Арчибалд Кронин
Цитаделата (44)

Глава дванадесета

В този момент се случи едно събитие, което за известно време отклони вниманието на Андрю от затрудненията му в къщи. В „Трибюн“ той попадна на едно съобщение, в което се казваше, че господин Ричард Стилмън, добре известният специалист-медик от Портланд, щата Орегон — САЩ, е пристигнал с кораба „Империал“ и е отседнал в хотел „Брукс“.

В старите времена той възбудено би се втурнал при Кристин с вестника в ръка: „Виж тук, Крис! Дошъл е Ричард Стилмън, спомняш ли си, аз си кореспондирах с него през цялото време. Чудя се дали би желал да се срещнем — честно казано, умирам да го видя!“

Но сега бе загубил навика да тича при Кристин, вместо това зряло размисли над „Трибюн“, като се радваше, че може да се обърне към Стилмън не като помощник от схема за медицинско подпомагане, а от позицията на консултант на Уелбък стрийт. Написа на машината педантично писмо, в което припомняше на американеца за себе си и го канеше да обядват в сряда в „Плаца“.

На другата сутрин Стилмън му се обади по телефона. Гласът му бе тих, приятелски, бодър и делови.

— Радвам се да ви чуя, доктор Менсън. С удоволствие бих обядвал с вас, но нека да не е в „Плаца“. Вече мразя това място. Защо не дойдете тук и обядвате заедно с мен?

Андрю намери Стилмън в дневната на апартамента му в „Брукс“. Един тих приятен хотел, пред който блясъкът на „Плаца“ изглеждаше смешен. Беше горещ ден, сутринта бе имал много работа и щом видя за пръв път домакина си, Андрю едва ли не си помисли, че би било по-добре да не бе идвал. Американецът беше около петдесетгодишен, дребен и слаб, с непропорционално голяма глава и издадена напред челюст. Лицето му бе момчешки румено, светлата му коса — рядка и вчесана на път. Едва когато видя очите му, твърди и ледено сини, Андрю разбра, почти почувства влиянието на увличащата сила, скрита зад тази невнушителна фигура.

— Надявам се, че нямате нищо против идването тук — каза Ричард Стилмън с тихия глас на човек, при когото много хора биха се радвали да отидат. — Знам, ние американците по правило трябва да харесваме „Плаца“ — той се усмихна, показвайки човешкото в себе си, — но там се събира една мръсна паплач. — Той замълча. — А сега, когато ви видях, позволете ми наистина да ви поздравя за онази чудесна работа върху вдишването на праха. Нали нямахте нищо против, че ви казах за кристалчетата поташ? С какво се занимавате в последно време?

Слязоха в ресторанта, където шефът на много сервитьори обърна внимание на Стилмън.

— Вие какво? Аз ще си поръчам портокалов сок — каза Стилмън уверено, без да погледне дългото меню — и два овнешки котлета с грах. След това кафе.

Андрю даде своята поръчка и се обърна с нараснало уважение към своя сътрапезник. Беше невъзможно човек да остане дълго време в компанията на Стилмън, без да признае поразяващата оригиналност на неговата личност. Неговата история, която Андрю знаеше в общи линии, беше сама по себе си уникална.

Ричард Стилмън произхождаше от една стара масачузетска фамилия, която поколения наред се бе занимавала с право в Бостън. Но въпреки тази традиция, младият Стилмън проявявал силно желание да стане лекар и на осемнайсетгодишна възраст най-после убедил баща си да му разреши да започне учение в Харвард с тази цел. Три години следвал учебната програма в този университет, когато баща му внезапно умрял и оставил Ричард, майка му и единствената му сестра в неочаквано бедно положение.

В този момент, когато трябвало да се намерят някакви средства за издръжка на семейството, старият Джон Стилмън, дядото на Ричард, настоял той да запише юридически факултет според семейната традиция. Аргументите се оказали безсилни — старецът бил непоколебим и Ричард трябвало да получи не медицинската титла, на която се надявал, а правна титла. След това влязъл в семейната кантора в Бостън и за четири години се посветил на правото.

Сърцето му обаче не било в тази работа. Бактериологията и по-специално микробиологията го били пленили от първите студентски дни и на тавана на своя дом в Бикън Хил той направил малка лаборатория, където посвещавал всяка свободна секунда на своята страст. Този таван бил всъщност началото на Стилмъновия институт. Ричард не бил любител. Напротив, той не само имал най-високо техническо умение, но притежавал и оригиналност, достигаща едва ли не до гений. А когато през зимата на 1908 година сестра му Мери, към която бил много привързан, умряла от скоротечна туберкулоза, започнал да концентрира силите си срещу туберкулозния бацил. Продължил първата работа на Пиер Луи и на американския ученик на Луи Джеймс Джексън младши. Проучването на работата, на която отдал целия си живот Лаенек — прислушването — го довело до физиологичното проучване на белите дробове. Изобретил нов вид стетоскоп. Започнал с недостатъчни средства първите опити за получаване на серум.

През 1910 година, когато старият Джон Стилмън умира, Ричард най-после успял да излекува туберкулоза в морски свинчета. Резултатите от това двойно събитие се почувствали незабавно. Майката на Стилмън през цялото време симпатизирала на научната работа на сина си. Нямало нужда от подканване да напусне адвокатската кантора в Бостън и да купи с наследството, оставено от стареца, една ферма близо до Портланд, щата Орегон, където веднага се хвърлил в истинската работа на своя живот.

Толкова ценни години били вече загубени, че не направил никакъв опит да получи медицинско звание. Той искал напредък, резултати. Скоро получил серум от дорести коне, след това имал успех с една волска ваксина в масовото имунизиране на едно стадо крави. Същевременно прилагал основните наблюдения на Хелмхолц и Уилард Гибз от Йеил и на по-късни лекари, като Бизейон и Цинкс, при лекуването на поразения бял дроб чрез обездвижване. Оттук се впуснал направо в терапевтиката.

Лечебната му работа в новия институт скоро му донесла известност и триумфи, по-големи, отколкото победите в лабораторията. Голям брой от неговите пациенти били амбулаторни охтичави, скитащи от един санаториум в друг, обявени от авторитетите за неизлечими. Успехът му с тези пациенти веднага му спечелил пренебрежението, обвиненията и решителното противопоставяне на медицинското съсловие.

Тогава за Стилмън започнала нова и по-продължителна борба, борбата за признаването на неговата работа. Бил хвърлил и последния долар от средствата си за създаване на института, а разходите по поддържането му били големи. Мразел рекламата и се противопоставял на всички предложения да превърне своята работа в търговия. Често изглеждало, че материалните трудности, прибавени към острата опозиция, би трябвало да го смажат. И все пак Стилмън със забележителен кураж надживял всички кризи — дори национална вестникарска кампания срещу него.

Ерата на злепоставянето минала. Бурята от спорове заглъхнала. Постепенно Стилмън спечелил неохотното признание на своите опоненти. През 1925 година една комисия от Вашингтон посетила и възторжено се отзовала за работата в Института. Вече признат, Стилмън започнал да получава големи помощи от частни лица, от изпълнителни съвети на тръстове и дори от обществени органи. Тези средства използвал за разширяването и усъвършенстването на Института, който със своята съвършена екипировка и разположение, със своите стада от крави и чистокръвни ирландски коне за серуми се превърнал в една от забележителностите на щата Орегон.

Въпреки че Стилмън не беше останал без врагове — през 1929 година например оплакванията на един уволнен лаборант предизвикаха ново разпалване на скандала, — той поне си бе осигурил възможност да продължи работата на своя живот. Непроменен от успеха, останал същата тиха и сдържана личност, която преди близо 25 години бе посяла своите първи култури на тавана в Бикън Хил.

А сега, седнал в ресторанта на хотел „Брукс“, той гледаше Андрю спокойно и приятелски.

— Много е приятно — каза той — да бъдеш в Англия. Харесва ми вашата природа. Нашите лета не са така хладни.

— Предполагам, че сте дошли да изнасяте лекции? — каза Андрю.

Стилмън се усмихна.

— Не! Сега не изнасям лекции. Ще бъде ли суетно, ако кажа, че оставям резултатите ми да говорят вместо мене? Между другото, аз съм тук без никакъв шум. Така се случи, че вашият господин Кренстън — имам предвид Хърбърт Кренстън, който произвежда тези чудесни малки автомобили, дойде при мене в Америка преди около една година. Бил жертва на астмата през целия си живот и аз, е добре, ние в Института успяхме да го оправим. Оттогава насам непрекъснато ми досажда да дойда тук и да основа малка клиника от типа на нашата в Портланд. Преди шест месеца дадох съгласие. Одобрихме плановете и сега мястото — ние го наричаме Белвю, е почти готово. Там на Чилтърнз близо до Уикон. Ще започна работата, а след това ще предам всичко на Марланд — един от моите помощници. Честно казано, смятам това за многообещаващ експеримент с моите методи, особено от гледна точка на климата и расата. Финансовата страна е без значение.

Андрю се наведе напред.

— Това изглежда интересно. Върху какво по-специално ще работите? Бих желал да разгледам вашия санаториум.

— Трябва да дойдете, когато сме готови. Там ще развием нашия радикален режим за астма. Кренстън настоява за това. И освен това специално съм се подготвил за няколко ранни стадии на туберкулоза. Казвам няколко, защото — той се усмихна — имайте предвид, не забравям, че съм само един биофизик, който знае някои неща за дихателния апарат — но в Америка трудното е да се опазим от пациенти. Та за какво говорех? Ах, да. Тези ранни ТБЦ-та. Това ще ви заинтересува. Имам нов метод за вкарване на въздух в белия дроб. Това наистина е постижение.

— Имате предвид Емил — Вайл?

— Не, не. Много по-добро. Без недостатъците на отрицателното вариране. — Лицето на Стилмън светна. — Вие разбирате трудността на апарата с фиксираната бутилка — този момент, когато налягането в плеврите се изравнява с налягането на потока и притокът на газ спира напълно? Сега в Института сме разработили допълнителна камера за налягане — ще ви покажа, когато дойдете, — която ни дава възможност да вкарваме газ при определено отрицателно налягане още от самото начало.

— А опасността от газова емболия? — запита бързо Андрю.

— Този риск сме отстранили напълно. Вижте! Това е доста хитро. Слагаме един малък бромоформов манометър близо до иглата и по такъв начин отстраняваме разредяването. Едно вариране от около четиринайсет сантиметра дава само един кубически сантиметър на върха на иглата. Между другото, нашата игла има четирипосочно приспособление, което е малко по-добро от иглата на Сангмън.

Въпреки себе си и въпреки почетната си длъжност във „Виктори“, Андрю беше поразен.

— Ами — каза той, — ако това е така, вие ще сведете плевралния шок до нула. Знаете ли, господин Стилмън, виждате ли, на мен ми се струва странно и учудващо, че всичко това трябваше да дойде от вас. О! Простете, лошо се изразих, но вие разбирате какво искам да кажа. Толкова лекари продължават да работят със стария апарат…

— Мили мой лекарю — отговори Стилмън с блеснали от задоволство очи, — недейте забравя, че Карстън, първият човек, който препоръча вкарване на въздух, беше само есеист по физиология!

След това навлязоха в технически подробности. Обсъждаха апиколизата и френикотомията. Спореха върху четирите точки на Брауер, преминаха към инжектирането на масло и работата на Бернон във Франция — масови интраплеврални инжекции при туберкулозна емпиема. Спряха едва когато Стилмън погледна часовника си и с учудване разбра, че е закъснял с половин час за една среща с Кренстън.

Андрю излезе от хотел „Брукс“ стимулиран и развълнуван. Но скоро след това дойде една странна реакция на объркване и недоволство от собствената му работа. „Как се оставих този човек да ме завлече нанякъде“ — си каза той раздразнен.

Не беше в особено добро настроение, когато се върна в Чесбъроу терас. Но все пак, когато спря пред къщата, прие едно непроницаемо изражение на лицето. Неговите отношения с Кристин бяха стигнали дотам, че да изискват тази безизразност, защото тя сега му представяше едно лице, така покорно и безизразно, че колкото и да кипеше отвътре, той се чувстваше длъжен да отговори по същия начин.

Струваше му се, че тя се е оттеглила в себе си, започнала е един вътрешен живот, където той не може да проникне. Тя четеше много, пишеше писма, един-два пъти, когато бе влизал, я бе заварвал да играе с Флори — детски игри с цветни картони, които купуваха на пазара. Започна редовно, но без да го подчертава, да ходи на църква. И това го тревожеше най-много от всичко.

В Бленли тя придружаваше госпожа Уоткинс всяка неделя в църквата и тогава не бе намерил никакви причини за недоволство. Но сега, настроен неприязнено и почувствал се далеч от нея, виждаше в това само нова обида срещу себе си, мъченически жест, насочен срещу многострадалната му глава.

Тази вечер, когато влезе в предната стая, тя бе седнала с опрени лакти на масата и с очилата, които отскоро бе започнала да носи, и книга пред себе си. Дребна, заета фигура, като студент над уроците си. Обхвана го гневното чувство, че е излишен. Протегна ръка над раменете й и взе книгата, която тя твърде късно се опита да скрие. И там, най-отгоре на страницата, той прочете: „Библията според свети Лука“.

— Добри боже! — Той бе сразен. И непонятно защо разгневен. — Дотук ли стигна? Сега си започнала да предъвкваш библията?

— Защо не? Аз я четях, преди да се срещна с теб.

— А, четеше я, значи?

— Да. — Някаква странна болка се изписа в очите й. — Може би твоите приятели от „Плаца“ няма да оценят този факт, но тя най-малкото е добра литература.

— Така ли! Добре. Позволи ми да ти кажа нещо, в случай че не го знаеш — ти все повече ставаш проклета невротичка!

— Напълно възможно. Това отново е изцяло моя грешка. Но позволи ми да ти кажа нещо. Предпочитам да съм проклета невротичка и да съм жива духовно, отколкото да бъда проклет преуспяващ мъж, но духовно мъртъв!

Тя внезапно спря и прехапа устната си. С голямо усилие преглътна сълзите си. Успя да се овладее. Погледна го твърдо и с болка в очите каза с нисък, сдържан глас:

— Андрю! Не мислиш ли, че ще бъде добре за нас двамата, ако замина за малко? Госпожа Вон ми писа и ме кани да прекарам две-три седмици при нея. За лятото са наели една къща в Нюкей. Не мислиш ли, че би трябвало да отида?

— Да! Върви! По дяволите всичко! Върви!

Обърна се и я остави сама в стаята.