Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава десета

В началото на великденската ваканция на учениците Андрю получи една бележка от госпожа Торнтън, която го молеше да я посети в хотел „Браун“ и да прегледа дъщеря й. В писмото тя накъсо му обясняваше, че кракът на Сибил не се е оправил, и тъй като неговият интерес по време на обеда у госпожа Лорънс й направил силно впечатление, много би желала да чуе неговото мнение. Поласкан от това изтъкване на неговата личност, той веднага направи посещението.

При прегледа установи, че състоянието на крака е абсолютно просто. Обаче то налага бърза операция. Изправи се, усмихна се на едрата голокрака Сибил, която сега бе седнала на края на леглото, за да обуе дългия си черен чорап, след това обясни всичко на госпожа Торнтън.

— Костта е надебелена. Ако не се лекува, може да доведе до деформиране на пръстите на краката. Предлагам ви веднага да се обърнете към хирург.

— Същото каза и училищният лекар. — Госпожа Торнтън не бе изненадана. — Наистина ние сме готови. Сибил може да отиде в някоя клиника тук. Но — нали разбирате! Аз ви имам доверие, докторе. И бих желал вие да се заемете с уреждането на всичко. Кой според вас трябва да направи операцията?

Този пряк въпрос постави Андрю пред дилема. Тъй като работеше почти изцяло като интернист, познаваше много от първите лекари, но не познаваше нито един лондонски хирург. Внезапно си спомни за Айвори. С приятен глас каза:

— Господин Айвори би могъл да направи операцията… ако не е зает.

Госпожа Торнтън бе чувала за господин Айвори. Разбира се! Не беше ли той хирургът, за когото писаха всички вестници миналия месец, защото отпътувал със самолет за Кайро, за да се запознае със състоянието на един човек, получил слънчев удар? Извънредно известен човек! Тя смяташе за възхитително предложението той да се заеме с нейната дъщеря. Единственото условие беше Сибил да бъде настанена в клиниката на госпожицата Шерингтън. Толкова много от нейните приятелки бяха ходили там, че не можеше и да допусне мисълта дъщеря й да отиде другаде.

Андрю си отиде в къщи и позвъни на Айвори с цялата неувереност на човек, който опитва почвата. Но маниерът на Айвори — приятелски, доверителен, очарователен — го успокои. Уговориха се да прегледат заедно пациентката на другия ден; а Айвори заяви, че макар според неговите сведения Ида да е претъпкана до тавана, би могъл да я убеди да намери място за госпожица Торнтън, ако това бъде необходимо.

На другата сутрин, след като Айвори подчертано се съгласи в присъствието на госпожа Торнтън с всичко, което Андрю бе казал — той добави, че е наложително да се извърши незабавно операция, — Сибил бе настанена в клиниката на госпожица Шерингтън, а след два дни, за да има време да се успокои — операцията бе извършена.

Андрю беше там. Айвори настояваше той да присъства по най-искрения и възможно най-приятелски начин.

Операцията не беше трудна — всъщност в Бленли Андрю би я направил сам, — а Айвори, въпреки че явно нямаше намерения да бърза, я направи с импозантно умение. В своята голяма бяла престилка, над която лицето му беше твърдо, с голяма масивна челюст, той се открояваше като силна и хладнокръвна фигура. Никой друг не приличаше толкова много на общоприетото схващане за големия хирург като Чарлз Айвори. Той имаше красивите ловки ръце, с които масовата литература винаги снабдява героя от операционната. В своята красота и увереност той беше драматично внушителен. Андрю, който също бе навлякъл една престилка, го наблюдаваше от другия край на масата с неохотно уважение.

Две седмици по-късно, когато Сибил Торнтън бе напуснала клиниката, Айвори го покани на обед в Саквилския клуб. Обедът мина приятно. Айвори беше превъзходен събеседник, лек и приятен, с цял запас от най-последни клюки, които някак си поставяха неговия сътрапезник на същото интимно светско ниво, като самия него. Високият ресторант на Саквил, със своите адамови тавани[1] и кристални полилеи, бе пълен с известни, Айвори ги наричаше „забавни“, хора. Андрю бе поласкан от обеда, което без съмнение Айвори бе възнамерявал да постигне.

— Трябва да ми разрешите на следващото събрание да предложа вашето име — отбеляза хирургът. — Тук ще намерите много приятели, Фреди, Пол, аз — между другото Джеки Лорънс също е член. Интересна двойка са те. Абсолютно добри приятели и при това всеки върви по свой път! Честна дума, с голямо удоволствие бих ви предложил. Струва ми се, знаете ли, че изпитвахте някакво съмнение към мен, стари приятелю. Вашата шотландска предпазливост, а? Както знаете, не признавам никакви болници. Предпочитам да съм свободен. Освен това, скъпи мой, аз съм твърде зает. Никой от тези старци в болниците нямат и един частен случай на месец. Аз имам средно десет на седмица! А впрочем в скоро време пак ще имаме работа с Торнтънови. Оставете всичко на мен. Те са първа класа. Но щом съм отворил дума за това, не смятате ли, че трябва да се прегледат сливиците на Сибил? Вие погледнахте ли ги?

— Не, не съм ги погледнал.

— А би трябвало, мойто момче. Абсолютно уголемени, но не възпалени. Позволих си — надявам се, нямате нищо против — да кажа, че бихме могли да ги извадим, когато времето се затопли.

На връщане в къщи Андрю не можеше да не си помисли какъв очарователен човек се оказа Айвори — всъщност би трябвало да благодари на Хемптън за запознанството. Този случаи мина отлично. Торнтънови бяха извънредно доволни. Без съмнение не би могло да има по-добър критерий.

Три седмици по-късно, когато пиеше чая си с Кристин, със следобедната поща дойде едно писмо от Айвори.

 

Скъпи Менсън,

Госпожа Торнтън току-що ми изпрати хонорара. Като пращам на анестезиолога неговия дял, бих могъл също да изпратя и вашия — за прекрасната помощ, която ми оказахте по време на операцията. Сибил ще дойде при вас в края на този срок. Спомняте си онези сливици, за които споменах. Госпожа Торнтън е възхитена.

Винаги ваш:

Ч. А.

 

Към писмото бе приложен чек за двайсет гвинеи.

Андрю се втренчи учуден в чека — не бе направил нищо, за да помогне на Айвори при операцията — после постепенно топлото чувство, което сега парите винаги будеха у него, обхвана сърцето му. Със самодоволна усмивка той подаде писмото и чека да ги види Кристин.

— Страшно мило от страна на Айвори, нали Крис? Обзалагам се, този месец ще имаме рекорд в хонорарите.

— Но не разбирам — лицето й изразяваше объркване. — Това ли е твоята сметка за госпожа Торнтън?

— Не, глупавата ми — изкиска се той. — Това е една малка сума допълнително — просто за времето, което отделих за операцията.

— Искаш да кажеш, че господин Айвори ти дава част от своя хонорар?

Той се изчерви и внезапно настръхна.

— Господи боже мой, не! Това е абсолютно забранено. Не бихме и помислили такова нещо. Не разбираш ли, че съм спечелил тези пари заради помощта, заради това, че съм бил там, точно както анестезиологът е спечелил своя хонорар, защото е дал упойката. Айвори се разплаща с всички, щом е получил чека. Обзалагам се, било е страхотна сума!

Подтисната и нещастна, тя постави чека на масата.

— Изглежда, взел е много пари.

— Е добре, защо не? — той приключи спора с бурен изблик на негодувание. — Торнтънови са невероятно богати. За тях това не е повече от онези три шилинга и шест пенса на пациентите от приемната.

Когато той излезе, погледът й остана закован върху чека с напрегната тревога. Не знаеше, че той се е сдружил професионално с Айвори. Внезапно я обзеха всички предишни страхове. Като че ли онази вечер с Дени и Хоуп изобщо не бе се състояла — тя не го беше променила с нищо. Как обичаше, как ужасно обичаше той сега парите. Покрай тази ненаситна жажда за материален успех работата му във „Виктория“, изглежда, нямаше никакво значение за него. Дори бе забелязала, че в манипулационната той използва все повече и повече безполезни микстури, че предписва лекарства на хора, които не са болни, караше ги непрекъснато да идват. Загриженият израз на лицето й се задълбочи, то стана измъчено и дребно. Очите й бавно се наляха със сълзи. Трябва да говори с него, о, да, трябва, трябва. Същата вечер, след приемния час, тя почтително се обърна към него:

— Андрю, би ли направил нещо, за да ме зарадваш? Искаш ли да ме изведеш навън от града в неделя с колата? Ти ми обеща, когато я взе. И разбира се, цяла зима не сме имали възможност да отидем някъде.

Погледна я изненадан.

— Ами… е хубаво!

Както се беше надявала, в неделя времето се оказа хубаво — един мек пролетен ден. Към единайсет часа той беше свършил с неотложните визитации и с едно одеяло и кошница с продукти в багажника на колата тръгнаха. Когато преминаха по Хамърсмит бридж и поеха по пътя за Кингстън и Съри, настроението на Кристин се повиши. Скоро преминаха Доркинг и завиха по пътя към Шиър. Толкова отдавна не бяха ходили заедно в провинцията, че красотата, ярката зеленина на полетата, пурпурният цвят на напъпилите брястове, златният прах на висящите котенца, бледожълтото на игликите, изникнали на куп край една рътлина, я завладяха, заразиха я.

— Не карай така бързо, мили — прошепна тя тъй нежно, както не бе говорила със седмици наред. — Тук е толкова красиво!

Той, изглежда, бе решил да надминава всички коли по пътя.

Към един часа̀ стигнаха Шиър. Със своите няколко къщи с червени покриви и тихо течащата рекичка сред обраслите с пореч брегове селото още не бе засегнато от щурма на летните туристи. Достигнаха гористия хълм отвъд селото и оставиха колата близо до една покрита с чимове конска пътека. Там, на малкото сечище, където простряха одеялото, цареше пееща самота, която принадлежеше само на тях и на птиците.

Изядоха сандвичите си в слънчевата тишина, изпиха кафето от термоса. Около тях, сред растящите на групи елши, беше изникнало море от иглики. Кристин жадуваше да ги набере, да потопи лицето си в тяхната хладна нежност. Андрю лежеше с полузатворени очи, главата му беше близо до нея. Сладко спокойствие обхвана тъмните тревоги на нейната душа. Ако можеше техният живот заедно да бъде винаги такъв!

Сънливият му поглед се бе задържал за няколко секунди върху колата. Внезапно той каза:

— Не е толкова лоша таратайката, нали, Крис? Искам да кажа за парите, които дадохме. Но скоро ще ни трябва нова.

Тя се размърда, след този пресен пример за неутолимата му жажда тревогите й се подновиха.

— Но ние току-що я купихме? За мен тя е всичко, което бихме могли да желаем.

— Хм! Бавна е. Не забеляза ли как онзи буик непрекъснато беше преди нас? Искам една от новите бързи лимузини.

— Но защо?

— Защо не? Можем да си го позволим. Добре вървим — нали знаеш, Крис. Да! — Той запали цигара и се обърна към нея с израза на самодоволство. — В случай че вие може би не съзнавате факта, моя мила малка учителко от Бленли, трябва да ви съобщя, че ние бързо забогатяваме.

Тя не отговори на усмивката му. Почувства как тялото й, спокойно и топло в слънчевата светлина, внезапно се вкочани. Заскуба стръкчета трева и безсмислено ги заплиташе в ресните на одеялото. Бавно каза:

— Мили, наистина ли искаме да забогатеем? Аз лично не искам. Защо са всички тези приказки за пари? Когато нямахме никакви пари, ние бяхме безумно щастливи. Тогава никога не говорехме за пари. А сега никога не говорим за нещо друго.

Той отново се усмихна с чувство на превъзходство.

— След години на газене из калта, на кренвирши и херинга, след години на обиди от твърдоглави Комисии, след години на лекуване на миньорски жени в мръсни задни спални, предлагам, просто за промяна, да подобрим живота си. Някакви възражения?

— Не се шегувай с това, мили. Преди не говореше така. О! Не виждаш ли, не виждащ ли, че ставаш жертва на същата система, която ругаеш, която мразиш? — Развълнуваното й лице будеше жалост. — Не си ли спомняш как говореше за живота, че той представлява атака срещу неизвестното, нападение нагоре по стръмнината, все едно, че трябва да превземеш някоя крепост, като знаеш, че е там на върха, но още не се вижда…

Той смутено промърмори.

— О! Бях млад тогава, глупав. Това са само романтични приказки. Огледай се и ще видиш, че всички правят едно и също — трупат колкото могат! Това е единственото, което човек може да прави.

Тя потръпна и пое дъх. Знаеше, че трябва да говори, сега или никога.

— Мили! Не е само това. Моля те, изслушай ме. Моля те! Аз съм така нещастна поради тази промяна в теб. Дени също я забеляза. Тя ни отделя един от друг. Ти не си този Андрю Менсън, за когото се омъжих. О! Ако само бъдеш такъв, какъвто беше!

— Какво съм направил? — запротестира той раздразнен. — Бия ли те, напивам ли се, убивам ли? Дай ми един пример за моите престъпления.

Отчаяно тя отговори:

— Работата не е в конкретните неща. Всичко е в твоето отношение, мили. Вземи например този чек, който ти прати Айвори. Може би на повърхността това е дребна работа, но по-дълбоко — о, ако погледнеш по-дълбоко, това е долно, алчно и нечестно.

Тя почувства как той се опъна, после седна обиден и ядосано я погледна.

— За бога! Защо отново започваш за това? Какво лошо има, че приех чека?

— Не виждаш ли? — Цялата събрала се през последните месеци мъка преля в нея, задуши доводите й, накара я внезапно да избухне в плач. Тя истерично извика: — За бога, мили, недей, недей се продава!

Той скръцна със зъби разгневен. Бавно, решително и остро той каза:

— За последен път те предупреждавам да престанеш да се правиш на невротична глупачка. Не можеш ли да се опиташ да ми помогнеш, вместо да ми пречиш и да ме тормозиш непрекъснато?

— Не съм те тормозила — изхлипа тя. — Аз исках да ти говоря по-рано, но не говорих.

— Тогава недей — той престана да се контролира и изведнъж закрещя: — Чуваш ли ме? Недей. Това е някакъв комплекс. Говориш, като че съм някакъв мръсен мошеник. Само искам да напредна. И ако желая пари, те са само средство за постигане на целта. Хората съдят за тебе по това, което си, по това което имаш. Ако си от тези, които нямат, ще те командват. Знай, че това ми е дошло до гуша. В бъдеще ще командвам аз. Сега разбра ли? И да не си ми споменавала отново тази идиотска глупост!

— Добре, добре — ридаеше тя. — Няма. Но ти казвам, някой ден ще съжаляваш.

Екскурзията беше провалена и преди всичко за нея. Въпреки че избърса очите си и набра голям букет иглики, въпреки че прекараха още един час на слънчевия склон и спряха по пътя в „Ливъндър леди“ за чай, въпреки че разговаряха привидно приятелски за обикновени неща, цялата прелест на деня бе мъртва. И докато се прибираха в ранния здрач, лицето й беше бледо и неподвижно.

Постепенно неговият гняв се превърна във възмущение. Защо от всички на света само Крис се нахвърля върху него? Други жени, при това очарователни жени, бяха възхитени от бързото му издигане.

Няколко дни по-късно му позвъни Франсис Лорънс. Бе пътувала, бе прекарала зимата в Ямайка — през последните два месеца няколко пъти бе получавал писма от Миртър бенк хотел; но сега се беше върнала, нетърпелива да види приятелите си, излъчваща слънчевата светлина, която бе погълнала. Весело му каза, че иска да я види, преди да е загубила тена си.

Отиде на чай. Както беше казала, тя имаше красив тен, ръцете и деликатните й китки, слабото й питащо лице бяха опънати като на сатир. Удоволствието да я види отново бе извънредно много увеличено от радостта в нейните очи, тези очи, които бяха безразлични към толкова много хора и които със своята светлина бяха така приятелски настроени към него.

Да, те разговаряха като стари приятели. Тя му разказа за своето пътешествие, за кораловите градини, за рибите, които се виждат през стъкленото дъно на лодката, за райския климат. В отговор той й разказа за своите успехи.

Може би в думите му се бе промъкнала следа от неговите мисли, защото тя весело отговори:

— Ти си ужасно тържествен и позорно прозаичен, ето какво става с теб, когато ме няма. Не, аз наистина мисля, че това е, защото работиш твърде много. Наистина ли трябва да продължаваш цялата тази работа в манипулационната? Що се отнася до мен, мисля, че е време да си вземеш една стая някъде в Уестенд — Уимпъл стрийт или Уелбък стрийт например — и да приемаш пациентите си там.

В този момент влезе нейният съпруг, висок, ленив, с обноски. Кимна на Андрю, когото познаваше много добре — бяха играли бридж веднъж или дваж в Саквилския клуб, — и грациозно прие чаша чай.

Макар весело да заяви, че за нищо на света няма да им попречи, влизането на Лорънс прекрати сериозния характер на разговора. Започнаха да обсъждат с голямо удоволствие последните прояви на Ръмбълд-Блейн.

Но половин час по-късно, когато Андрю се върна в Чесбъроу терас, предложението на госпожа Лорънс продължаваше да занимава ума му. Защо да не си вземе кабинет на Уелбък стрийт? Очевидно, моментът е дошъл. Няма да се откаже от нищо в своята практика в Падингтън — манипулационната носеше твърде много доходи, за да се изостави така лесно. Но можеше да я съчетае с една стая в Уестенд, ще използва по-добрия адрес за своята кореспонденция, ще го има върху рецептите си, върху сметките.

Тази мисъл искреше в него, настройваше го за още по-голяма победа. Колко добра беше Франсис, помагаше му също като госпожица Евърет и беше безкрайно много по-очарователна, по-вълнуваща! И все пак той беше в чудесни отношения с нейния съпруг. Можеше спокойно да го гледа в очите. Нямаше защо крадливо да се измъква от къщата, като долен будоарен плъх. О, приятелството беше велико нещо!

Без да каже каквото и да било на Кристин, той започна да търси подходящ кабинет в Уестенд. И когато след около един месец намери, за него беше голямо удоволствие да заяви с престорено безразличие над сутрешния вестник.

— Между другото може би ще те интересува — аз наех едно място на Уелбък стрийт. Там ще приемам пациентите си от по-горна класа.

Бележки

[1] Робърт Адам — известен шотландски архитект. — Б.пр.