Арчибалд Кронин
Цитаделата (39)

Глава седма

Практиката, която бе показала обещаващо увеличаване, сега започна бързо, почти мълниеносно да се разраства във всички направления и като резултат на това Андрю бе повлечен от течението с още по-голяма сила. В известен смисъл той стана жертва на собствената си неудовлетвореност. Винаги е бил беден. В миналото упоритият му индивидуализъм не му носеше нищо друго освен поражения. Сега можеше да се оправдае пред себе си с удивителните доказателства за материалния си успех.

Скоро след спешното му отиване в „Лориър“ той води с господин Уинч един плодотворен разговор и оттогава все повече продавачки от „Лориър“ и дори някои от шефовете на отдели идваха за преглед при него. Обикновено идваха с дребни оплаквания, по странно беше как веднъж отишли при него, момичетата започваха често да идват отново — действията му бяха така вежливи, така ободряващи, така делови. Доходите от прегледи се покачиха. В скоро време успя да пребоядиса фасадата на къщата и с помощта на една от фирмите за обзавеждане на лекарски кабинети — те всички горяха от желание да помогнат на младите практикуващи лекари да увеличат доходите си — поднови мебелите в манипулационната и кабинета: нова кушетка, един мек люлеещ се стол, кокетна количка с гумени колелца и няколко „елегантно научни“ шкафа в бял емайл и стъкла.

Богатството, демонстрирано от прясно боядисаната в кремав цвят къща, от колата, от блестящо модерно обзавеждане, бързо стана предмет на разговори в квартала и върна много от „добрите“ пациенти, които бяха идвали при доктор Фой в миналото, но постепенно бяха се отдръпнали, когато старият доктор и кабинетът му почнали да губят своя блясък.

Дните на чакане и висене бяха свършени. Във вечерните приемни часове едва смогваше да преглежда всички — жужеше звънецът на предната врата, звънтеше звънчето на вратата на манипулационната, пациенти го чакаха и отпред, и отзад, и той сновеше между манипулационната и кабинета. Следващата стъпка дойде неизбежно. Принуден бе да си създаде система, с която да пести време.

— Слушай, Крис — каза той една сутрин. — Измислих нещо, което ще ми бъде от голяма помощ през тези върхове часове. Ти знаеш, когато съм прегледал някого в манипулационната, се връщам в къщата, за да направя лекарството. Това обикновено ми отнема около пет минути. Ужасяващо прахосване на време, когато бих могъл да дошлифовам някой от „добрите“ пациенти, които чакат в кабинета. Е, схващаш ли системата ми? Отсега нататък ти си моят аптекар!

Тя го погледна със свити от изненада и уплаха вежди.

— Но аз нищо не знам, как ще правя лекарства?

Той се усмихна успокояващо.

— Не се безпокой, мила. Приготвил съм няколко хубави микстури за всичко. Ти просто ще трябва да напълниш шишетата, да им слагаш етикетите и да ги увиваш.

— Но… — в очите на Кристин бе изписано объркване. — О, аз искам да ти помогна, Андрю, само че… Наистина ли смяташ…

— Не виждаш ли, че съм принуден? — той избягваше да я гледа. Изпи остатъка от кафето си раздразнен. — Знам, че в Аберлоу говорех големи приказки за лекарствата. Всичко е теория! Аз… да, сега съм практикуващ лекар. При това всички тези момичета от „Лориър“ са анемични. Една добра микстура с желязо няма да им навреди.

Преди да успее да отговори, звукът на звънчето в приемната го накара да изхвъркне от стаята.

В старите дни тя би спорила, би заела твърда позиция. Но сега с тъга виждаше какъв обрат е настъпил в техните отношения. Вече не тя оказваше влияние, не тя насочваше. Главният двигател беше той.

Кристин заставаше в приличната на дупка аптека през онези трескави часове в манипулационната — да чака краткото му подвикване, докато бързо преминава от обикновените пациенти в манипулационната, към „добрите“ в кабинета. — „Желязо!“ или „Алба!“ или „Газогонно!“ или понякога, когато тя казваше, че желязната микстура се е свършила, нервното изразително излайване: „Какво да е! По дяволите. Каквото ще да е!“

Често работата в манипулационната продължаваше до девет и половина. След това правеха сметките в тежката счетоводна книга на доктор Фой, която бе използвана едва наполовина.

— Боже мой! Какъв ден! — злорадстваше той. — Спомняш ли си онези мизерни първи три шилинга и шест пенса, които получих развълнуван като ученик? Затова пък днес — днес имаме над осем лири в брой.

Той пъхаше парите — тежки купчини монети и няколко банкноти в малкия африканерски чувал за тютюн, който доктор Фой бе използвал за събиране на парите си, и го заключаваше в средното чекмедже на бюрото.

Сега наистина забрави всички свои първоначални съмнения и се гордееше с проницателността си при купуването на практиката.

— Всичко ни върви по мед и масло, Крис — възкликваше той. — Доходна манипулационна и здрава връзка със средната класа. А освен това изграждам и първокласна консултантска практика със собствени усилия. Само стой и гледай какво става.

На първи октомври беше в състояние да й каже да подмени мебелите в къщата. След сутрешните приемни часове с внушителна непретенциозност, която беше новият му маниер, той каза:

— Бих желал днес да отидеш към Уестенд, Крис. И иди при Хъдзън или при Остли, ако ти харесва повече. Иди в най-добрия магазин. И купи всички нови мебели, които искаш. Вземи две гарнитури за спални, гарнитура за всекидневната, вземи всичко.

Тя го погледна мълчаливо, а той с усмивка запали цигара.

— Това е едно от удоволствията да имаш пари. Мога да ти дам всичко, което искаш. Не мисли, че съм скъперник. Господи, не! През всички трудни времена ти се държа мъжки, Крис. Сега започваме да се радваме на добрите времена.

— Като поръчваме скъпи, лъскави мебели и меки фотьойли от Остли.

Той не усети горчивината в гласа й и се засмя.

— Точно така, мила. Крайно време е да изхвърлим тези стари боклуци на „Риджънси“.

Сълзи бликнаха от очите й. Тя избухна:

— В Аберлоу не ги смяташе за боклуци и те не са боклуци. О, това бяха истински дни, това бяха щастливите ни дни!

С ридание, което я задушаваше, тя се обърна и излезе от стаята.

Погледна след нея с голямо учудване. Напоследък тя имаше странни настроения — беше неуверена и подтисната, с внезапни избухвания на непонятно озлобление. Той чувстваше, че се откъсват един от друг, губят онова тайнствено единство, онази скрита връзка на приятелство, която винаги бе съществувала между тях. Добре! Не той е виновен. Полагаше най-големи усилия, правеше каквото може. Моят успех не означава за нея нищо, нищо, помисли си той ядосан. Но нямаше време да размишлява колко необяснимо и неоправдано е нейното поведение. Чакаше го дълъг списък на визитации, а тъй ката беше вторник, чакаше го и обичайното му посещение в банката.

Два пъти седмично редовно отиваше в банката, за да внася суми по сметката си, защото знаеше, че е неразумно да трупа парите в бюрото си. Не можеше да не чувства контраста между тези приятни посещения и спомена му от Бленли, когато като начинаещ помощник бе унизен от Анъйрин Рийз. Тук господин Уейд, директорът, винаги му отправяше топла почтителна усмивка и често го канеше да изпушат по една цигара в кабинета му.

— Ако мога така да се изразя, докторе, без да ви се бъркам, вие прогресирате много добре. Тук ние можем да правим бизнес с един прогресивен лекар, който обаче има необходимото чувство за консерватизъм. Като вас, докторе, ако мога така да се изразя. Сега, що се отнася до акциите на Южната железопътна компания…

Уважението на Уейд беше само един пример как се издига в очите на хората. Другите лекари в района сега приятелски му махаха, когато техните коли минаваха край неговата. На есенното районно събиране на Медицинското дружество в същата тази стая, където при първото си появяване го бяха накарали да се чувства като парий, сега го приветстваха, оказваха му уважение, а заместник-председателят на местната секция, доктор Фери, му предложи пура.

— Радвам се да ви видя сред нас, докторе — суетеше се дребният червенолик Фери. — Харесвахте ли речта ми? Особена по въпроса за нощните посещения аз съм на напълно определени позиции. Оная вечер чука на вратата ми едно момче — дванайсетгодишно дете, как ви се струва, „Бързо идвайте, докторе — бърбори то, — татко е на работа, а мама е много болна.“ Знаете ги тези разговори в два часа през нощта. А аз никога в живота си преди не бях виждал това дете. „Мило мое момче, — казвам му аз. — Майка ти не е моя пациентка! Тичай, донеси ми моята половин гвинея и тогава ще дойда.“ Разбира се, не се върна. Казвам ви, докторе, този район е ужасен.

На другата седмица след конференцията на секцията госпожа Лорънс му се обади по телефона. Винаги се радваше на елегантната непоследователност на разговора й по телефона, но днес, след като спомена, че съпругът й е в Ирландия и може би по-късно ще отиде при него, тя като че ли без да придава никакво значение на поканата, го помоли да дойде на обед следващия петък.

— Топи ще бъде там. И още един-двама, по-малко скучни, струва ми се, отколкото хората, които човек обикновено среща. Може би ще имате полза да се запознаете е тях.

Остави слушалката, чувствайки и задоволство, и странно раздразнение. Дълбоко в сърцето си бе засегнат, че не е поканена и Кристин. След това постепенно започна да си дава сметка, че обедът ще има по-скоро делови, а не социален характер. Той трябва да се движи и да установява контакти главно с хората от този кръг, които щяха да присъстват на обеда. Във всеки случай Кристин нямаше защо да знае за цялата история. Когато дойде петък, каза й, че ще обядва с Хемптън, и успокоен се метна в колата. Беше забравил, че е изключително лош лъжец.

Домът на Франсис Лорънс беше в Найтсбридж, в една тиха улица между Ханс Плейс и Уилтън Кресънт. Въпреки че нямаше блясъка на къщата на Рой, въздържаният вкус внушаваше същото чувство за разкош. Андрю закъсня и когато пристигна, повечето от гостите бяха вече там: Топи, Роза Кийн, писателката, сър Дъдли Ръмбълд-Блейн, доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, прочут лекар и член на Дирекционния съвет на компанията „Кремо“, Никол Уотсън, пътешественик и антрополог и още няколко с не толкова главозамайваща известност.

На масата той се озова до госпожа Торнтън, която живееше, както му каза, в Лестършър и периодично идваше в хотел „Браун“, за да прекара известно време в града. Въпреки че сега спокойно издържаше мъчението на официалностите, бе доволен, че може да възстанови самочувствието си под прикритието на нейното бърборене — разтревожен майчински разказ за нараняването в крака по време на хокей, което получила дъщеря й Сибил, ученичка в Роудийн.

Като слушаше с едно ухо госпожа Торнтън, която приемаше мълчаливото слушане за интерес, все пак успяваше да долови нещо от сочния и остроумен разговор около него — язвителните афоризми на Роза Кийн, чудесният изящен разказ на Уотсън за една от последните му експедиции във вътрешността на Парагвай. Възхищаваше се и на лекотата, с която Франсис поддържа разговора и същевременно ограничава обмислената педантичност на сър Ръмбълд, който седеше до нея. Веднъж или дваж той почувства погледа й върху себе си, полуусмихнат, въпросителен.

— Разбира се — завърши своя разказ Уотсън, като се усмихваше язвително, — най-неприятната случка беше, когато се върнах в къщи и веднага легнах от остра атака на грип.

— Аха! — каза сър Ръмбълд — значи и вие сте станали жертва.

Начинът, по който се изкашля и нагласи пенснето върху своя богато надарен нос, привлече вниманието на всички. Сър Ръмбълд се чувстваше у дома си при това положение, защото вече много години вниманието на английската публика бе насочено към него. Именно сър Ръмбълд още преди четвърт век бе смаял човечеството с декларацията си, че една определена част от вътрешностите на човека е не само безполезна, а направо вредна. Стотици хора се втурнаха да им изрежат опасната част и въпреки че сър Ръмбълд не беше между тях, славата на операцията, която хирурзите нарекоха „изрязване по Ръмбълд Блейн“, утвърди репутацията му като диетик. Оттогава насам той не беше изпуснал нито веднъж инициативата: беше поднесъл на нацията храната от трици, киселото мляко и бацила на млечната киселина. По-късно той изобрети Ръмбълдблейновото дъвчене и сега извън дейността си в директорските съвети на голям брой компании пишеше менютата на прочутите ресторанти на Рейли: „Елате, дами и господа, и позволете на сър Ръмбълд Блейн — доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, да ви помогне да изберете калориите си!“ Не бяха малко недоволните сумтения сред лекарите с по-заслужена известност, че сър Ръмбълд би трябвало да бъде отписан от Регистъра преди много години. Първият отговор на подобни предложения беше: а какво ще представлява Регистърът без сър Ръмбълд?

Сега той бащински погледна към Франсис и каза:

— Една от най-интересните характеристики на последната епидемия беше очевидният терапевтичен ефект на кремогена. Вече имах възможност да кажа същото на заседанието на нашата компания миналата седмица. Ние нямаме — хе, хе — никакво лекарство за грипа. И при отсъствието на такова лекарство единственият начин за спиране на смъртоносното нахлуване е създаването на висока степен на съпротивляемост, една жизнена защита на тялото срещу нашествието на болестта. Тогава аз казах, лаская се от това с основание, че неопровержимо сме доказали не на морски свинчета — хе, хе — като нашите приятели от лабораториите, а върху човешки същества феноменалната сила на кремогена в организирането и мобилизирането на защитните средства на организма.

Уотсън се обърна към Андрю със странната си усмивка.

— Какво мислите за производството на „Кремо“, докторе?

Въпросът дойде най-неочаквано и Андрю се чу как казва:

— Не по-лош от останалите начини за поемане на обезмаслено мляко.

Роза Кийн, с бърз и одобрителен кос поглед, беше достатъчно нелюбезна да се засмее. Франсис също се усмихваше. Сър Ръмбълд набързо започна да разказва за неотдавнашното си гостуване на Северното медицинско дружество в Трозакс. Иначе обедът мина в пълна хармония. Андрю изведнъж откри, че свободно се включва в разговора. Преди да излезе от гостната, Франсис му каза няколко думи.

— Наистина сте блестящ — промърмори тя — и извън лекарския кабинет. Госпожа Торнтън не можа да си изпие кафето от приказки за вас. Имам странното предчувствие, че сте я хванали — така ли се казва? — за пациент.

С тези думи, звучащи в ушите му, той се прибра в къщи, чувствайки се много по-добре, без Кристин да е ни най-малко по-зле след това приключение.

На другата сутрин в десет и половина получи доста неприятен шок.

Фреди Хемптън звънна по телефона, за да попита делово.

— Добре ли прекара на обеда вчера? Откъде знам? Че какво, ти не си ли видял днешния „Трибюн“?

Объркан, Андрю отиде направо в чакалнята, където се поставяха вестниците, след като Кристин и той свършваха с тях. За втори път прегледа „Трибюн“ — един от по-добре известните илюстровани ежедневници. Внезапно подскочи. Как не го беше видял първия път? Там на една страница, предназначена за обществени клюки, имаше фотография на Франсис Лорънс и малък текст, описващ дадения от нея предишния ден обед. Сред имената на гостите фигурираше и неговото.

С измъчено лице той измъкна този лист от останалите, смачка го на топка и го хвърли в огъня. Едва тогава се сети, че Кристин вече е чела вестника. Настръхна от раздразнение. Макар да беше сигурен, че тя не е прочела проклетата рубрика, влезе в кабинета си навъсен.

Но Кристин бе видяла рубриката. И след моментно объркване смисълът й с цялата си острота я прониза в сърцето. Защо не бе й казал? Защо? Защо? Тя не би имала нищо против отиването му на този глупав обед.

Опитваше се да се успокои — всичко беше твърде дребно, за да й причинява такава тревога и мъка. Но с тъпа болка тя виждаше, че случаят не е дребен.

Когато той излезе по визитации, тя направи опит да продължи работата си в къщи. Но не можа. Луташе се в кабинета му, оттам в манипулационната, със същото тежко чувство в гърдите. Безцелно започна да бърше праха в приемната. Край бюрото лежеше старата му медицинска чанта, първата, която някога бе притежавал, която бе използвал в Бленли, която бе носил по миньорските улици и при спешни повиквания, долу в мината. Докосна я със странна нежност. Сега той имаше нова, по-хубава чанта — част от тази нова по-хубава практика, към която така трескаво се стремеше и в която в сърцето си тя така се съмняваше. Знаеше, че е безполезно да се опитва да му говори за опасенията си. Сега беше толкова докачлив. Признак на вътрешния му конфликт — една нейна дума веднага щеше да го извади извън себе си, щеше да предизвика кавга. Трябваше да му помогне, доколкото може, по друг начин.

Беше събота сутринта и бе обещала да вземе със себе си Флори, когато тръгна да пазарува.

Флори беше умно малко момиченце и Кристин се бе привързала към нея. Чуваше я как чака на площадката на стълбите към мазето, изпратена от майка си, много чиста, с изпрана пола, нетърпелива. Често излизаха така в събота…

На чист въздух, хванала детето за ръка, Кристин се почувства по-добре, обикаляха пазара, разговаряше с продавачите по сергиите, купуваше плодове, цветя. Тя се стараеше да измисли нещо много хубаво, което да хареса на Андрю.

И все пак раната не се затваряше. Защо, защо не й бе казал? И защо тя не е била там? Спомни си онзи пръв случай в Аберлоу, когато бяха отишли у Вонови и трябваше да положи всички усилия, за да го замъкне със себе си. Колко различно беше днес положението? Нима бе виновна? Бе ли се променила, затворила се в себе си, станала необщителна по някакъв начин? Според нея, не. Все още обичаше да се среща и да се запознава с хора, независимо кои и какви бяха. Приятелството й с госпожа Вон продължаваше в редовната размяна на писма.

Но всъщност, въпреки че се чувстваше наранена и обидена, главната й тревога беше не толкова за нея, колкото за него. Знаеше, че богатите могат да боледуват също като бедните, че той можеше да бъде еднакво добър лекар и на Грийн стрийт, Мейфеър, както и в Сефън Роу, Аберлоу. Не настояваше за такива героични ефекти като гамашите и стария „Червен индианец“. И все пак с цялата си душа чувстваше, че в онези дни неговият идеализъм беше чист и чудесен, осветяваше живота и на двамата с ясен бял пламък. Сега пламъкът бе станал по-жълт, а стъклото на лампата беше покрито със сажди.

Когато влезе в магазина на Фрау Шмид, тя се опита да премахне следите на тревогата от челото си. Въпреки това усети, че жената изпитателно я гледа.

И наистина фрау Шмид недоволно каза:

— Не ядете достатъчно, мила моя! Не изглеждате, както би трябвало да изглеждате! А сега имате хубава кола и пари, и всичко. Вижте! Ще ви дам да опитате това. Много е вкусно!

Тя хвана дългия тънък нож, отряза резен от прочутата си варена шунка и накара Кристин да изяде един сандвич с кифла. Същевременно Флори получи замразена паста. Фрау Шмид говореше през цялото време.

— А сега ще искате малко либтауер. Хер докторът е изял килограми от моето сирене и никога не му омръзва. Някой ден ще го помоля да ми напише декларация, за да си я сложа на витрината. Това сирене ме направи прочута…

Кискайки се, Фрау Шмид продължаваше да говори в същия дух и когато излязоха.

Навън Кристин и Флори застанаха на бордюра и зачакаха дежурния полицай — този път беше техният стар приятел Стръдърз — да им даде знак да пресекат. Кристин задържаше нетърпеливата ръка на Флори.

— Винаги трябва да внимаваш тук за движението — я предупреди тя. — Какво ще каже майка ти, ако нещо вземе да те сгази?

Флори с пълна от пастата уста сметна, че това е чудесна шега.

Най-после се прибраха в къщи и Кристин започна да разопакова покупките си. Докато се въртеше в хола и поставяше хризантемите във ваза, отново почувства тъга.

Внезапно телефонът иззвъня.

Отиде да се обади с безизразно лице и леко отпуснати устни. В продължение на около пет минути като че не беше на себе си. Когато се осъзна, лицето й бе променено. Очите й светеха от вълнение. От време на време поглеждаше през прозореца, нетърпеливо чакаше завръщането на Андрю, забравила тъгата си след добрата новина, която бе получила, новина, която бе така важна за него, да, важна и за двамата. Бе щастливо убедена, че нищо по-хубаво не би могло да се случи. Никакво по-добро лекарство срещу отровата на лесния успех не би могло да се измисли. А това беше такъв напредък, такава истинска стъпка нагоре за него от друга страна. Нетърпелива, отново отиде до прозореца.

Когато той пристигна, не можа да се стърпи да го чака, изтича и го посрещна в хола.

— Андрю! Имам да ти предам нещо от сър Робърт Аби. Той преди малко се обади по телефона.

— Да? — Лицето му, което бе изразило внезапно разкаяние при нейното появяване, се проясни.

— Да! Той лично се обади, искаше да говори с теб. Аз му казах коя съм — о, той беше ужасно мил — о! — аз ти разказвам толкова лошо. Мили! Ти ще бъдеш назначен в отдела за Амбулаторно лечение в болницата „Виктория“ — незабавно!

Очите му бавно се изпълниха с вълнение, докато малко по малко разбираше значението на всичко това.

— Че това е добра новина, Крис.

— Нали, нали — извика тя възхитена. — Отново твойта собствена работа. Възможности за изследвания. Всичко, което искаше в Комисията, но не можа да получиш!

Тя го прегърна през врата.

Погледна я, неописуемо трогнат от нейната любов, от щедрата й всеотдайност. За момент изпита остра болка.

— Каква добра душа си ти, Крис! И какъв жалък простак съм аз.