на новите видове. Когато Вилхелм си отиде, стана нещо доста весело. Две дребосъчета, децата на шефа на селския пристан, едното на пет, другото на седем годинки, се показаха на пътеката. Те се бореха със стръмнината с онази задъхана припряност и деловитост, която означаваше, че носят някакво известие. Сюзи, по-голямото от двете, стискаше жълтия плик, докато Ханс носеше книгата и молива за разписката. Те бяха изключително привлекателни деца със светещи очи, вече усмихнати, дори сияещи в очакване на ритуала, който той бе установил. И така, след като погледна плика (както очакваше бе от Франкфурт и потвърждаваше пристигането на специалното йоханисбергско вино — реколта 1955 година), той поклати укоризнено глава.

— Трябва да бъдете наказани, задето сте толкова добри деца.

Те се закискаха, когато ги поведе към любимото им дърво, облагородена ренглота, отрупана с жълти сливи. Той разтърси един клон и когато дъждът от сочни плодове закапа, децата избухнаха в писклив смях, плъпнаха по склона, заподскачаха след търкалящите се надолу сливи.

Едва когато бяха напълнили джобовете си, той ги пусна да си ходят. След това погледна часовника и реши да тръгва.

В залепения до хижата гараж Мъри избра спортния „Ягуар“. За човек, който бе достигнал 55-годишна възраст, за да се оттегли доброволно към един живот на развлечения и почивка, такова превозно средство по всяка вероятност изглеждаше твърде бързо, още повече, че неговите други две коли — „Хъмбър — комби“ и новият „Ролс Силвър Клауд“ (очевидно предпочиташе английските марки) — бяха твърде консервативни. И все пак той се чувстваше, пък и изглеждаше (бяха му го казвали често) далеч-далеч по-млад, отколкото беше: фигурата му бе стройна, зъбите — здрави и равни, бе запазил косата си без нито един бял косъм, а очарователната му усмивка криеше едно извънредно привлекателно качество — бе спонтанна, почти момчешка.

Отначало пътят му вървеше през пасбищата, където кафяви крави с меки очи се движеха тромаво и дрънкаха големите хлопатари, превързани около шиите им, хлопатари минали през много поколения. По-долу, в полетата мъже, а с тях жени се бяха заели с вечния кръговрат на тревата. Някои спряха да косят и вдигнаха ръце за поздрав, защото го познаваха и обичаха, сигурно заради добротата му към децата, или може би защото си бе направил труд да се заинтересува от местните празненства. Наистина буйните сватби, които завършваха тъжно под последните звуци на алпийския рог, традиционните процесии (религиозните и светските), дори селската духова музика, която бе дошла да му прави серенада за рождения ден, всичко това го забавляваше и развличаше.

Ето че стигна до покрайнините: улици, които изглеждаха като излъскани от миене, бели къщи със зелени капаци, отпред с лехички с богородички и бегонии, по прозорците със сандъчета, пълни с разцъфнали герании и петунии. Какви цветя! Никога не бе виждал нещо подобно! И над всичко това чистата спокойна атмосфера на спретнатост и трудолюбие; сякаш всичко бе подредено и никога нямаше да се развали (а то не се и разваляше), сякаш честността, учтивостта и благородството бяха девизът на тези хора.

Колко умно бе за него да се засели тук, далеч от вулгарността на сегашния век: хипитата и битниците, стриптийза, рок-енд-рола, смешното гримасничене на сърдитите млади хора, лунатичната абстрактност на модерната живопис и всичките други ужаси и неприличия на един полудял свят.

Пред приятелите в Америка, които бяха протестирали против неговото решение и особено пред Холбрук, неговият партньор в „Стамфърд Къмпани“, който бе отишъл дотам, че започна да осмива страната и нейните жители, той бе разсъждавал спокойно, логично. Не беше ли прекарал и Вагнер седем щастливи и плодотворни години в същия този кантон, композирайки „Майсторите-певци“ и дори — тук се усмихна — един блестящ марш за местната пожарна команда? Къщата, сега музей, все още стоеше като доказателство. Не бяха ли похабили Шели, Кийтс и Байрон маса време в романтично празноскитане из околностите? Колкото за езерото — Търнър го бе рисувал, Русо се бе карал за него, Ръскин го бе превъзнасял!

Той дори не се и погребваше в бездушен вакуум. Беше си взел книгите, колекциите си от предмети на изкуството. Освен това, дори местните швейцарци да не бяха — как да се изрази по-меко? — да не бяха интелектуално стимулиращи, в Мелсбург съществуваше отбрано общество, няколко прекрасни хора, между които и мадам фон Алтисхофер, която го прие като член на своя кръжок. А ако това не бе достатъчно, цюрихското летище бе на четиридесет минути път с кола, а оттам за два часа, или дори по-малко, можеше да бъде в Париж… Милано… Виена и да изучава богатата фактура на Тициановото „Полагане в гробницата“, да слуша Калас в „Тоска“, да вкусва чудесното овнешко рагу с прясно зеле в бар „Захер“.

В това време Мъри бе стигнал до разсадника „Лауербах“. Тук той подбра розите, които му трябваха, като добави смело няколко вида по свой собствен избор към списъка, който Вилхелм му бе дал, макар с болка да съзнаваше, че те ще загинат мистериозно, докато другите ще се хванат и ще разцъфнат. Когато излезе, бе все още рано, едва 11 часът. Той реши да, се върне в Мелсбург и да направи някои поръчки.

Градът бе приятно пуст, повечето от посетителите си бяха отишли, а крайбрежната улица, по която вече бяха нападали къдравите листа от подкастрените кестени, бе почти безлюдна. Мъри обичаше и този сезон и го възприемаше като миг, чувстваше го като време на обновление. Двете остриета на катедралата като че ли пробождаха небето още по-остро, пръстенът на старинните крепостни стени, освободен от къпещото го осветление, се открояваше отново стар и сив; древният Мелсбург бе очистен от изумени екскурзианти и спокойно възстановяваше действителната си същност.

Той паркира на площада до фонтана и без да помисли да заключва колата, тръгна из града. Най-напред отиде до магазина за цигари, купи една кутия 200 къса от своите любими цигари „Собрание“, след това взе от аптеката голям флакон „Пино о де кинин“, специалния брилянтин за коса, който винаги употребяваше. На съседната улица бе известната сладкарница „Майер“. Там, след като побъбри с хер Майер, изпрати голям пакет с млечен шоколад на децата на Холбрукови в Кънектикът (в Стамфърд никога нямаше да ядат шоколад от такова качество). После му хрумна (той обичаше сладкото) да купи половин кило от пресните захаросани кестени за себе си. Да прави покупки тук бе истинска радост, мислеше си той, човек среща усмивки и учтивост на всяка крачка.

Сега той бе на градския площад, където го бяха довели краката, тласкани от някакъв подсъзнателен импулс. Не можеше да се въздържи да не се усмихне, макар и с лек оттенък на виновност. Точно отсреща се намираше галерията Лойшнер. Той се поколеба, съзнавайки с усмивка, че се поддава на изкушението. Но мисълта за пастела на Вюйлар го помъкна нататък. Пресече улицата, натисна отворената врата на галерията и влезе.

Търговецът Лойшнер бе в кабинета си и разглеждаше албум скици с туш. Пълен, мазен, усмихнат нисък мъж, чието сако, раирани панталони и седефена карфица за вратовръзка бяха прекалени във всяко отношение, поздрави сърдечно Мъри и при това без следа от деловитост, което предполагаше, че присъствието му в галерията е чиста случайност. Заговориха за времето.

— Чудесни са — каза Лойшнер, показвайки скиците, когато свършиха с времето. — И са много изгодни. Кандински е съвършено недооценен.

Мъри никак не се интересуваше от мрачните фигури на Кандински и техните съсухрени лица и подозираше, че търговецът го знае и въпреки това двамата прекараха следващите петнадесет минути в разглеждане и похвали. След това Мъри си взе шапката.

— Прочие — каза той сякаш между другото, — предполагам, че малката картина на Вюйлар, която гледахме миналата седмица, е все още у вас.

— Точно тя… — търговецът изведнъж придоби печален вид. — Един американец, колекционер, проявява много голям интерес.

— Глупости — каза Мъри. — В Мелсбург няма никакви американци.

— Този американец е във Филаделфия — управител на Музея на изкуствата. Да ви покажа ли телеграмата му?

Мъри, вътрешно обезпокоен, поклати глава като се мъчеше да покаже с лека насмешка съмнението си.

— Все още ли държите на тази смешна цена? Въпреки всичко, това е само пастел.

— Пастелът е амплоато на Вюйлар — отговори Лойшнер със спокоен авторитет. — И аз ви уверявам, сър, че тази картина си заслужава цената до последния сантим. Та какво, оня ден в Лондон няколко грубо нахвърлени четки от Реноар, някакъв натюрморт от 5–6 смачкани ягоди, нещо съвсем жалко, от което майсторът сигурно се е срамувал, донесоха 20 хиляди лири на продавача… А това е бижу, достойно за вашата изящна колекция. Вие знаете каква рядкост станаха добрите постимпресионисти и при това аз искам само 19 хиляди долара. Ако я купите, а аз не ви насилвам, защото тя е фактически почти продадена, никога няма да съжалявате.

Настана тишина. И двамата гледаха пастела, окачен на стената върху паспарту от матова рисувателна хартия. Мъри познаваше картината добре. Тя бе записана в каталога и наистина бе прекрасно нещо — интериор, пълен със светлина и колорит, розови, сиви и зелени тонове. Сюжетът бе също по вкуса му: разговор между мадам Мело и малката й дъщеря в салона на къщата на актрисата.

Пристъп на алчно желание стегна гърлото му. Той трябваше да я купи, трябваше, за да я закачи срещу Сисле. Цената беше потресаеща, но той спокойно можеше да си позволи тази сума; той бе богат, много богат, дори по-богат, отколкото добрият Лойшнер допускаше, тъй като, разбира се, нямаше никакъв достъп до онази малка черна книжка, заключена в сейфа, с нейните заслепяващи колони от цифри. И защо след всичките тези години на безплоден труд и брачни конфликти да няма всичко, което пожелае. Тази хубава печалба, която напоследък бе реализирал в „Ройъл Дъч[4]“, едва ли би могла да се използва за нещо по-добро. Той подписа чека, ръкува се с Лойшнер и победоносно излезе грижливо притиснал пастела под мишницата си. Върна се във вилата и преди Артуро да позвъни за обеда, успя да я закачи. „Отлично… отлично!“ — възкликна той, като се отдръпна назад. Надяваше се, че Фрида фон Алтисхофер щеше да я хареса.

Бележки

[1] Дал бог добро. — Б.пр.

[2] Розите, хер Вилхелм. — Б.пр.

[3] Да ги погледнем ли? — Б.пр.

[4] Става дума за петролната компания „Шел“. — Б.ред.