Арчибалд Кронин
Цитаделата (50)

Глава осемнадесета

На другата сутрин стана рано, след като добре си отпочина през нощта. Чувстваше се мобилизиран, готов на всичко. Обади се по телефона и предостави на Фълджър и Търнър, агенти на прехвърляне на медицински практики от Адам стрийт, да се погрижат за продажбата на неговата. Джерард Търнър, който в момента ръководеше фирмата, веднага лично дойде да се запознае с практиката на Чесбъроу терас. След един преглед на счетоводната книга, който трая цяла сутрин, Търнър даде уверения, че няма нищо по-лесно от това да се продаде бързо практиката.

— Разбира се, ще трябва да посочим причина, докторе. Искам да кажа в нашето обявление — рече господин Търнър, като леко почукваше зъбите си с молива. — Всеки купувач би се запитал защо се отказвате от такава златна мина? Извинете, но това наистина е златна мина. Такива приходи в брой не съм виждал много отдавна. Да пишем ли поради заболяване?

— Не — твърдо каза Андрю, — кажете истината, кажете, че… О, по дяволите! пишете „лични причини“.

— Много добре, докторе. — Господин Джерард Търнър написа в проекта за обявление: „Отказва се поради мотиви от лично естество, които нямат връзка с практиката.“

В заключение Андрю каза:

— И запомнете, не искам съкровище за тази практика. Просто добра цена. Има много пациентки, които може би няма да тръгнат след новия човек.

По обед Кристин му подаде две телеграми. Бе помолил Дени и Хоуп да му телеграфират в отговор на писмата, които им написа предния ден. Първата от Дени гласеше: „Поразен. Очаквайте ме утре вечер.“ Втората с характерна бъбривост декларираше: „Цял живот ли трябва да прекарам сред лунатици? Английски провинциални градове, кръчми, складове, катедрали и пазари за прасета. Лаборатория ли казахте. Подписал се възмутен данъкоплатец“.

Следобед Андрю изтича до „Виктория“. В този час доктор Тороугуд не правеше визитации, но точно това най-добре отговаряше на неговия план. Не желаеше да се вдига шум и да се развалят отношения, най-малко от всичко пък би желал да дразни своя началник, който въпреки ината си и интереса към бръснарите-хирурзи от стария Лондон, винаги се бе отнасял добре с него.

Седнал на леглото на Мери, той й обясни плана си:

— По начало грешката е моя. — Той я погали успокояващо по ръката. — Би трябвало да предвидя, че това място не е съвсем за теб. Когато отидеш в Белвю, ще почувстваш цялата разлика. Голяма разлика, Мери. Но тук бяха мили с теб и няма нужда да ги обиждаме. Просто трябва да кажеш, че искаш да напуснеш на петнайсети и да те отпишат. Ако не искаш да го направиш сама, мога да накарам Кон да им пише, че иска да напуснеш. След това в сряда аз ще те заведа с кола до Белвю. Ще водя сестра и всичко. Нищо не е по-просто и по-добро за теб.

Завърна се в къщи с чувството, че е направил още нещо, че е започнал да разчиства мръсотията, в която бе затънал животът му. Същата вечер седна в манипулационната, твърдо решен да изкорени хронично болните от практиката, безжалостно да пожертва чаровните си ученички.

Десетина пъти в продължение на един час твърдо заявяваше:

— Това ще е последното ви идване. Идвате вече доста време. Сега сте много по-добре. И няма никакъв смисъл да продължавате да пиете лекарства!

Учудващо бе радостното леко чувство, което го обзе след това. Честно да каже какво мисли — това беше лукс, от който дълго време се бе лишавал. Отиде при Кристин с почти момчешка походка.

— Сега вече не се чувствам толкова много като продавач на сапун! — той изпъшка: — Боже! Как мога да говоря така? Забравям какво се случи, Видлер, всичко, което съм направил…

Точно тогава иззвъня телефонът. Тя отиде да се обади и на него му се стори, че твърде дълго се бави, а когато се върна, лицето й бе странно изопнато.

— Някой те търси на телефона.

— Кой?… — Изведнъж разбра, че се обажда Франсис Лорънс. В стаята се спусна стена от мълчание. После той бързо каза: — Кажи й, че ме няма. Кажи, че съм заминал. Не, чакай! — Лицето му стана решително, той направи рязко движение напред. — Сам ще говоря с нея.

Върна се след пет минути и видя, че тя седи с плетката в любимия си ъгъл, където осветлението беше добро. Тайно погледна към нея, после отмести погледа си встрани, отиде до прозореца и тъжно се загледа навън с ръце в джобовете. Тихото потракване на куките го караше да се чувства извънредно глупав, като тъжно и глупаво куче, което послушно се връщаше в къщи, осакатено и изцапано след някое непозволено излизане. Най-после не можа да се стърпи. Все още с гръб към нея, той каза:

— С това също е свършено. Може би ще те интересува да знаеш, че всичко се дължи на глупашката ми суетност, да, и на материалния интерес. Само теб обичах през цялото време. — Внезапно той изпъшка: — По дяволите, Крис, за всичко аз съм виновен. Тия хора само това знаят, но аз знаех и друго. Много лесно се измъквам от всичко, прекалено лесно. Но чакай да ти кажа: докато бях на телефона, се обадих и на ле Рой. Сметнах, че мога да свърша и тази работа. Компания „Кремо“ повече няма да се интересува от мен. Вече ме няма в техния списък. И за бога! Ще се постарая да не попадна там отново!

Тя не отговори, но потракването на куките в тихата стая отекваше бодро и весело. Вероятно бе останал дълго време в тази поза, следейки засрамено движението по улицата и появяването на светлините в летния мрак. Когато най-после се обърна, нахлулият в стаята здрач бе запълнил всеки ъгъл, но тя все още седеше там — почти невидима в потъналото в сянка кресло, една малка дребна фигура, заета със своето плетиво.

Тази нощ той се събуди потънал в пот, разтревожен. Сляпо се обърна към Кристин, все още измъчван от кошмара си:

— Къде си, Крис? Наистина съжалявам. Ще направя всичко, за да си доволна от мен. — После успокоен, вече полузаспал: — Като продадем тук всичко, ще заминем на почивка. Нервите ми не са в ред. Само като си помисля, че теб наричах невротична! А когато се установим, където и да е, ти ще имаш градина, Крис. Знам колко много обичаш градина. Спомняш ли си, помниш ли „Вейл вю“?

На другата сутрин й донесе голям букет хризантеми. Със старата си упоритост той се стараеше да изрази любовта си към нея, но не с онази самохвална щедрост, която Кристин мразеше — споменът за онзи обед в „Плаца“ още го караше да се черви! — а с дребни, внимателни, почти забравени жестове на внимание.

Когато се върна за чай, той и донесе един специален кейк, който тя обичаше, и като връх на всичко мълчаливо й донесе чехлите от шкафа в края на коридора. Тя се изправи в стола си, настръхнала и меко запротестира:

— Недей, мили, недей. После ще трябва да плащам за това. След една седмица ти ще си скубеш косите, ще ме подхвърляш из цялата къща, както в онези дни.

— Крис! — възкликна той изненадан и огорчен. — Не виждаш ли, че всичко се промени? Отсега нататък аз ще правя всичко за теб.

— Добре, добре, мили — тя усмихната изтри сълзите си, После с внезапна сила, каквато никога не бе подозирал у нея, каза: — Когато сме заедно, нищо няма значение. Не искам да тичаш подир мен. Само искам да не тичаш подир някой друг!

Същата вечер, както бе обещал, за вечеря пристигна Дени. Той донесе новини от Хоуп, който му телефонирал от Кеймбридж, за да съобщи, че тази вечер няма да може да дойде в Лондон.

— Каза, че има работа — рече Дени, като изчукваше лулата си. — Но аз сериозно подозирам, че нашият приятел Хоуп скоро ще се жени. Романтика — женитбата на един бактериолог!

— Каза ли нещо за моята идея? — попита бързо Андрю.

— Да, запалил се е. Не че това има значение, бихме могли просто да си го сложим в джоба и да го отмъкнем с нас! Аз също се запалих. — Дени разгъна салфетката си и взе салата. — Не мога да разбера как такава първокласна идея е излязла от глупавата ти глава. При това си мислех, че си запретнал ръкави като продавач на сапун в Уестенд. Разкажи ми.

Андрю разказа всичко с все по-голям патос. Започнаха да обсъждат плана откъм практичната му страна.

Изведнъж разбраха колко далеч са стигнали, когато Дени каза:

— Според мен няма нужда да избираме голям град. До двайсет хиляди жители ще бъде идеално. Там може да се работи. Вземи карта на Уест Мидлендс и ще видиш десетки индустриални градчета, където четирима-петима лекари най-вежливо са се хванали за гушите. Там добрият стар доктор по медицина измъква едната сутрин половин сливица, на другата смесва mist. alba. Точно там можем да демонстрираме нашата идея за специализацията. Няма да купуваме практика. Просто, така да се каже, пристигаме. Господи! Бих желал да видя лицата им. На доктор Браун и доктор Джоунз, и доктор Робинсън, де. Ще трябва да устоим на тонове обиди — може и да ни линчуват. Но ако говорим сериозно, ще ни трябва централна клиника с лабораторийката на Хоуп. Дори можем да имаме две-три легла на горния етаж. Отначало ще е скромно — вероятно по-скоро ще убеждаваме, отколкото ще строим. Но някак имам чувството, че ще хванем корен. — Внезапно забелязал блесналия поглед на Кристин, която седеше и следеше разговора им, той се усмихна: — Какво ще кажете, госпожо? Луди работи, нали?

— Да — отвърна тя малко дрезгаво, — но те, само лудите работи са от значение.

— Точно така, Крис! За бога! Точно това има значение! — Съдовете на масата подскочиха, когато Андрю удари с юмрук по нея. — Планът е добър. Но важното е идеалът зад него! Ново тълкуване на Хипократовата клетва; абсолютна вярност към научния идеал, никакъв емпиризъм, никакво предписване на глупости, никакво гонене на хонорари, никакви безполезни лекарства, никакво угодничене пред хипохондрици, никакво — о! За бога, дайте ми да пийна! Гласните ми струни не издържат, трябва ми барабан.

Говориха до един часа̀ сутринта. Силната възбуда на Андрю бе стимул, пред който не устоя и твърдият Дени. Последният му влак бе заминал отдавна. Тази нощ той зае свободната стая, а когато след закуска излезе набързо, обеща да дойде отново в града в петък. Междувременно той ще се срещне с Хоуп и, като последно доказателство за своя ентусиазъм, ще купи голяма карта на Уест Мидлендс.

— Тръгна, Крис, тръгна! — върна се ликуващ от вратата Андрю. — Филип се е наострил като кинжал. Той много не говори. Но аз знам.

Същият ден доведе и първите купувачи на практиката. Пристигна един перспективен купувач, после друг, след него дойде трети. Заедно с най-солидните кандидати идваше лично и Джерард Търнър. Той красиво и елегантно описваше предимствата на практиката, намираше красиви фрази и за архитектурата на гаража. Два пъти в понеделник идва доктор Ноел Лори, сутринта сам, а следобед заедно с агента. След това Търнър любезно и съучастнически каза на Андрю по телефона:

— Доктор Лори се интересува, докторе, бих казал, силно се интересува. Много се страхува да не извършим продажбата преди жена му да е успяла да види къщата. Тя е на море с децата. Ще се върне в сряда.

Същия ден Андрю щеше да води Мери в Белвю, но сметна, че спокойно може да остави продажбата в ръцете на Търнър. В болницата всичко бе станало, както бе очаквал. Мери щеше да излезе в два часа̀. Беше говорил със сестра Шарп да ги придружи.

Валеше силно, когато в един и половина тръгна с колата, като първо се отби на Уелбък стрийт, за да вземе сестра Шарп, Тя беше в лошо настроение, чакаше го, но без желание. Откакто й бе съобщил, че след края на месеца няма да има нужда от нейните услуги, настроенията й бяха станали още по-несигурни. Отсечено отговори на поздрава му и влезе в колата.

За щастие, с Мери всичко мина гладко. Точно когато тя излизаше от предния вход, той спря отпред с колата. В следващата секунда Мери се намираше на задната седалка на лимузината до сестрата, топло увита в одеяло, с гореща бутилка в краката си. Не бе изминало много време и Андрю вече съжаляваше, че бе взел недоволната намусена сестра със себе си. Явно беше, че според нея това пътуване далеч надхвърляше сферата на нейните задължения. Чудеше се как толкова време я бе търпял.

В три и половина стигнаха Белвю. Дъждът бе спрял, докато изкачваха хълма, слънцето изгря през облаците. Мери се наведе напред, втренчила се нервно, малко тревожно в мястото, от което я караха да очаква толкова много.

Андрю намери Стилмън в канцеларията. Искаше веднага заедно да прегледат болната, защото въпросът за обездвижването продължаваше да го тормози.

— Добре — кимна Стилмън, когато свършиха. — Веднага ще я видим.

Тръгнаха към стаята на Мери. Тя сега лежеше бледа след пътуването, все още неспокойна, хвърляше погледи към сестра Шарп, която в единия край на стаята сгъваше дрехите й. Когато Стилмън пристъпи напред, тя трепна.

Прегледа я щателно. Неговият метод беше откровение за Андрю. Стилмън работеше тихо, спокойно, прецизно. Не се стараеше да предразположи пациентката и всъщност изобщо не напомняше лекар в момент на работа. Използваше стетоскопа, но изследването правеше главно с ръце, палпация на междуребрието и надключечната ямка. Като че с гладките си пръсти наистина можеше да усети състоянието на живите, дишащи белодробни клетки отдолу.

Когато свърши, той извика Андрю навън.

— Пневмоторакс — каза той. — Няма спор. Този дроб е трябвало отдавна да се обездвижи. Веднага ще свърша тази работа. Идете да й кажете.

Стилмън отиде да подготви апарата, а Андрю се върна в стаята и уведоми Мери за тяхното решение. Говореше колкото можеше по-леко, но явно бе, че новината за незабавното обездвижване още повече я разтревожи.

— Ти ще го направиш, нали? — запита неспокойно тя. — Най-добре ти да го направиш.

— Това е нищо, Мери. Абсолютно нищо няма да усетиш. Аз съм тук. Ще му помагам! Ще гледам да си добре.

Всъщност бе възнамерявал да остави цялата техника на Стилмън, но нейната нервност, трогателната й доверчивост и неговото чувство за отговорност го накараха да отиде в стаята за лечение и да предложи услугите си на Стилмън.

След десет минути бяха готови. Когато Мери бе доведена, Андрю й даде местна упойка. След това застана до манометъра, а Стилмън умело вкара иглата, контролирайки притока на стерилен газ в плеврата. Апаратът беше красив и изящен, а Стилмън — несъмнено майстор в работата си. Той вещо работеше с канюлата, вкарваше я майсторски навътре, вперил поглед в манометъра в очакване на крайното „щракване“, което означава пробиване на париеталната плевра. Той имаше свой метод на дълбоко манипулиране за предотвратяване на хирургичен емфизем.

След една ранна фаза на възбуда, страхът на Мери мина. Тя се отпусна с все по-голямо доверие, а към края дори се усмихна на Андрю, съвсем спокойна. Когато се върнаха в стаята, тя каза:

— Ти беше прав. Нищо не усетих. Не чувствам да сте ми направили каквото и да било.

— Не? — вдигна вежди той, после се засмя. — Така и трябва да бъде — никаква паника, никакво чувство, че се случва нещо ужасно. Да можеше всяка операция да минава така! Но все пак този твой дроб е обездвижен. Сега ще си почине. А когато отново започне да диша, вярвай ми, ще бъде оздравял.

Погледът й се спря на него, после обиколи хубавата стая и премина през прозореца на изгледа към долината надолу.

— Тук ще ми хареса в края на краищата. Той не се мъчи да е добър, господин Стилмън, но някак си усещам, че е добър. Мислиш ли, че мога да получа чай?