Арчибалд Кронин
Цитаделата (9)

Глава девета

През юни същата година в Кардиф се състоя годишната конференция на Британския съюз на медиците. Съюзът, в който, както винаги бе заявявал в заключение професор Ламплау, трябва да членува всеки почтен лекар, бе прочут с годишните си конференции. Прекрасно организирани, те предлагаха на членовете на съюза и на техните семейства спортни, светски и научни развлечения, намаление навсякъде освен в най-добрите хотели, безплатни екскурзии с автобуси до някоя разрушена църква в околността, брошура за спомен, сувенирни бележничета от първите фирми-производителки на хирургически инструменти и лекарства, предимство за хубавите стаи в най-близкия санаториум. Предната година в края на едноседмичния празник на всеки лекар и на съпругата му били изпратени безплатно големи кутии с бисквити, от които не се пълнее.

Андрю не беше член на съюза, тъй като вноската от пет лири все още не бе по възможностите му, но той го следеше отдалеч с известна завист. Ето защо в Бленли се чувстваше изолиран и самотен. Снимките в местните вестници, показващи редици от лекари на украсената със знамена платформа да слушат приветствени речи, първият удар в състезанията по голф в Пенарт, тълпата на кораба на увеселително пътуване до Уестън-сюпър-Меър още повече засилваха чувството, че е сред отхвърлените.

Но някъде към средата на седмицата едно писмо с адреса на кардифски хотел повдигна настроението на Андрю. Беше от приятеля му Фреди Хемптън. Както можеше да се очаква, Фреди присъстваше на конференцията и канеше Менсън да дойде да се видят. Предлагаше да вечерят заедно в събота.

Андрю показа писмото на Кристин. Той вече инстинктивно’ й се доверяваше. От онази вечер преди около два месеца, когато го бе поканила на вечеря, той все повече се влюбваше в нея. Сега я виждаше често и беше сигурен, че тези срещи са й приятни. Чувстваше се щастлив като никога, Кристин, изглежда, му действаше успокоително. Беше извънредно практично същество, съвсем пряма и без абсолютно никакво кокетство. Често отиваше при нея разтревожен или разгневен и си отиваше утешен и успокоен. Тя умееше да го изслушва, след това да каже нещо, което обикновено беше между другото или пък шега. Притежаваше остро чувство за хумор. И никога не му правеше комплименти.

От време на време, въпреки спокойствието й, водеха големи спорове, защото тя умееше да мисли с главата си. Веднъж му бе казала с усмивка, че склонността й към споровете идвала от една нейна шотландска баба. Може би непокорният й дух също идваше оттам. Често се възхищаваше на смелостта й, трогваше се, искаше да я зашити. Тя беше съвсем сама на този свят — имаше само една болна леля в Бридлингтън.

При хубаво време в събота или неделя следобед правеха дълги разходки по Пенди роуд. Веднъж ходиха на кино — Чаплин в „Треска за злато“ — а друг път пак в Тониглан по нейно предложение — на симфоничен концерт. Но най-много се радваше на вечерите, когато госпожа Уоткинс идваше на гости и той можеше да изпита радостта да е близо до Кристин в собствената й стая. Тогава водеха повечето от споровете си, а госпожа Уоткинс, спокойна, твърдо решена преждата да й стигне до края на разговора, плетеше — един почтен буфер между тях двамата.

Сега, когато се очертаваше това пътуване до Кардиф, искаше му се и тя да дойде с него. В края на седмицата щяха да бъдат разпуснати за лятната ваканция учениците от Бенк стрийт, а тя щеше да замине в Бридлингтън, за да прекара лятото с леля си. Струваше му се, че трябва да устрои някакво специално тържество преди заминаването й.

След като тя прочете писмото, той поривисто каза:

— Ще дойдеш ли с мен? С влака е само час и половина. Ще накарам Блодуен да ме пусне в събота вечерта. Може би ще успеем да видим нещо от конференцията. Но най-вече бих желал да те запозная с Хемптън.

— С удоволствие ще дойда — кимна тя.

Въодушевен от съгласието й, той нямаше никакво намерение да позволи на госпожа Пейдж да му пречи. Преди да говори с нея по въпроса, той закачи на прозореца на манипулационната голяма бележка „Събота вечер затворено“.

После весело влезе в къщата.

— Госпожо Пейдж! Доколкото съм чел Закона за медицинските помощници, годишно имам право на половин свободен ден. Ще си го взема в събота. Отивам в Кардиф.

— Вижте какво, докторе! — тя изтръпна, като чу искането му и си помисли, че твърде много си позволява, че е твърде дързък; но след като го изгледа подозрително, настръхнала, каза: — Е добре, мисля, може да отидете.

Внезапно й хрумна една идея. Очите й се проясниха. Тя млясна.

— Обаче ще ми донесете пасти от сладкарницата на Пери. Няма нищо по-хубаво от пастите на Пери.

В събота в четири и половина Кристин и Андрю взеха влака за Кардиф. Андрю беше в чудесно настроение, буен, поздрави носача, а при чиновника записа само първите им имена. Усмихнат погледна към Кристин, която бе седнала срещу него. Тя бе в синьо палто и синя рокля, които още повече подчертаваха чара на нейната спретнатост. Черните й обувки бяха много чисти. Очите й, както и цялата й външност, излъчваха радост от пътуването. Те блестяха.

Като я гледаше, усети, че го залива вълна на нежност, на свежо желание. Много е хубаво, помисли си той, пялото това тяхно приятелство. Не му се искаше нещо повече. Искаше да я вземе в ръцете си, да я почувства — топла и дишаща — близо до себе си. Неволно каза:

— Ще бъда загубен без теб… когато си заминеш през лятото.

Тя леко се изчерви. Погледна през прозореца.

— Не трябваше ли да казвам това?

— Както и да е, радвам се, че го каза — отвърна тя, без да го погледне.

На езика му беше да й каже, че я обича, да я попита въпреки скандално несигурното си положение дали би се омъжила за него. С някакво внезапно просветление разбра, че за тях това е единственото и неизбежно решение. Но нещо, някаква интуиция му подсказа, че моментът не е подходящ и той се спря. Реши да й говори във влака на връщане.

Междувременно приказваше почти без да спира.

— Трябва да прекараме хубаво тази вечер. Хемптън е добро момче. В академията беше неудържим. И е умен. Спомням си — той се загледа някъде в далечината, — имаше в Дънди една благотворителна забава за болницата. Всички звезди участваха, разбираш ли, професионални артисти от театър Лицеум. Няма да повярваш, Хемптън излезе и пя и танцува и, честна дума, той имаше най-голям успех!

— Изглежда, по-скоро е идол на забавите, а не лекар — каза тя с усмивка.

— Хайде сега, не ставай важна, Крис! Фреди ще ти хареса.

Влакът пристигна в Кардиф в шест и четвърт и те веднага тръгнаха за хотел „Палас“. Хемптън бе обещал да ги чака там в шест и половина, но когато влязоха във фоайето, още го нямаше.

Стояха и наблюдаваха. Беше пълно с лекари и техните съпруги, които разговаряха, смееха се, създаваше се изключителна сърдечност. Насам и натам летяха дружески покани.

— Докторе! Довечера ще седнете заедно с госпожа Смит до нас.

— Хей, докторе! Какво става с онези билети за театър?

Непрекъснато влизаха и излизаха хора, по мозаичния под с книжа в ръце важни бързаха господа с червени значки на петлиците. В нишата отсреща един чиновник монотонно боботеше:

— Секцията о-то-логия и ла-рин-го-логия оттук, моля.

Над входа, водещ за едно от крилата, имаше надпис: „Медицинска изложба“. Имаше също така палми и струнен оркестър.

— Добре наредено, а? — каза Андрю, чувствайки, че са твърде далеч от общото веселие. — А Фреди както винаги закъснявал, да му се не види. Хайде да разгледаме изложбата.

С интерес обиколиха изложението. Скоро ръцете на Андрю бяха пълни с елегантна литература. Той с усмивка показа едно от листчетата на Кристин: Докторе, празен ли е кабинетът ви? Ние можем да ви покажем как да го напълните! Имаше още деветнадесет дипляни, всичките различни и предлагащи последните успокоителни и обезболяващи средства.

— Изглежда, последното течение в медицината са наркотиците — подметна той настръхнал.

На последния щанд един млад човек тактично го заговори, като показваше блестящ, подобен на часовник уред.

— Докторе! Мисля, че нашият нов индексометър ще ви заинтересува. Има най-различни приложения, абсолютно последна дума на медицината, прави чудесно впечатление на болните и струва само две гвинеи. Позволете, докторе, вие виждате отпред индекс на инкубационните периоди. Едно обръщане на циферблата и ето инфекциозните периоди. Вътре — той отвори задната капачка — имате прекрасен цветов индекс за хемоглобина, а на гърба на табулатора…

— Дядо ми имаше такъв — твърдо го прекъсна Андрю, — но скоро се отказа от него.

На излизане от изложбената зала Кристин се усмихваше.

— Бедният човек — каза тя, — сигурно досега никой не е посмял да се подиграе на чудесния му измерител.

В момента, когато се връщаха във фоайето, пристигна Фреди Хемптън. Той скочи от едно такси и влезе в хотела, следван от момчето, което му носеше щеките за голф. Веднага ги видя и се приближи с широка очарователна усмивка.

— Здрасти! Здрасти! Съжалявам, че закъснях. Трябваше да си върна загубата за купата „Листър“. Никога не съм виждал такъв късмет като на онзи момък! Но нищо! Радвам се пак да те видя Андрю. Все още същият стар Менсън. Ха, Ха! Защо не си купиш нова шапка, момчето ми? — Той приятелски тупна Андрю по гърба, весел и интимен, неговият усмихнат поглед обхващаше и Кристин. — Представи ме де, дръвник! Къде блееш?

Седнаха на една от кръглите маси. Хемптън реши, че трябва да пийнат. Едно щракване с пръстите и келнерът вече тичаше към тях. След това на чашка шери той им разказа за голфа, как си намислил непременно да спечели, когато противникът му започнал да улучва при всеки удар.

Свежо лице, намазана с брилянтин коса, добре ушит костюм и черни опалови копчета на стърчащите маншети — Фреди беше респектираща фигура, без да е красив, — имаше обикновено, но добросърдечно и енергично лице. Може би малко суетен, но все пак, като изтъкваше себе си, беше мил. Приятели печелеше лесно, но въпреки това веднъж в университета доктор Мюър, патолог и циник, мрачно му бе казал пред целия клас: „Нищо не знаете, господин Хемптън. Вашият подобен на балон мозък е пълен само с егоистичен газ. Но никога не губите самообладание. Ако успеете да минете през детските игри, наричани тук изпити, аз ви предричам голямо и блестящо бъдеще.“

Отидоха да вечерят скара, понеже никой не беше официално облечен, макар Фреди да ги предупреди, че по-късно вечерта ще трябва да си сложи фрак. Имало някакви танци, ужасна досада, но трябвало да отиде.

След като безпрекословно поръча едно съвсем медицинско меню — пюре Пастьор, солѐ мадам Кюри, турнедо а ла Конферанс медикал, — той с драматичен плам се впусна в спомени.

— Никога не съм предполагал тогава — завърши той, като тръсна глава, — че старият Менсън ще се погребе в долините на Южен Уелс!

— Намирате ли, че е съвсем погребан? — запита Кристин и насила се усмихна. Настъпи мълчание. Фреди обиколи с поглед пълния ресторант, после се ухили на Андрю.

— Какво мислиш за конференцията?

— Предполагам — отвърна с колебание Андрю, — че е от полза за ония, които искат винаги да са в крак с последните неща.

— В крак с баба ти! Цяла седмица не съм стъпил на нито едно от проклетите им заседания по секции. Не, не, мойто момче, важни са контактите, които установяваш, хората, с които се срещаш, сред които се въртиш. Нямаш представа с колко наистина влиятелни хора се срещнах тази седмица. Ето защо съм тук. Когато се върна в града, ще им се обадя, ще излезем заедно, ще поиграем голф. По-късно — помни ми думата — това означава бизнес.

— Не те разбирам добре, Фреди.

— Защо, това е просто като две и две четири. В момента съм на работа, но съм хвърлил око на една малка хубава стаичка в Уест Енд, където една малка хубава медна плочка с надпис „Д-р Фреди Хемптън“ ще стои дяволски добре. Когато табелката се появи, тези момчета, моите приятели, ще ми пращат пациенти. Знаеш как стават тия работи. Взаимност. Ти ще ми изтриеш гърба и аз ще изтрия твоя. — Фреди отпи бавно, като познавач, глътка бяло рейнско вино и продължи: — И освен това, добре е да си на „ти“ с дребните люде от предградията. Понякога може да пратят нещо. Че какво, след година-две и ти, старо куче, ще ми пращаш пациенти в града от твоя загубен Блен… или както и да е там.

Кристин хвърли бърз поглед към Хемптън, понечи да каже нещо, но се спря. Упорито се загледа в чинията си.

— А сега ми разкажи за себе си, Менсън, момчето ми — продължи Фреди с усмивка. — Какво става с теб?

— Нищо особено. Приемам в барака-манипулационна, имам около трийсет визитации на ден — главно миньори и семействата им.

— Не ми звучи много добре — съчувствено поклати глава Фреди.

— Мен ме задоволява — меко каза Андрю.

— И освен това имаш истинска работа — вметна Кристин.

— Да, скоро имах един интересен случай — сети се Андрю. — Между другото изпратих бележка за него в „Джърнал“.

Накратко разказа на Хемптън за случая с Емрис Хюз. Въпреки че Фреди демонстрира голям интерес, през цялото време очите му шареха наоколо.

— Това е било доста добре — отбеляза той, когато Менсън свърши. — Аз пък си мислех, че болни от гуша има само в Швейцария или там някъде. Както и да е, надявам се, че си взел тлъстичък хонорар. Това ми напомня нещо. Днес един ми разказваше за най-добрия начин да се оправиш с този въпрос за хонорарите…

И той отново заприказва, този път за схемата, която някой му бил подсказал, как да се вземат в брой всички хонорари. Още преди края на многословната му защита вечерята привърши. Фреди стана и хвърли небрежна салфетката си.

— Хайде да си пием кафето навън. Ще довършим приказките във фоайето.

В десет без четвърт, когато пурата му изгоря и запасът от истории временно се изчерпа, Фреди леко се прозя и погледна платинения си часовник.

Но Кристин го изпревари. Весело погледна към Андрю, изправи си и каза:

— Не е ли почти време за нашия влак?

Менсън се готвеше да протестира, че има още половин час, когато Фреди каза:

— И аз мисля, че е време да се стягам за тези проклети танци. Не мога да изоставя компанията.

Той ги придружи до двукрилата врата, където надълго и нашироко се сбогува и с двамата.

— Е, добре, мойто момче — измърмори той с последното ръкостискане и с доверителното потупване по рамото, — когато окача онази табелка в Уест Енд, няма да забравя да ти пратя картичка.

Навън в топлата вечер Андрю и Кристин мълчаливо вървяха по Парк стрийт. Неясно той усещаше, че вечерта не е имала онзи успех, на който се надяваше, че най-малкото Кристин бе очаквала повече. Чакаше я да заговори, но тя мълчеше.

Най-после той неуверено каза:

— Трябва да ти е било страшно скучно да слушаш тия стари болнични истории.

— Не — отвърна тя. — Съвсем не ми беше скучно.

Мълчание.

Той попита:

— Не ти ли хареса Хемптън?

— Не особено. — Тя се обърна вече без да се сдържа, с пламнали от искрено възмущение очи. — Само като си помисля — цяла вечер стоя с тая напомадена коса и евтина усмивка и те покровителства.

— Да ме покровителства? — повтори той учудено.

Тя разгорещено кимна.

— Беше непоносимо: „Един ми разправяше за най-добрия начин да се оправи този въпрос с хонорарите.“ И то веднага след като му разказа за своя чудесен случай! И отгоре на всичко му вика гуша! Дори аз знам, че беше точно обратното. И дето иска да му пращаш пациенти — тя сбърчи устни, — това беше вече върхът! — Тя яростно завърши: — О, не можех да го гледам как се мисли за нещо повече от тебе.

— Не смятам, че се мисли за повече от мен — отвърна озадачен Андрю. Той замълча. — Вярно е, тази вечер много се занимаваше със себе си. Някакво настроение може би. Той е най-големият симпатяга и добряк, когото познавам. Бяхме големи приятели в колежа. Имахме обща квартира.

— Сигурно си му бил полезен с нещо — каза Кристин с необичайна жлъч. — Помагал си му в неговата работа.

— Е, не ставай зла, Крис — запротестира смутен той.

— Ти си виновен — избухна тя и очите й се изпълниха с бистри сълзи на възмущение. — Трябва да си сляп, щом не виждаш какъв човек е. Развали ни малкото пътешествие. Всичко беше чудесно, преди да дойде и да заприказва за себе си. А във „Виктория хол“ имаше чудесен концерт и можехме да отидем. Ала го изпуснахме, всичко изпуснахме, но нали той е тъкмо навреме за идиотските си танци!

Бавно вървяха към гарата. Андрю за пръв път виждаше Кристин сърдита. Яд го беше и на себе си, и на Хемптън, да, и на Кристин. Все пак тя е права, като казваше, че вечерта не бе минала добре. А сега, като наблюдаваше тайно бледото й затворено лице, съзнаваше, че вечерта е минала ужасно.

Влязоха в града. Изведнъж, както отиваха към перона за влаковете нагоре по долината, Андрю забеляза двама души от другата страна. Позна ги веднага: госпожа Брамуел и доктор Гейбъл. В този момент влакът за обратната посока, който отиваше до морския бряг в Порткоу, пристигна. Гейбъл и госпожа Брамуел се качиха заедно и се усмихваха един на друг. Влакът изсвири и потегли.

Андрю бе ужасѐн. Бързо погледна към Кристин с надежда, че не е видяла нищо. Тази сутрин бе срещнал Брамуел, който коментираше колко хубав е денят и потривайки с удоволствие кокалестите си ръце, бе споменал, че жена му ще прекара неделята при майка си в Шрузбъри.

Андрю стоеше с наведена глава, замълчал. Той бе така влюбен, че това, което видя, с всичко, което подсказваше, го нарани едва ли не физически. Почувства се зле. Само този епилог липсваше, за да бъде напълно развален денят. Настроението му напълно се промени. Сянка бе паднала върху радостта му. С цялото си сърце мечтаеше за дълъг, тих разговор с Кристин, да отвори сърцето си пред нея, да оправи това глупаво малко неразбирателство. Най-много от всичко мечтаеше да е съвсем сам с нея. Но влакът нагоре по долината бе претъпкан. Трябваше да се задоволят с купе, пълно с миньори, които гръмогласно обсъждаха последния футболен мач.

В Бленли пристигнаха късно, а Кристин изглеждаше много изморена. Беше сигурен, че е видяла госпожа Брамуел и Гейбъл. Но сега бе невъзможно да говори с нея. Не му оставаше нищо друго, освен да я изпрати до къщата на госпожа Хърбьрт и съкрушено да й пожелае лека нощ.