Арчибалд Кронин
Цитаделата (46)

Глава четиринадесета

Три дни по-късно Андрю седеше в своя кабинет на Уелбък стрийт. Беше един горещ следобед, а през квадрата на отворения прозорец долиташе глухият шум на уличното движение, който разкъсваше изнемощелия въздух. Беше уморен, работил твърде много, страхуваше се от връщането на Кристин в края на седмицата, очакваше я и същевременно се боеше от всяко иззвъняване на телефона, потеше се пред задачата да се справи с шестима пациенти за по три гвинеи за един час и знаеше, че ще трябва да претупа работата в приемната, за да изведе Франсис на вечеря. Нетърпеливо погледна нагоре, когато влезе сестра Шарп, върху чиито нехармонични черти бе изписана повече язвителност от обикновено.

— Един човек е дошъл, иска да ви види. Ужасна личност. Не е пациент и каза, че не е и пътешественик, няма визитна картичка. Казва се Боланд.

— Боланд! — повтори механично Андрю. После лицето му внезапно се проясни. — Сигурно Кон Боланд? Пуснете го, сестра! Веднага.

— Но вие имате пациент, който чака, а след десет минута госпожа Робъртс.

— Голяма работа, че е госпожа Робъртс! — подхвърли той ядосан. — Правете каквото ви казвам.

Сестра Шарп почервеня при този тон. Беше й на езика да му каже, че не е свикнала да й говорят по този начин. Начумери се и излезе с вдигната глава. Следващия миг въведе Боланд.

— Наистина Кон! — каза Андрю и скочи на крака.

— Здравей, здравей, здравей — извика Кон, като тръгна напред с широка и открита усмивка. Това беше червеноглавият зъболекар, лично той, непроменен, също така истински и мръсен в своя прекалено голям син костюм и големи кафяви ботуши, като че ли току-що бе излязъл от дървения си гараж, малко поостарял може би, но с не по-малко енергия в покритата с капчици четина на червените му мустаци, все още безгрижен, с буйна коса, пълен с възклицания. Той силно потупа Андрю по гърба. — За бога, Менсън! Хубаво е да те види човек отново. Изглеждаш чудесно. Бих те познал сред милиони други. Да, да! Само като си помисли човек. Тука имаш първокласно място и всичко. — Той обърна лъчезарния си поглед към саркастичната Шарп, която стоеше и презрително наблюдаваше. — Тази твоя госпожа сестра не искаше да ме пусне, докато не й казах, че и аз съм от професията. Това е светата истина, сестра. Този наперен момък, за когото работите, немного отдавна беше в същата медицинска система като мен. Горе в Аберлоу. Ако ви се случи да минавате оттам, обадете се на госпожата и на мен. Ще ви почерпим с чаша чай. Всеки приятел на моя стар приятел Менсън е добре дошъл като деня!

Сестра Шарп му хвърли един поглед и излезе от стаята. Но всичко това остана незабелязано за Кон, който се смееше и кискаше с истинска естествена радост, като неотвратимо се обръщаше към Андрю.

— Не е красавица, а, Менсън, моето момче? Но е почтена жена. Готов съм да се обзаложа. Да, да, да! Как си ти сега? Как си ти? — Той отказваше да пусне ръката на Андрю и я друсаше, като се смееше с чиста наслада.

В този убийствен ден да видиш Кон беше удоволствие. Когато най-после се освободи, Андрю се хвърли в един люлеещ се стол и отново се почувства човек, като буташе цигарите към Кон. След това, сложил един мръсен пръст върху извивката на креслото, с друг притиснал влажния край на току-що запалената цигара, Кон обрисува в общи линии причините за своето идване.

— Имах малко почивка, която ми се полага, Менсън, мойто момче, и някои неща, които трябва да направя, та жената просто ми каза да се стягам и да тръгвам. Виждаш ли, аз работя върху едно изобретение за устройство с пружина, за стягане на разхлабени спирачки. Когато мога, отдавам всичките сили на старото си сиво вещество на тази идея. Но по дяволите да вървят. Никой няма да дойде да погледне изобретението! Но, нищо, нищо. Няма да го правим на въпрос. Няма значение, покрай другото. — Кон изтърси пепелта от цигарата си на килима и лицето му стана по-сериозно. — Слушай, Менсън, мойто момче! Става дума за Мери — ти сигурно си спомняш Мери, защото мога да ти кажа, че тя те помни! Тя е зле напоследък. Изобщо не отговаря на изискванията. Водихме я при Луелин и дявол го знае с какво й е помогнал. — Кон внезапно се разгорещи, гласът му стана твърд. — По дяволите, Менсън. Той има нахалството да казва, че имала ТБЦ, като че всичко това не беше свършено за Боландови, когато нейният чичо Дан отиде преди петнайсет години в санаториум. Виж сега, Менсън. Ще направиш ли нещо заради старото приятелство? Знаехме, че сега си голям човек, трябва да ти кажа, че в Аберлоу говорят само за тебе. Би ли прегледал Мери? Не можеш да си представиш какво доверие има това момиче в теб. Ние също ти вярваме — госпожа Боланд и аз, знаеш ли какво ми каза тя? Ще идеш при доктор Менсън, когато можеш, и ако е съгласен да види дъщерята, ще я изпратим, щом той каже, че е удобно. Сега какво ще кажеш, Менсън? Ако си много зает, просто трябва да кажеш и аз веднага ще се изпарявам.

Лицето на Андрю стана сериозно.

— Не говори така, Кон. Не виждаш ли колко се радвам да те видя? А Мери, бедното дете, знаеш, че ще направя всичко, което мога за нея, всичко.

Без да обръща внимание на многозначителните влизания на сестра Шарп, той пропиляваше скъпоценното си време в разговор с Кон, докато най-после тя не можа да издържи.

— Навън чакат петима пациенти, доктор Менсън, и вие сте закъснели с повече от час. Повече не мога да ви извинявам, не съм свикнала да се отнасям така към пациентите.

Дори тогава той все още се държеше за Кон, изпрати го до предната врата, като гостоприемно настояваше:

— Няма да те пусна да хукнеш обратно към къщи, Кон. За колко време си тук? Три или четири дни? Това е чудесно! Къде си отседнал? Уестланд — към Бейсуотър Уей. Там не е добре! Защо вместо това не дойдеш при мен, и без това си близо до нас. А свободно място има колкото искаш. Кристин ще се върне в петък. Как ще се радва да те види, как ще се радва, Кон. Ще можем да поприказваме за старите времена.

На другия ден Кон донесе чантата си на Чесбъроу терас. След вечерния приемен час заедно отидоха във втората зала на „Паладиъм мюзик хол“. Учудващо беше как всеки номер ставаше чудесен в присъствието на Кон. Готовият смях на зъболекаря кънтеше, като отначало стряскаше, а после заразяваше околните.

— За бога! — се люшкаше Кон на мястото си. — Виждаш ли го онзи с велосипеда, спомняш ли си, Менсън…

През антракта отидоха в бара, Кон, килнал шапка на тила си, с пяна на мустаците, с кафяви ботуши, сияещ от щастие.

— Не мога да ти кажа, Менсън, моето момче, какво удоволствие беше това за мен. Разбира се, ти си самата любезност!

Пред искрената благодарност на Кон Андрю, без да знае защо, се почувства мръсен лицемер.

След това ядоха стек и пиха бира в Кадеро, а когато се върнаха, разбутаха огъня в предната стая и заприказваха. Говореха, пушеха и пресушаваха нови бутилки бира. За момент Андрю забрави сложността на суперцивилизирания живот. Голямото напрежение в неговата практика, перспективата да бъде осиновен от ле Рой, възможността да го повишат във „Виктория“, състоянието на капиталовложенията му, меката хубост на Франсис Лорънс, страхът от обвинението в далечните очи на Кристин — всичко това избледня, когато Кон изрева:

— Спомняш ли си, когато се борехме срещу Луелин? И тогава Ъркюхарт и другите ни изоставиха — Ъркюхарт още се държи, изпраща най-добри поздрави — и тогава ние двамата седнахме и довършихме бирата?

Но следващият ден дойде и безмилостно донесе момента на новата среща с Кристин. Андрю замъкна нищо неподозиращия Кон накрая на перона, като недоволно си даваше сметка, че лошо се владее и че Боланд е неговото спасение. Когато влакът навлезе в гарата, сърцето му затуптя в мъчително очакване. Запомни един потресающ момент на болка и разкаяние, когато видя дребното, познато лице на Кристин сред тълпа непознати, което се напрягаше в очакване към него. След това той забрави всичко в усилието си да постигне сърдечно безгрижие.

— Здравей, Крис! Струваше ми се, че никога няма да дойдеш! Да, можеш да го огледаш добре. Това е Кон и никой друг! Лично той! Нито ден по-стар. Той живее при нас, Крис. Ще ти разкажем всичко в колата. Тя е тук отвън. Добре ли прекара? О, какво е това! Защо ти носиш багажа си.

Поразена от неочакваното посрещане на гарата — а тя се бе опасявала, че никой няма да я посрещне, — Кристин загуби вялото си изражение и бузите й отново придобиха цвят. Тя също бе разтревожена, нервна, копнееше за ново начало. Сега почти почувства надежда. Настанена на задната седалка на колата с Кон, тя нетърпеливо бъбреше, като хвърляше крадливи погледи в профила на Андрю на волана.

— Хубаво е да се върнеш в къщи. — Тя пое дълбоко дъх, след като влезе през предната врата на къщата; после бързо е копнеж попита: — Липсвах ли ти, Андрю?

— Бих казал да. На всички липсваше. На госпожа Бенет. На Флори. Кон! Какво, по дяволите, правиш с този багаж.

В същата секунда изхвърча навън, подаде ръка на Кон, помагайки му най-ненужно с куфарите. След това, преди да успеят да направят или да кажат каквото и да било, трябваше да излезе за визитациите си. Настоя да го чакат за чай.

Когато се тръсна на седалката на колата, изпъшка:

— Слава богу, и това свърши! Тя не изглежда по-добре след почивката. По дяволите! Сигурен съм, че не забеляза. А в момента това е най-важното.

Макар че се върна по-късно, неговата деловитост и веселост бяха изключителни. Кон беше възхитен от това настроение.

— За бога! Менсън, моето момче, в тебе има повече сили, отколкото в старите времена.

Един или два пъти почувства върху себе си погледа на Кристин, молещ за някакъв знак, за поглед на разбиране. Той разбра, че болестта на Мери я тревожи — противоречива тревога. В една пауза от разговора тя обясни, че помолила Кон да телеграфира на Мери да дойде веднага, ако е възможно още утре. Страхуваше се за Мери. Надяваше се, че нещо или по-скоро всичко незабавно ще бъде направено за нея.

Случи се по-добре, отколкото Андрю бе очаквал. Мери телеграфира, че ще пристигне на другия ден преди обед и Кристин бе изцяло заета с подготовка за посрещането й. Движението и възбудата в къщата прикриваха дори неговата куха сърдечност.

Но когато се появи Мери, той внезапно стана самият той. От пръв поглед беше ясно, че тя не е добре. Бе израсла през тези години в тънка млада жена с леко отпуснати рамене. Лицето й имаше онази почти неестествена красота, която за Андрю бе незабавно предупреждение.

Чувстваше се изморена от пътуването, но зарадвана, че ги вижда отново, искаше да продължи да седи и да разговаря. Убедиха я обаче към шест часа да си легне. Тогава Андрю отиде да я преслуша.

Горе остана само около петнайсет минути, но когато слезе при Кон и при Кристин във всекидневната, изражението му беше поне този път истински разтревожено.

— Страх ме е, че няма съмнение. Левият апекс. Луелин е бил абсолютно прав, Кон, но не се тревожи. Това е ранен стадий. Можем да направим нещо!

— Искаш да кажеш — каза Кон, размишлявайки мрачно, — искаш да кажеш, че може да бъде излекувана?

— Да. Мога да кажа и това. Това означава да има човек около нея, постоянно наблюдение, всички грижи. — Той размисли, като се мръщеше. — Струва ми се Кон, че Аберлоу е може би най-лошото място за нея — оставането в къщи винаги е лошо за ранна туберкулоза. Защо не ми разрешиш да я взема във „Виктория“. Аз се разбирам добре с доктор Тороугуд. Със сигурност ще я вкарам в неговото отделение. Ще е под мое наблюдение.

— Менсън! — възкликна въодушевен Кон. — Това и истинско приятелство. Само ако знаеш какво доверие има в теб моето момче! Ако някой може да я оправи, това си ти!

Андрю веднага отиде да телефонира на Тороугуд. Върна се след пет минути и съобщи, че Мери може да бъде приета във „Виктория“ към края на седмицата. Кон видимо се успокои, непресъхващият му оптимизъм се залови за идеята за гръдната болница, за вниманието на Андрю, за присъствието на Тороугуд — за него Мери беше вече излекувана.

Следващите два дни бяха напълно заети. До събота следобед, когато Мери бе приета в болницата и Кон взе влака на Падингтонската гара, Андрю бе успял най-после да си възвърне необходимото присъствие на духа. Беше в състояние да стисне ръката на Кристин и безгрижно да възкликне на път към манипулационната:

— Хубаво е да сме отново заедно, Крис! Господи! Каква седмица беше това.

Всичко звучеше много добре. Но той не забелязваше израза на лицето й. Тя седеше в стаята, сама с леко наведена глава, с ръце в скута, много тиха.

Когато се връщаше бе изпълнена с надежди. Но сега бе изпълнена от ужасно предчувствие: мили боже, кога и как ще свърши всичко това?