Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Книга първа

Глава първа

Един късен октомврийски следобед през 1921 година неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел. Менсън пътуваше от Север вече цял ден, сменял бе влак в Карлайл и Шрузбъри и въпреки това последният етап на отегчителното пътуване към Южен Уелс го завари още по-развълнуван от мисли за бъдещия, първи в лекарската му кариера пост в този странен, обезобразен край.

Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.

Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.

— Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?

— Да… Менсън, Андрю Менсън се казвам.

— Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте — щом не ви се плува…

Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.

— Хайде, дий, Тафи!

Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.

Най-после той каза:

— Току-що си зехте дипломката, а?

Андрю кимна.

— Знаех си. — Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. — Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.

— Защо? — въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.

— Първо на първо — работата е тежка, мен ако питаш.

— А второ?

— Ще разберете! — Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. — Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. — Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. — Рекох, може пък да ви се ще да знаете.

Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.

— Ето ни и нас — каза Томас и дръпна юздите.

Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.

— Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.

Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.

Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:

— Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.

— Да, наистина — тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. — За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора — тя замълча, погледът й все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът й да звучи небрежно: — Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.

Андрю изненадано я погледна.

— О, нищо особено — веднага продължи тя, за да го изпревари. — От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.

Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:

— Едуард, доктор Менсън — нашият нов помощник. Идва да се представи.

Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.

Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.

— Надявам се, че тук ще ви хареса — отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. — Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.

— Аз съм на двайсет и четири, сър — сковано отвърна Андрю. — Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.

— Ето, видя ли! — госпожа Пейдж сияеше. — Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?

Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.

— Дано останете — рече той с уморен глас.

— Боже мой! — извика госпожа Пейдж. — Как можа да го изречеш! — Тя се обърна с извинителна усмивка към Андрю. — Говори тъй само защото днес е малко кисел. Нали, патенцето ми? — наведе се и сърдечно целуна съпруга си. — Хайде стига! Вечерята ще ти пратя по Ани, щом свършим нашата.

Пейдж не отговори. Поради каменното изражение на полузастиналото лице устата му изглеждаше крива. Здравата му ръка се протегна към книгата върху масата край леглото. Андрю видя заглавието й: „Дивите птици в Европа“. Той се почувства излишен преди още парализираният човек да се е зачел.

Когато слезе за вечеря, мислите му бяха мъчително объркани. Той бе кандидатствал за това помощник-лекарско място в отговор на едно обявление в „Ланцет“. Но в размяната на писма между него и госпожа Пейдж, с което си осигури настоящия пост, не се споменаваше нищо за болестта на доктор Пейдж. А Пейдж беше болен, не можеше и съмнение да има колко тежък е бил мозъчният кръвоизлив, довел до тази парализа. Трябваше да минат месеци, додето той отново се залови за работа, ако това изобщо станеше някога.

С усилие Андрю отхвърли загадката от ума си. Беше млад, силен и нямаше нищо против извънредната работа, която болестта на Пейдж щеше да стовари на раменете му. Всъщност в своя ентусиазъм той жадуваше за лавина от пациенти.

— Късметлия сте, драааги — отбеляза госпожа Пейдж духовито, когато нахълта в столовата. — Тази вечер ще можете спокойно да си хапнете. Никаква манипулационна. Дей Дженкинс всичко е свършил.

— Дей Дженкинс?

— Нашият аптекар — небрежно подхвърли госпожа Пейдж. — Един сръчен дребосък. И амбициозен. Някои му викат дори „доктор“ Дженкинс, макар че той, разбира се, не може изобщо да се мери с доктор Пейдж. От десет дни насам той приема в манипулационната и ходи по визитации.

Той се втрещи в нея, обзет от нова тревога. Всичко, което бе чувал, всички предупреждения относно съмнителния характер на практиката в тези далечни Уелски долини отново проблеснаха в съзнанието му. Отново трябваше да направи усилие, за да замълчи.

Госпожа Пейдж седна начело на масата с гръб към огъня. След като се настани удобно на стола си с възглавничка, тя въздъхна в приятно предвкусване и дръпна малкото звънче пред себе си. Една прислужница на средна възраст с бледо, изжулено от миене лице внесе вечерята и крадешком огледа Андрю.

— Хайде, Ани — викна госпожа Пейдж, намаза си дебела филия топъл хляб с масло и я напъха в устата си. — Запознай се, доктор Менсън.

Ани не отвърна. Мълчаливо и сдържано поднесе на Андрю тънък резен студени варени гърди. За госпожа Пейдж обаче имаше горещ бифтек с лук и бутилка тъмна бира. Докато вдигаше капака на специалното си блюдо и разрязваше сочното месо, а устата й се пълнеше със слюнка, съпругата на доктора обясни:

— На обед не ядох достатъчно, докторе. Освен това трябва да пазя диета. Кръвното ми. Трябва да пия по малко портър заради кръвното.

Андрю съсредоточено дъвчеше жилавите гърди и пиеше студена вода. След мигновения пристъп на възмущение главно затруднение бе собственото му чувство за хумор. Тя се преструваше на болна тъй неумело, че той с мъка задържа дивото желание да се изсмее.

По време на вечерята госпожа Пейдж яде много, но почти нищо не каза. Накрая, топейки хляба в соса от месото, тя довърши пържолата, млясна след последната глътка бира, облегна се на стола си, дишайки малко тежко, а кръглите й бузки пламтяха и лъщяха. Сега вече тя изглеждаше готова да остане на масата, склонна към доверчивост — може би опитваше с присъщото си безочие да прецени колко струва Менсън.

Изучавайки го, тя видя пред себе си един сух, грубоват младеж, мургав, с доста остри черти, високи скули, деликатна челюст и сини очи. Когато ги повдигнеше, тези очи имаха извънредно твърд и изпитателен поглед въпреки неспокойната напрегнатост на челото. Без да знае, Блодуен Пейдж наблюдаваше един келт. Макар да призна енергичността и интелигентността на лицето му, тя бе най-доволна, че той прие без възражение малкото парче от долната част на варените преди три дни гърди. И съобрази, че въпреки гладния му вид, вероятно не ще е трудно да го храни.

— Сигурна съм, че отлично ще се разбираме с вас — заяви тя сърдечно, като чоплеше зъбите си с фуркет. — Наистина време е поне малко да ми поработи късметът. — Размекната, тя му разказа за грижите си и очерта в общи линии положението с практиката. — Ужасно беше, драги. Не можете си представи — доктор Пейдж болен, лоши некадърни помощници, никакви доходи, само загуби — не, вие няма да повярвате! И какво ли не трябваше да направя, за да сме в добри отношения с управата на мината — нали от тях идват доходите от практиката, колкото са там — побърза да добави тя. — Нали разбирате, в Бленли работите стоят горе-долу тъй: Компания та има по документи трима лекари, но не забравяйте, доктор Пейдж е във всяко отношение най-добрият. И при туй — от колко време живее тук! Близо трийсет години, това вече е нещо, струва ми се! Та тия лекари могат да имат колкото си щат помощници — вие сте на доктор Пейдж, а доктор Луис има някакъв набеден, на име Дени, — но помощниците никога не са били включени в документите на Компанията. Както и да е; исках да ви кажа, че Компанията удържа по нещо от надниците на всеки работник в мините и кариерите и плаша на щатните доктори в зависимост от това, колко работници са минали през тях.

Задъхана под бремето на своето невежество и претоварения си стомах, тя млъкна.

— Струва ми се, разбрах как действа системата, госпожо Пейдж.

— Е, добре тогава! — тя пусна веселия си смях. — Няма защо повече да се занимавате с нея. Само трябва да помните, че вие работите за доктор Пейдж. Това е главното, докторе, Помнете, че работите за доктор Пейдж и ще се разбирате отлично с бедната малка Блодуен.

На Менсън, мълчалив и нащрек, се стори, че тя се опитва да събуди съжалението му и едновременно да затвърди властта си над него — и всичко това скрито зад една жизнерадост и любезност. Може би тя почувства, че се е отпуснала твърде много. Хвърли поглед към часовника, изправи се и върна фуркета в мазната си черна коса. След това стана. Гласът й бе друг, едва ли не заповеднически:

— Между другото на Глайдър плейс 7 чака пациент. Обадиха се малко преди пет часа. Най-добре веднага да отидете.