Арчибалд Кронин
Цитаделата (52)

Глава двадесета

Той рухна напълно и дни наред не беше на себе си. Имаше моменти на просветление, когато усещаше присъствието на госпожа Бенет, на Дени и един-два пъти на Хоуп. Но през по-голямата част от деня механично изпълняваше онова, което искаха от него. Цялото му същество се бе съсредоточило вътре в него, в един дълъг кошмар на отчаяние. Изопнатите нерви засилваха мъченията му, създаваха мрачни видения и ужаси на отмъщение, които го будеха потънал в пот, викащ от страх.

Смътно съзнаваше, че се води следствие, чувстваше грубата непочтителност на прокурора, на показанията, давани толкова подробно и ненужно. Заглеждаше се в малката квадратна фрау Шмид, по чиито червендалести бузи неспирно течаха сълзи.

— Тя се смеше, смееше се през цялото време, докато беше в моя магазин. По-бързо, моля — непрекъснато казваше тя, — не искам да карам мъжа си да чака.

Когато чу следователят да изразява съчувствието си към доктор Менсън в неговото тъжно положение, той разбра, че е свършило. Механично стана и откри, че върви с Дени по сивия паваж.

Не знаеше как е уредено погребението. Всичко тайнствено минаваше край него, без да го засяга. Когато стигна Кенсъл Грийн, мислите му летяха насам-натам, назад през годините. Сред мръсните огради на гробищата той си спомни широките, брулени от ветровете плата зад „Вейл вю“, където планински понита тичаха и развяваха заплетените си гриви. Тя бе обичала да тича там, да чувства вятъра върху лицето си, а сега я заравяха в това мрачно градско гробище.

Същата нощ, в непоносимата мъка на своята невроза, се опита да се напие до безсъзнание. Но уискито, изглежда, само събуди у него нов гняв срещу себе си. Късно през нощта той крачеше нагоре-надолу по стаята, говореше на глас и пиянски се апострофираше:

— Ти мислеше, че ще се измъкнеш лесно. Мислеше, че вече се измъкваш, но господ ти е свидетел. Престъпление и наказание, престъпление и наказание! Ти си виновен за това, което й се случи, ти трябва да страдаш. — Излезе гологлав и с клатушкане стигна края на улицата, за да погледне с диви очи тъмната затворена витрина на магазина на Видлер. Върна се, като си говореше през горчиви пиянски сълзи: — Бог не можеш излъга, така каза веднъж Кристин. Бог не можеш да излъжеш, приятелче.

Помъкна се нагоре, поколеба се и влезе в нейната стая — тиха, студена, изоставена. Там на тоалетката беше чантичката й. Вдигна я, притисна я до бузата си, после разтреперан я отвори. Вътре имаше няколко медни и сребърни монети, кърпичка, една сметка за зарзаватчията, а после в средния джоб откри някакви книжа. Една негова избеляла снимка, направена в Бленли, и — той ги позна с остра болка — онези малки бележчици, които бе получил на Коледа от пациентите в Аберлоу: „С признателност и благодарност“. Тя ги бе пазила всички тези години. Тежко хлипане се изтръгна от гърдите му. Падна на колене край леглото и зарида.

Дени не направи никакъв опит да спре пиянството му. Струваше му се, че Дени е в къщата едва ли не всеки ден. Не заради практиката, защото доктор Лори вече я бе поел. Лори живееше някъде другаде, но идваше за прегледите и за списъка на визитациите. Андрю не знаеше какво става около него, нито пък желаеше да знае. Гледаше да не пречи на Лори. Нервите му бяха разсипани. Звукът на звънеца караше сърцето му лудо да бие. Внезапни стъпки — и пот избиваше на дланите му. Седеше на горния етаж в стаята си с една навита носна кърпа между пръстите и изтриваше от време на време потта от дланите си. Гледаше в огъня, знаейки че когато дойде нощта, пред него ще се изправи призракът на безсъницата.

Такова беше неговото състояние, когато една сутрин Дени влезе и каза:

— Най-после съм свободен, слава богу! Сега можем да тръгваме.

Не можеше и въпрос да става за отказ. Съпротивителните му сили бяха изчерпани докрай. Дори не попита къде отиват. С мълчалива апатия наблюдаваше как Дени приготвя куфар и за него. След един час бяха на път за гара Падингтън.

Пътуваха цял следобед през югоизточните графства, смениха влака на Нюпорт и тръгнаха през Монмаутшър. В Абергавани слязоха от влака и пред гарата Дени нае кола. Докато излизаха от града през река Уск сред богато обагрената от есента околност, той каза:

— Това е малко градче, някога идвах тук на риба. Лантънското абатство. Струва ми се, че е подходящо.

Стигнаха своята цел през мрежа от алеи, от двете им страни растяха гъсти лешникови храсти. Беше към шест часа̀. Около един квадрат от зеленина се търкаляха развалините на абатството, гладки сиви камъни, няколко свода на манастира все още не бяха рухнали. Наблизо бе домът за гости, изграден изцяло от старите камъни. Един малък поток бълбукаше с постоянен успокояващ ромон. Издигаше се дим от дърва, прав и син в тихия вечерен въздух.

На другата сутрин Дени измъкна Андрю за разходка. Беше свеж сух ден, но уморен от безсънната нощ, с изтощени още на първия хълм мускули, Андрю се опита да тръгне обратно, когато бяха изминали съвсем малко разстояние. Дени обаче бе твърд. Този първи ден изминаха с Андрю осем мили, а на другия десет. Към края на седмицата изминаваха по двайсет мили на ден и Андрю, едва домъкнал се до стаята, вечер незабавно и безчувствено заспиваше върху леглото.

Нямаше кой да ги безпокои край старото абатство. Вече беше краят на сезона за пъстървата и бяха останали само неколцина рибари. Хранеха се в покритата с камъни трапезария на дълга дъбова маса пред откритото огнище. Храната беше проста и добра.

По време на техните разходки почти не разговаряха. Често вървяха цял ден, без да разменят повече от няколко думи. Отначало Андрю беше абсолютно безчувствен — към околността, през която вървяха, но с минаването на дните красотата на нейните реки и гори, на покритите с папрат стръмни хълмове постепенно, но неумолимо проникваше през вцепенените му сетива.

Възстановяването му не беше сензационно бързо, но все пак към края на първия месец той беше в състояние да се справя с умората от дългите преходи, да се храни и спи нормално, да се къпе всяка сутрин със студена вода и да гледа в бъдещето без страх. Виждаше, че не би могло да се избере по-добро място за неговото лекуване от това изолирано кътче, нито по-добър режим от това спартанско, монашеско съществуване. Когато първият мраз скова земята, той усети инстинктивна радост в кръвта си.

Неочаквано започна да разговаря. Темите на техните дискусии отначало бяха непоследователни. Умът му, като атлет, който загрява с прости упражнения преди голямото състезание, бе предпазлив във възприемането на живота. Но без да се опомни, научи от Дени за развоя на събитията.

Практиката била продадена на доктор Лори не за пълната цена, която Търнър бе поискал, тъй като при създалите се обстоятелства нямаше представяне на клиентите, но получената сума беше близка до първоначалната цифра. Най-после бе изтекло разпределението на Хоуп и сега той си беше в къщи с Бирмингам. Дени също беше свободен. Преди да дойде в Лантони, бе напуснал службата си. Намекът бе толкова ясен, че Андрю внезапно вдигна глава:

— В началото на годината трябва да съм годен за работа.

Започнаха да разговарят сериозно и след една седмица вцепенението му изчезна. Стори му се странно и тъжно, че човешкият мозък е в състояние да оцелее дори след такъв смъртоносен удар, какъвто бе получил той. Но нямаше какво да се прави, съживяването беше факт. Преди се бе влачил като съвършено действаща машина със стоическо безразличие. Сега дишаше острия въздух с истинска наслада, замахваше да удари папратите с тоягата си, дърпаше кореспонденцията си от ръцете на Дени и ругаеше, когато пощата не носеше „Медикъл джърнъл“.

Нощно време с Дени разглеждаха една голяма карта. С помощта на един алманах направиха списък на градовете, после го ограничиха и накрая стесниха своя избор върху осем. Два от тях бяха в Стафордшър, три в Нортемптъншър и три в Уорикшър.

На другия понеделник Дени замина за една седмица. През тези дни Андрю почувства стремителното връщане на старата му жажда за работа, неговата работа, истинската работа, която можеше да върши заедно с Хоуп и Дени. Нетърпението му стана колосално. В събота следобед извървя целия път до Абергавани, за да посрещне последния влак за седмицата. Когато, разочарован, се завръщаше и си мислеше, че още две нощи ще трябва да изкара сам, видя малък тъмен „Форд“ спрял пред дома за гости. Втурна се през вратата. Там, в осветената трапезария, Дени и Хоуп бяха седнали на чай с крем, яйца с шунка и консервирани праскови.

През тези дни мястото беше изключително на тяхно разположение. Докладът на Филип, произнесен по време на тази богата вечеря, бе само огнена прелюдия към възбудените спорове. Дъжд и град биеха отвън по стъклата. Времето най-после се бе пречупило. Но за тях този факт не бе от значение.

Два от градовете, посетени от Дени, бяха според израза на Хоуп узрели за медицинско развитие. И Франтън и Станбъроу бяха солидни, полуземеделски градове, в които напоследък се развиваше нова индустрия. В Станбъроу неотдавна бе издигнат завод за дизелови двигатели, а във Франтън — голяма захарна фабрика. Къщи изникваха по покрайнините, населението нарастваше. Но и в двата случая медицинското обслужване изоставаше от живота. Във Франтън имаше само една едностайна болница, а в Станбъроу нямаше нищо. Спешните случаи се изпращаха в Ковънтри, на петнайсет мили.

Само тези голи подробности бяха достатъчни, за да се втурнат като хрътки, попаднали на следа. Но Дени разполагаше дори с още по-стимулпраща информация. Той извади план на Станбъроу, откъснат от пътеводителя на Автомобилното дружество в Средна Англия. Той отбеляза:

— За съжаление, трябва да призная, че я откраднах от хотела в Станбъроу. Струва ми се, доста добро начало за работата ни там.

— Бързо! — възкликна някога безстрастният Хоуп. — Какво означава това тук?

— Това — каза Дени, щом наведоха глави над плана — е пазарният площад. Поне така е по същество. А те по някаква неизвестна причина го наричат Колелото. Намира се точно в центъра на града. Високо, с прекрасно разположение. Знаете ги тези неща — един кръг от къщи, магазини и кантори, наполовина жилища, наполовина стар установен бизнес. Ниски прозорци, ниски врати като при Джордж V. Главният медик на града — огромен като кит, видях го, голямо червено лице като овнешка пържола. Между другото, той има двама помощници и къща на Колелото. — Гласът на Дени стана нежно ироничен. — Точно отсреща, на другата страна на очарователния гранитен фонтан в средата на Колелото, има две празни къщи с големи стаи, здрави подове, добра фасада, обявени за продажба. Струва ми се…

— И на мен ми се струва — заяви Хоуп задъхан. — Още отсега мога да кажа, че нищо не бих желал повече от една малка лабораторийка срещу фонтана.

Продължиха да говорят. Дени съобщи интересни подробности.

— Разбира се — каза той в заключение, — ние всички сигурно сме съвсем луди. Тази идея е доведена до съвършенство в Америка, но чрез голяма организация и много средства. А тук в Станбъроу! Никой от нас няма кой знае колко пари. Сигурно ще се бием помежду си като дяволи, но все пак…

— Бог да е на помощ на старата овнешка пържола! — каза Хоуп, като ставаше и се протягаше.

В неделя направиха още една стъпка в плановете си: решиха Хоуп да направи една обиколка на връщане в къщи и да мине през Станбъроу. Дени и Андрю ще пристигнат в сряда и ще го чакат в хотела на Станбъроу. Един от тях дискретно ще поразговаря с някой от местните агенти за продажба на недвижима собственост.

На другата сутрин Хоуп тръгна рано, за да може да използва целия ден. Той изхвърча със своя „Форд“, пръскайки кал до небесата, преди другите двама да са привършили закуската си. Небето все още тегнеше ниско, но вятърът беше силен. Ветровит ободряващ ден. След закуска Андрю излезе да се поразходи сам за около час. Хубаво беше да се чувства отново годен, пак му предстоеше да се заеме с работата си в голямата авантюра с новата клиника. Досега не бе си давал сметка какво голямо значение има за него тази идея, а сега изведнъж тя беше пред осъществяване.

Когато към единайсет часа̀ се върна, бе пристигнала пощата, куп писма, препратени от Лондон. Седна на масата с чувство на очакване. Дени седеше край огъня зад сутрешния вестник. Първото писмо беше от Мери Боланд. Като прегледа нагъсто изписаните листове, лицето му се стопли от усмивка. Тя започваше, като му изказваше съчувствията си и се надяваше, че се е възстановил напълно. След това накратко разказваше за себе си. Била добре, безкрайно по-добре, почти съвсем здрава. През последните месеци пет седмици температурата й била нормална. Вече на крака, постепенно се раздвижвала. Толкова много бе наддала, че не би я познал. Питаше дали не би могъл да дойде да я види. Господин Стилмън се бил върнал в Америка за няколко месеца и сега го замествал помощникът му Марланд. Не можеше достатъчно да му благодари, че я бе изпратил в Белвю.

Андрю остави писмото на масата, но лицето му още светеше от мисълта за оздравяването на Мери. След това хвърли настрана куп циркуляри и реклами в прозрачни голи пликове с марки от половин пени и взе следващото писмо. Беше дълъг официален плик. Отвори го и измъкна твърдата хартия отвътре.

Тогава усмивката напусна лицето му. Втренчи се в писмото с невярващи очи, зениците му се разшириха. Пребледня като мъртвец. Цяла минута остана неподвижен, опулен над писмото.

— Дени — каза той с тих глас. — Погледни това.