Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Като си спомняше щастието и чистата радост, които получи от Моргановия случай и които с няколко грозни думи Блодуен Пейдж бе превърнала в нещо мръсно, Андрю гневно размисляше дали да отиде по-далеч, да пише на Джо Морган и да иска нещо повече от просто извинение. Обаче се отказа, това би подхождало повече на Блодуен.

Най-после избра най-безполезното благотворителство в околността и в настроение на горчива решителност изпрати пет лири до съответния дом, като помоли разписката за получаването да бъде изпратена на Анъйрин Рийз. След това се почувства по-добре. Само му се дощя да можеше отнякъде да види как Рийз чете разписката.

Сега, като си даваше сметка, че след един месец ще трябва да напусне, Андрю веднага започна да търси друга работа и прелистваше последните страници на „Ланцет“, за да се кандидатира за всяко място, което му изглежда добро. В колоната „Търсят се помощници“ имаше много обявления. Той изпрати добри отзиви, копия от дипломата си и дори, както често искаха, свои снимки. Но към края на първата седмица и отново към края на втората не беше получил нито един отговор на писмата си. Беше разочарован и учуден.

Тогава Дени му предложи обяснението с една лаконична фраза:

— Бил си в Бленли.

С болка и отчаяние Андрю изведнъж разбра как го обричаше това, че е практикувал в този далечен уелски миньорски град. Никой не искаше помощници от долината — те бяха с лоша репутация.

Изминаха две седмици от предупреждението. Андрю наистина започна да се тревожи. Какво щеше да прави? Все още дължеше над петдесет лири на Фондацията „Глен“. Разбира се, биха му разрешили да прекрати изплащанията. Като оставим това настрана, как щеше да живее той, ако не си намери нова работа? Имаше в джоба си две-три лири и нищо повече. Никаква екипировка, никакви резерви. Дори не си беше купил и нов костюм, откакто дойде в Бленли, а сегашните му дрехи бяха доста износени още при пристигането му. Имаше моменти, когато го обхващаше истински ужас, като виждаше пред себе си каква мизерия го очаква.

Обграден от трудности и несигурност, мечтаеше за Кристин. Писмата бяха безполезни; не умееше да се изразява на хартия; каквото и да напише, несъмнено щеше да създаде погрешно впечатление. А тя щеше да се върне в Бленли не по-рано от първата седмица на септември. С трескав, гладен поглед той се взираше в календара и броеше оставащите дни. Оставаха още дванайсет. Но с растящо униние чувстваше, че е все едно дали тези дни са минали заедно с всички перспективи, които носеха в себе си. Вечерта на трийсети август, три седмици, след като Менсън бе предупредил госпожа Пейдж и горе-долу до времето, когато, тласкан от нуждата, бе започнал да обмисля идеята да потърси аптекарско място, той отчаян вървеше по Чепъл стрий, когато срещна Дени. Отношенията между тях през последните няколко седмици бяха леко натегнати и хладни и затова Андрю се изненада, когато другият го спря.

Като изчука лулата си в тока на ботуша, Филип я заоглежда, като че ли в момента тя беше най-важното нещо.

— Мъчно ми е, че напускаш, Менсън. Твоето присъствие тук много ми помагаше — той се поколеба. — Днес следобед чух, че Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу търси нов помощник. Аберлоу — то е на около трийсет мили през долината. Доста добро дружество, сравнително. Струва ми се, главният лекар — Луелин — си разбира от работата. И тъй като са град от долината, трудно биха се противопоставили на човек от долината. Защо не опиташ?

Андрю го погледна със съмнение. До неотдавна надеждите му бяха тъй големи и така се бяха разбили, че вече бе загубил вяра във възможността да успее.

— Ами да — бавно се съгласи той. — Щом като е така, бих могъл и да опитам.

Няколко минути по-късно се прибра у дома в плисналия пороен дъжд, за да напише заявление за длъжността.

На 6 септември се състоя общо събрание на Комитета на Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу, което имаше за задача да избере наследник на доктор Лезли, който неотдавна подал оставка, за да отиде на работа в една каучукова плантация в Малая. За длъжността имаше седем кандидати и седмината бяха повикани да присъстват.

Беше прекрасен летен следобед около четири часа според големия часовник на кооперативния магазин. Засновал напред-назад по улицата пред канцеларията на Дружество на площада в Аберлоу и като хвърляше тревожни погледи към шестимата други кандидати, Андрю нервно очакваше часовникът да удари четири. Сега, след като предчувствията му се бяха оказали неверни и наистина щяха да го обсъждат като кандидат за длъжността, той с цялото си сърце желаеше да успее.

Доколкото бе успял да го разгледа, Аберлоу му харесваше. Намира се в самия край на долината Гетли, градът беше не толкова в долината, колкото над нея. Висок, чист, значително по-голям от Бленли — близо двайсет хиляди жители, предполагаше той, — с хубави улици и магазини, две кина, с някакво чувство за широта, което се дължеше на зелените поля край града. След знойните градчета на дефилето Пенли, за Андрю Аберлоу беше истински рай.

„Но никога няма да успея, тормозеше се той, никога, никога, никога. Не, не мога да бъда толкова щастлив!“ Всички останали кандидати изглеждаха много по-близо до целта от него, по-добре облечени, по-самоуверени. Особено доктор Едуардз излъчваше самоувереност. Андрю почувства, че мрази Едуардз — едър преуспяващ човек на средна възраст, който спокойно бе доверил в общия разговор преди няколко минути пред вратата на кантората, че току-що е продал своята собствена практика надолу по долината, за да се „кандидатира“ за тази длъжност. Да върви по дяволите, се ядосваше в себе си Андрю; той не би продал сигурното си местенце, ако не е сигурен, че ще получи новото!

Нагоре-надолу, нагоре-надолу, наведена глава, ръцете в джобовете. Какво ще каже за него Кристин, ако пропадне? Тя се връщаше в Бленли или днес, или утре — в писмото си не беше съвсем сигурна. Училището на Бенк стрий започваше занятия другия понеделник. Въпреки че не й бе писал нито дума за кандидатстването тук, един провал би означавал да я посрещне навъсено или още по-лошо — с фалшива веселост, в момент, когато повече от всичко на света му се иска да спечели нейната спокойна, интимна, вдъхваща сили усмивка! Най-после четири часа̀. Когато Андрю се обърна към входа, на площада тихо влезе хубава луксозна кола и спря пред кантората. От задната седалка скочи нисък елегантен мъж, който се усмихна бегло и приветливо, но уверено на кандидатите. Преди да се качи по стълбите, той позна Едуардз и му кимна.

— Как е, Едуардз? — После тихо настрани: — Всичко ще бъде наред, предполагам.

— Благодаря ви, много ви благодаря, доктор Луелин — каза Едуардз с огромно уважение.

Край! — помисли си горчиво Андрю.

Горе чакалнята представляваше малка гола стая с кисела миризма; беше разположена в края на един къс коридор, който водеше към стаята на Комитета. Андрю беше третият, който влезе да се представи. Пристъпи в голямата стая на Комитета, обхванат от нервна решителност. Щом като длъжността вече е обещана, няма защо да се подмазва заради нея. Седна на предложения му стол с безизразно лице.

Стаята беше изпълнена от около трийсет миньори. Те седяха, до един пушеха и го гледаха с открито, но не враждебно любопитство. На малката маса отстрани седеше блед, спокоен човек е чувствително и умно лице, който, ако се съди по синкавия оттенък на кожата му, някога е бил миньор. Това беше Оуен, секретарят. Облегнал се на края на масата и добродушно усмихнат към Андрю, седеше доктор Луелин.

Разговорът започна. Оуен с тих глас обясни какви са условията.

— Вижте какво, докторе. Според нашата система, работниците в Аберлоу — тук има две антрацитни мини, стоманодобивен завод и една каменовъглена мина в околностите — плащат на Дружеството определена част от надниците си всяка седмица. С тези средства Дружеството оказва необходимата медицинска помощ, като осигурява една хубава малка болница, кабинети, лекарства, шини и прочие. Освен това Дружеството наема лекари — доктор Луелин — главен лекар и хирург, и четирима помощници плюс хирург-зъболекар — и им плаща на глава, т.е. еди-колко си на човек в зависимост от броя на хората в неговия списък. Мисля, че когато ни напусна, доктор Лезли изкарваше около петстотин лири годишно. — Той замълча. — Общо взето, за нас системата е добра. — Одобрителни гласове се чуха от тридесетте члена на Комитета. Оуен вдигна глава и ги погледна: — Сега, господа, имате ли някакви въпроси?

Започнаха да обстрелват Андрю с въпроси. Стараеше се да отговаря спокойно, без да преувеличава, като се придържа към истината.

— Говорите ли уелски, докторе? — този въпрос дойде от един упорит младолик миньор, на име Ченкин.

— Не — каза Андрю. — Отрасъл съм с келтски.

— Тук ще ви свърши добра работа!

— Винаги ми е бил полезен, за да псувам пациентите си — отговори хладно Андрю и в стаята избухна смях срещу Ченкин.

Най-после свърши. Оуен каза:

— Благодаря ви много, доктор Менсън.

И Андрю отново се озова в чакалнята, която миришеше на кисело. Наблюдавайки как влизаха останалите кандидати, стори му се, че го блъскат силни морски вълни.

Последен влезе Едуардз и се задържа дълго, много дълго. Когато излезе, широко се усмихваше, а видът му ясно говореше: „Много ми е мъчно за вас, момчета, но мястото ми е в джоба.“

Последва дълго очакване. Най-после вратата на стаята на Комитета се отвори и от дълбочината на тютюневия дим излезе Оуен, секретарят, с лист в ръка. Очите му огледаха всички и накрая спряха с истинско приятелско чувство върху Андрю.

— Бихте ли влезли за минутка, доктор Менсън? Комитетът би желал отново да разговаря с вас.

Андрю го последва в стаята на Комитета с бледо лице, а сърцето му биеше като чук. Не може да бъде — не, не, не може да бъде те да се интересуват от него.

Отново седна на затворническия стол и видя, че му се усмихват и окуражително му кимат. Доктор Луелин обаче не гледаше към него.

Оуен, председателят на събранието, започна:

— Доктор Менсън, струва ми се, можем да бъдем откровени с вас. Комитетът се колебае. Всъщност, по съвета на доктор Луелин Комитетът беше доста предразположен към друг кандидат, който има значителен опит в долината Гетли.

— Много е тлъст тоя Едуардз — прекъсна го някой. Обади се един посивял член на Комитета, седнал отзад. — Да го видя как ще се катери до къщите на Марди Хил!

Андрю беше твърде напрегнат, за да се усмихне.

Чакаше думите на Оуен със затаен дъх.

— Но днес — продължи секретарят, — трябва да кажа, че направихте много добро впечатление на Комитета. Комитетът, както поетично се изрази преди няколко минути Том Кетълз, има нужда от млади, активни хора.

Смях и викове: „Точно така!“ и „Браво, Том!“

— Освен това, доктор Менсън — продължи Оуен, — трябва да ви кажа, че Комитетът беше извънредно повлиян от две препоръки, бих могъл да кажа препоръки, за които не сте молили, и това ги прави още по-ценни в очите на Комитета. Пристигнали са по пощата едва тази сутрин. Те са от двама лекари във вашия собствен град, искам да кажа Бленли. Единият е доктор Дени, който има MS, много висока степен, както признава доктор Луелин, а той би трябвало да разбира тези неща. Другата препоръка, приложена към тази на доктор Дени, е подписана от доктор Пейдж, чийто помощник, доколкото знам, сте в момента. Е, доктор Менсън, Комитетът има опит с подобни препоръки, а тези две съдържат такива искрени отзиви за вас, че Комитетът бе много повлиян.

Андрю прехапа устни и сведе поглед, за пръв път разбрал какъв щедър жест е направил за него Дени.

— Има само една трудност, доктор Менсън. — Оуен замълча, като колебливо местеше линията по масата. — Комитетът сега е единодушно на ваша страна, но този пост заедно със своите отговорности е повече или по-малко за женен човек. Виждате ли, освен фактът, че хората предпочитат женен лекар, когато се стигне до лекуване на семействата им, заедно с този пост върви и къщата „Вейл вю“, хубава къща. Няма да бъде много удобно за сам човек.

Напрегнато мълчание. Андрю пое дъх, мисълта му като ярък прожектор се насочи към образа на Кристин. Всички, дори доктор Луелин, гледаха към него в очакване на отговора. Без да мисли, напълно независим от волята си, той заговори. Чу как спокойно заявява:

— Всъщност, господа, аз съм вече сгоден в Бленли. Досега просто чаках да намеря добра работа като тази, за да се оженя.

Оуен доволно тропна с линията по масата. Всеобщо одобрение, подчертано от тропането на тежките ботуши.

А неудържимият Кетълз възкликна:

— Браво, момче! Аберлоу е чудно място за меден месец!

— Да смятам, че сте съгласни, господа? — се издигна над шума гласът на Оуен. — Доктор Менсън е единодушно назначен?

Силно одобрително мърморене. Андрю бе обхванат от дивия възторг на победата.

— Кога можете да поемете задълженията си, доктор Менсън? Що се отнася до Комитета, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бих могъл да почна в началото на другата седмица — отвърна Менсън. И изведнъж се вледени при мисълта: „Ами ако Кристин не ме иска? Ами ако загубя и нея, и тази прекрасна служба?“

— Значи всичко е уредено. Благодаря ви, доктор Менсън. Сигурен съм, че Комитетът желае на вас и на бъдещата госпожа Менсън всичко най-хубаво на новото място.

Аплодисменти. Сега всички го поздравяваха, членовете на Комитета, Луелин, Оуен сърдечно го потупваше. После излезе в чакалнята, опитвайки се да прикрие радостта си и да не забелязва невярващото съкрушено лице на Едуардз.

Но това беше безсмислено, абсолютно безсмислено. На път от площада за града сърцето му преливаше от радостта на победата. Стъпваше бързо и гъвкаво. Отдясно, както вървеше надолу по хълма, имаше малък зелен парк с фонтан и естрада за оркестър. Представете си! Естрада за оркестър, когато единственото възвишение, единствената черта на пейзажа в Бленли беше куп шлака! Ами онова кино ей там, тези големи хубави магазини, твърдият поддържан път — не камениста планинска пътека — под нозете му! А Оуен беше споменал нещо и за болница, за „малка хубава“ болница? Представил си какво би означавала за него болницата, Андрю развълнувано пое дълбоко дъх. Хвърли се в едно празно купе на влака за Кардиф. И докато влакът го отнасяше в тази посока, той неудържимо ликуваше.