Арчибалд Кронин
Цитаделата (36)

Глава четвърта

„Малките“ в „Лориър“ наричаха Марта Кремб „хафбекът“. Яко, непривлекателно безполово същество, на пръв поглед тя съвсем не подхождаше за старши продавач в такъв уникален магазин, където разточително се занимаваха с хубави рокли, фино бельо и кожи при цени, достигащи стотици лири. И все пак „хафбекът“ беше прекрасна продавачка, високо ценена от клиентките си. „Лориър“ имаше специална система, при която всяка старша продавачка има свои клиенти, малка група от посетителките на „Лориър“. Тя обслужваше изключително само тях, изучаваше ги, „обличаше“ ги, „отделяше“ някои неща за тях, когато пристигаха новите модели. Взаимоотношенията бяха интимни, често продължаваха години наред, и точно за такава работа „хафбекът“ със своето искрено и сериозно отношение бе извънредно подходяща.

Беше дъщеря на адвокат от Кетъринг. Голям брой от момичетата в „Лориър“ бяха дъщери на дребни чиновници от провинцията и крайните предградия. Да те приемат в „Лориър“, да носиш тъмнозелена рокля, която беше униформата на предприятието, се смяташе за чест. Уморителната работа и лошите битови условия, които обикновените продавачки понякога трябваше да търпят, в „Лориър“ просто не съществуваха — там момичетата получаваха хубава храна, жилище и надзор. Господин Уинч, единственият мъж в магазина, специално се грижеше надзорът да бъде добър. Особено ценеше „хафбекът“ и често водеше с нея спокойни разговори. Беше възрастен, розов, майчински настроен господин, който се занимаваше с мода от четирийсет години. Палецът му се бе изтъркал от опипване на материи, а гръбнакът му бе завинаги почтително наведен. Колкото и майчински да бе настроен, господин Уинч демонстрираше единствените панталони в едно огромно, и суетно женско царство. С неодобрение гледаше на онези съпрузи, които идват с жените си да разглеждат манекенките. Познаваше кралското семейство. Беше почти толкова известен, колкото и „Лориър“.

Успешното лечение на госпожица Кремб предизвика малка сензация сред персонала на „Лориър“. Незабавният резултат беше, че от чисто любопитство много от малките дойдоха при Андрю с незначителни оплаквания. Кискайки се, те си казваха една на друга, че искат да видят „какъв е докторът на хафбека“.

Постепенно обаче все повече и повече от момичетата в „Лориър“ започнаха да идват в манипулационната на Чесбъроу терас. Всички бяха застраховани. Бяха длъжни да ходят при държавния лекар, но с типична за „Лориър“ арогантност отхвърляха приетата система. Към края на май не беше рядкост половин дузина от тях да чакат в приемната — много красиви, издокарани като клиентките си, гримирани, млади. Резултатът беше забележимо повишаване на доходите от прегледите и една весела забележка на Кристин:

— Какво правиш с тази тълпа хубавици, мили? Сигурен ли си, че не са ни сбъркали с театралната сцена?

Но неугасващата благодарност на госпожица Кремб — о, възторгът от тези чисти ръце! — едва започваше да се проявява. Досега доктор Маклийн, от Ройал Кресънт, сигурен и възрастен бе смятан за полуофицнален лекар на „Лориър“. Него викаха при извънредни случаи — както например, когато госпожица Туиг от шивачницата се изгори лошо с гореща ютия. Но доктор Маклийн вече щеше да се пенсионира, а неговият приемник, доктор Бентън, не беше нито сигурен, нито възрастен. Наистина неведнъж впереният в глезените поглед на доктор Бентън и прекалено нежните му грижи за по-хубавите младши продавачки караха господин Уинч розово да се наежва. Госпожица Кремб и господин Уинч обсъждаха тези въпроси при своите разговори и господин Уинч тежко кимаше с ръце, скръстени зад гърба, докато госпожица Кремб се разпростираше върху несъвършенствата на доктор Бентън и наличието на друг лекар на Чесбъроу терас, стриктен и скромен, който постига успехи без жертвоприношения пред олтара на Таис^[1]. Нищо не решиха, господин Уинч винаги изчакваше, но погледът му многозначително блесна, когато се понесе да посрещне една току-що влязла дукеса.

През първата седмица на юни, когато Андрю вече бе започнал да се чувства засрамен заради предишното си пренебрежение, още една проява на добрите услуги на госпожица Кремб падна като гръм върху главата му.

Той получи едно писмо — много чисто и прецизно. Такава неофициалност, като обаждане по телефона, както по-късно узна, никога не би подхождала на автора, който молеше на другата сутрин във вторник колкото може по-близо до единайсет часа Андрю да посети в Парк Гардънз госпожица Уинифред Евърет.

Затвори манипулационната рано и тръгна да направи посещението с все по-силно предчувствие. За пръв път го викаха извън мръсния му квартал, който досега поддържаше практиката. Парк Гардънз беше хубав жилищен блок, не съвсем модерен, но голям и богат, с хубав изглед към Хайд парк. Натисна звънеца на Парк Гардънз 9, изпълнен с очакване и напрежение, със странното убеждение, че това най-после е неговият шанс.

Възрастен слуга го покани да влезе. Стаята беше голяма, със стари мебели, книги и цветя и му напомни гостната на госпожа Вон. В момента, в който влезе, Андрю усети, че предчувствието му е вярно. Обърна се при влизането на госпожица Евърет и усети как нейният спокоен уравновесен поглед любопитно го изучава.

Тя беше добре сложена жена на около четирийсет години, с тъмна коса и бледа кожа, семпло облечена и напълно уверена в себе си. Веднага заговори с равен глас:

— Загубих своя лекар — за нещастие, — защото имах голяма вяра в него. Препоръча ви моята госпожица Кремб. Тя е много вярно същество и на нея й имам доверие. Проверих в справочника. Имате добра квалификация. — Млъкна и съвсем открито го заразглежда, претегляше го. Имаше вид на добре хранена, свикнала на добри грижи жена която не би допуснала и един пръст близо до себе си без предварително изследване на кожата на ръката. После предпазливо каза: — Струва ми се, че подхождате. Обикновено по това време на годината имам серия от инжекции. Хваща ме сенна треска. Вие знаете всичко за сенната треска, предполагам?

— Да — отвърна той. — Какви инжекции ви слагат?

Тя спомена името на един добре известен препарат.

— Старият ми доктор го предписа. Имам голяма вяра в него.

— А, това ли? — Подведен от маниера й, за малко щеше да каже, че вярното лекарство на верния й лекар нищо не струва, че то дължи популярността си на умелата реклама от страна на фирмата-производител и на отсъствието на цветен прашец през повечето летни сезони в Англия. Но с усилие се спря. Имаше борба между всичко, в което вярваше, и това, което искаше да притежава. Отчаяно си помисли: „Ако след всички месеци изпусна този шанс, ще съм най-големият глупак.“ Той каза:

— Мисля, че мога да ви поставя инжекциите не по-зле от който и да било.

— Много добре. А сега за вашия хонорар. Никога не съм плащала на доктор Синклър повече от една гвинея на посещение. Мога ли да смятам, че и вие сте съгласен?

Една гвинея на визита — това беше три пъти повече от най-големия хонорар, който бе получавал! И още по-важно — това представляваше първа стъпка в една по-висша сфера на практика, за която копнееше от месеци насам. Отново подтисна протеста на убежденията си. Какво от това, че инжекциите са безполезни? Това е неин мироглед, не негов. Беше му дошло до гуша от неуспехи, от хамалуване за по три шилинга и шест пенса. Желаеше да напредне, да успее. И на всяка цена щеше да успее.

На другия ден, точно в единайсет часа, дойде отново. Бе го предупредила по своя суров начин да не закъснява. Не желаела да се пречи на сутрешната й разходка. Постави й първата инжекция. След това идваше по два пъти на седмица и продължаваше лечението.

Беше точен, точен, както никой от тях двамата не бе предполагал. Беше почти забавно да се наблюдава как тя постепенно омеква спрямо него. Беше странен човек, тази Уинифред Евърет. При това много решителна личност. Макар и богата — баща й бил на времето голям производител на прибори за маса в Шефилд, а всички наследени от него пари бяха сигурно вложени — тя си беше поставила за цел да изстиска колкото може повече от всяко пени. Това беше не толкова духовна бедност, колкото особен вид егоизъм. Тя поставяше себе си в центъра на своята вселена, полагаше най-големи грижи за тялото си, което още бе фино и бяло, и предприемаше всевъзможни лечения, щом сметнеше, че ще й се отразят добре. Трябваше да има най-доброто във всяко отношение. Ядеше малко — но само най-добра храна. Когато при шестата визита тя великодушно предложи на Андрю чаша шери, той забеляза, че това е „Амонтилядо“ от 1819 г. Обличаше се в „Лориър“. Бельото на леглото й беше най-хубавото, което някога бе виждал. И все пак при всичко това тя никога, според нея, не прахосваше и пени. За нищо на света Андрю не би могъл да си представи госпожица Евърет да хвърли половин крона на шофьора на такси и да не погледне преди това внимателно таксиметъра.

Би трябвало да я мрази, но странното бе, че тя не го отвращаваше. Бе развила себелюбието си до степен на философия. При това беше извънредно чувствителна. Много точно му напомняше жената от една стара холандска картина на Тер Борк, която с Кристин бяха видели веднъж. Имаше същото голямо тяло, същата гладка кожа, същата строга и все пак готова да вкуси удоволствия уста.

Когато разбра, според собствената й фраза, че той наистина е подходящ за нея, тя стана по-малко резервирана. За нея беше неписан закон, че докторската визита продължава двайсет минути. Иначе би сметнала, че не е получила всичко, за което е платила. Но към края на месеца той продължаваше визитите си до половин час. Разговаряха. Той разказваше за желанието си да успее. Тя одобряваше. Сферата на нейните разговори беше ограничена. За сметка на това сферата на познанствата й беше неограничена и в повечето случаи тя говореше за тях. Често му говореше за племенницата си Кетрин Сътън, която живеела в Дарбишър и често идвала в града, тъй като нейният съпруг, капитан Сътън, бил депутат от Барнуел.

— Доктор Синклър се грижеше за тях — отбеляза тя с незаангажиращ тон. — Не виждам защо сега да не се грижите вие.

На последната визита тя му даде още една чаша от нейния „Амонтилядо“ и с приятен глас каза:

— Мразя да ми пращат сметки. Позволете ми сега да уредя всичко. — И му даде сгънат чек за дванайсет гвинеи. — Разбира се, скоро ще ви извикам пак. Обикновено през зимата трябва да ми се направи автоваксина за хрема.

Изпрати го чак до външната врата на апартамента. Там спря за малко, лицето й доби най-близкото изражение до усмивка, което той бе видял тук. Но то бързо премина и като го гледаше сурово, тя каза:

— Ще приемете ли съвета на една жена, която може да ви бъде майка? Идете при добър шивач. Идете при шивача на капитан Сътън — Роджърз на Кондит стрийт. Вие ми разказахте колко много искате да успеете. Никога няма да успеете в този костюм.

Той си тръгна, като я проклинаше, главата му още гореше от възмущение. Проклинаше страстно, както едно време. Нахална дърта кучка! Какво й влиза в работата! Какво право има тя да му казва как да се облича. За кученце ли го има? Това беше най-лошият компромис, договор за сервилност. Пациентите му от Падингтън плащаха само по три шилинга и шест пенса, но не искаха от него да бъде манекен. В бъдеще той ще се ограничи с тях, а душата си няма да продава никому!

Но някак това настроение мина. Беше напълно вярно, че никога ни най-малко не бе се интересувал от дрехите си, един костюм конфекция винаги чудесно му бе вършил работа, беше го скривал и топлил макар и не особено елегантно. Също и Кристин, макар че винаги бе толкова спретната, никога не се тревожеше за дрехите си. Най-щастлива беше в пола от туид и вълнен джемпър, изплетен от самата нея.

Тайно се огледа — смачкани износени панталони, изпръскани с кал по маншетите. По дяволите, рече си той ядосан, тя е напълно права. Как ще привлека първокласни пациенти, ако изглеждам така? Защо Кристин не ми е казала? Това е нейна работа, а не на старата лейди Уини. Какво име ми даде тя? — Роджърз на Кондит стрийт. По дяволите! Сигурно ще отида там!

Когато се прибра, настроението му се беше оправило. Размаха чека пред носа на Кристин.

— Виж това, моя женичке! Спомняш ли си как дотичах с онези първи пършиви три шилинга и половина от манипулационната? Ха! Само това мога да кажа сега — ха! Ето истински пари, хонорари, достойни за един първокласен лекар, член на Кралската колегия, носител на почетна степен. Дванайсет гвинеи за това, че съм говорил мило с Мечо Пух и най-безвредно съм инжектирал ептона на Гликърт.

— Какво? — запита тя с усмивка. После изведнъж се усъмни. — Не е ли това лекарството, срещу което си ми говорил толкова много?

Лицето му се промени, той се наежи, без да знае какво да каже. Бе направила единствената забележка, която не би искал да чуе. Изведнъж почувства, че се гневи, но не на себе си, а на нея.

— По дяволите, Крис! Ти никога не си доволна!

Обърна се и тръшна вратата. Целия ден беше в лошо настроение, но на другия ден се развесели. Тогава отиде при Роджърз на Кондит стрийт.