Арчибалд Кронин
Цитаделата (48)

Глава шестнадесета

Цяла нощ се въртя неспокойно в леглото, докато най-после заспа в шест сутринта. Стана късно и когато слезе долу, беше вече девет часа. Блед, с кръвясали очи, той разбра, че Кристин вече е закусила и излязла по покупките си. Това при други обстоятелства не би го разтревожило. Сега с пронизваща болка той почувства колко са далеч един от друг.

Когато госпожа Бенет му донесе добре приготвения бекон с яйце, не можа да го изяде, мускулите на гърлото му отказваха да работят. Изпи чаша кафе, след това, без да мисли, си наля уиски със сода и обърна чашата. Така се приготви да посрещне деня.

Въпреки че машината още го държеше, движенията му не бяха така автоматични, както вчера. Слаб проблясък, измъчен сноп светлина бе започнал да прониква в замаяната му несигурност. Разбираше, че е пред голям, колосален психически срив. Знаеше също, че ако веднъж падне в пропастта, никога не ще успее да изпълзи. Сдържайки се предпазливо, отвори гаража и изкара колата. Това усилие покри дланите му с пот.

Главната му цел беше тази сутрин да стигне до „Виктория“. Имаше среща с доктор Тороугуд. Щяха да прегледат Мери Боланд. Тази среща не искаше да пропуска. Бавно подкара към болницата. Всъщност в колата се чувстваше по-добре, отколкото когато вървеше — шофирането се бе превърнало в автоматичен рефлекс.

Стигна болницата, паркира колата и се качи в отделението. Кимна на сестрата и тръгна към леглото на Мери, като пътьом взе болничния й лист. После седна на края на покритото с червено одеяло легло. Усещаше нейната радостна усмивка, виждаше големия букет рози край нея, но през цялото време разглеждаше болничния лист. Той не бе задоволителен.

— Добро утро — каза тя. — Виж какви красиви цветя имам. Вчера Кристин ми ги донесе.

Погледна я. Вече нямаше треска, но бе отслабнала, откакто влезе в болницата.

— Да, хубави са. Как се чувстваш, Мери?

— О! Добре. — Очите й за миг избегнаха погледа му, после отново се отправиха към него с топло доверие. — Както и да е, знам, че това няма да продължи дълго. Скоро ще ме оправиш.

Доверието в думите и преди всичко в нейния поглед предизвикаха силна пулсираща болка вътре в него. Ако тук нещо тръгне зле, помисли си той, това ще бъде последния удар.

В този момент пристигна доктор Тороугуд, който правеше редовната си обиколка на отделението. Щом влезе, той видя Андрю и веднага се насочи към него.

— Утро, Менсън — любезно каза той. — Защо? Какво се е случило? Да не сте болен?

Андрю се изправи.

— Благодаря, аз съм съвсем добре.

Доктор Тороугуд изненадан го погледна, после се обърна към леглото на Мери.

— Радвам се, че пожелахте да видите този случай с мен. Дайте рентгеновите снимки, сестра.

В продължение на десет минути преглеждаха Мери, после Тороугуд отиде към нишата до крайния прозорец. Там го виждаше цялото отделение, но никой не можеше да го чуе.

— Е! — каза той.

Като в мъгла Андрю се чу да говори.

— Не знам какво мислите вие, доктор Тороугуд, но ми се струва, че не се развива много добре.

— Има едно-две неща… — Тороугуд подръпна тясната си брадичка.

— Струва ми се, че има известно разширение на възпалението.

— О, аз не мисля така, Менсън.

— Температурата е по-непостоянна.

— Хм, може би…

— Извинете моето вмешателство, доктор Тороугуд. Много добре разбирам кой е по-старши, но този случай означава твърде много за мен. Какво ще кажете за обездвижване при тези обстоятелства? Спомняте си сигурно, че настоявах за подобно лечение още от самото начало.

Тороугуд косо погледна към Менсън. Лицето му се промени и застина в упорита гримаса.

— Не, Менсън, страх ме е, че този случай не е подходящ за вкарване на въздух. Както и преди не го смятам за уместно.

Настъпи мълчание. Андрю не бе в състояние да произнесе и дума. Познаваше Тороугуд и своенравието му. Чувстваше се изморен и физически, и духовно, нямаше сили да се впуска в спор, от който няма да има никакъв резултат. С неподвижно лице изслуша теорията на Тороугуд за този случай. След това, когато събеседникът му свърши и тръгна към другите легла, той отиде при Мери, каза й, че скоро пак ще дойде, и излезе от отделението. Преди да потегли от болницата, помоли портиера да се обади у тях и да предупреди да не го чакат за обед.

Беше почти един часа̀. Все още не беше на себе си, вглъбил се в мъчителен самоанализ, премалял от глад. Близо до моста Батърсий спря пред една малка евтина закусвалня. Поръча си кафе и горещи препечени филийки с масло. Но бе в състояние да изпие само кафето. Стомахът му се бунтуваше от хляба. Почувства, че сервитьорката го гледа с любопитство.

— Не са ли хубави — каза тя. — Ще ви дам други.

Той поклати глава и поиска сметката. Докато тя пишеше, се улови, че, видиотен, брои блестящите копчета по роклята й. Някога много отдавна в една училищна стая в Бленли бе гледал три седефени копчета. Навън над реката тегнеше мараня. Смътно си спомни, че има да приема двама пациенти на Уелбък стрийт. Бавно подкара натам.

Сестра Шарп беше в лошо настроение, нейното обичайно настроение, когато я караше да идва в събота. Но и тя попита дали не е болен. След това с по-нежен глас, защото доктор Хемптън бе обект на нейното специално възхищение, тя съобщи, че следобеда Фреди два пъти го е търсил по телефона.

Когато сестрата излезе от кабинета, той седна на бюрото и се загледа право пред себе си. Първият от пациентите дойде в два и половина — един млад чиновник от Министерството на мините, дошъл при него чрез Джил. Той наистина беше болен — оплакваше се от сърце. Усети, че се задържа дълго над този случай, че полага специални усилия, искрено задържа младежа, за да уточни подробностите на лечението.

Накрая, когато другият потърси тънкия си портфейл, Андрю бързо каза:

— Моля, не ми плащайте сега. Почакайте да ви пратя сметката.

Мисълта, че никога няма да прати тази сметка, че бе загубил жаждата си за пари и отново бе в състояние да ги презира, странно го успокои.

След това влезе вторият пациент. Четирийсет и пет годишна жена, госпожица Базден, една от най-верните му последователки. Когато я видя, сърцето му трепна. Богата егоистка и хипохондричка, тя беше по-младо и по-себелюбиво копие на онази госпожа Ребърн, която веднъж бе прегледал в клиниката на Шерингтън с Хемптън.

Слушаше уморено, подпрял чело на ръката си. В това време тя усмихната разказваше за всичко, което се е случило с нейното тяло след последното й идване преди няколко дни.

Внезапно той вдигна глава.

— Защо всъщност идвате при мен, госпожице Базден?

Тя млъкна на средата на изречението. Доволното изражение още стоеше на горната част от лицето й, но устата й бавно се отваряше.

— О, знам, че аз съм виновен — каза той. — Аз ви казах да дойдете. Но фактически на вас нищо ви няма.

— Доктор Менсън! — зина тя, без да вярва на ушите си. Това беше абсолютно вярно. С жестока проницателност той изведнъж си даде сметка, че всички нейни симптоми се дължат на парите. Тя не бе работила нито един ден през живота си, тялото й беше меко, отпуснато, прехранено. Не можеше да спи, защото не се уморяваше. Не уморяваше дори и ума си. Нямаше какво да прави освен да реже купони, да пита за дивидентите си, да гълчи прислужницата си и да се пита какво ще ядат с любимото й померанско куче. Ако само веднъж би направила нещо истинско, ако би прекратила малките хапчета и успокоителни, сънотворните, жлъчкогонните и всички други боклуци, ако би дала част от парите си на бедните, ако почнеше да помага на другите и престанеше да мисли само за себе си! Но тя никога, никога не би го направила. Безсмислено беше да се иска от нея такова нещо. Тя беше духовно мъртва, но уви и той беше такъв!

Той тежко каза:

— Съжалявам, няма да мога да се грижа повече за вас, госпожице Базден. Изглежда, може би ще замина. Но не се съмнявам, че ще намерите тук наоколо други лекари, които с най-голямо удоволствие ще се поставят на вашите услуги.

Тя няколко пъти отвори уста като риба на сухо. После на лицето й се изписа увереност — тя бе разбрала. Тя бе сигурна, абсолютно сигурна, че Менсън е полудял. Не се и опита да спори с него. Стана, на две — на три събра нещата си и побърза да излезе от стаята.

Той се готвеше да си ходи в къщи и с отчаян вид затваряше чекмеджетата на бюрото си. Но преди да стане, в стаята се втурна усмихната сестра Шарп.

— Доктор Хемптън е дошъл да ви види! Дошъл лично, вместо да телефонира!

В следващата минута Фреди бе вече вътре, палеше превзето цигара, хвърли се в един стол, а в погледа му се четеше решителност. Гласът му никога не бе звучал тъй приятелски.

— Извинявай, че те безпокоя в събота, старче, но знаех, че си тук и домъкнах старата планина при Мохамед. Виж сега, Менсън. Разбрах за вчерашната операция и смело мога да ти кажа, че съм страшно доволен. Беше време да опознаеш по-отблизо нашия скъп приятел Айвори. — Гласът на Хемптън внезапно прие злобен оттенък. — Мисля, би трябвало да знаеш, старче, че напоследък доста се откъснах от Айвори и Фридман. Не играят честно играта. Бяхме си направили малък тръст и печелехме добре, но сега съм напълно убеден, че тези двамата са ме лишавали от част от моя дял. Освен това, като си помисля за Айвори, ми се повръща. Не е никакъв хирург. Тук си абсолютно прав. Освен от аборти, от нищо друго не разбира. Май не знаеше за това, а? Добре, имай го от мен като свята истина. Има няколко частни клиники, които не са на сто мили от твоя дом, където с нищо друго не се занимават. Всичко е много спретнато и, разбира се, скъпо. Та там Айвори е главният стъргач! Фридман не е много по-добър. Той е просто мазен продавач на опиум, но не така хитър като Айвори. Тия дни сигурно ще си го получи от полицията. Слушай сега, старче, говоря ти за твое собствено добро. Искам да знаеш всичко за тези приятелчета, за да ги захвърлиш и да тръгнеш с мен. Все още си много зелен. Не получаваше целия си дял. Когато Айвори получи сто гвинеи за операция, той връща петдесет — ето как печели той пари! А какво ти даваше той? Някакви мизерни петнайсет или може би двайсет. Това не е достатъчно, Менсън! А след вчерашния касаплък на твое място не бих го търпял повече. Виж, не съм казал на другите нищо. Достатъчно съм хитър, но ето ти моя план, старче: нека ги захвърлим напълно и двамата да започнем едно стегнато малко партньорство само за нас. В края на краищата ние сме стари приятели от колежа. Обичам те. Винаги съм те обичал. При това мога да ти покажа страшно много неща.

Фреди млъкна, за да запали нова цигара, после приятно се усмихна, разкривайки своите потенциални възможности като партньор.

— Няма да повярваш какви удари имам напоследък. Знаеш ли последния? По три гвинеи за инжектиране на стерилизирана вода. Наскоро една пациентка дойде за ваксинацията си, а аз бях забравил да поръчам тая проклетия и вместо да я разочаровам й ударих едно H₂O. На другия ден дойде да ми се похвали, че имала по-добра реакция, отколкото след която и да било друга ваксина. И продължих по този начин. И защо не? Всичко се свежда до доверието и шишето с оцветена вода. Имай предвид обаче, че мога да им нафраскам цялата фармакопея, ако стане нужда. Не съм непрофесионален, господи, не! Просто съм умен и ако наистина се съберем, Менсън, ти с твоите титли и аз с моето чактисване, ще оберем целия каймак. Трябва да сме двама, разбираш ли? Ти през цялото време имаш нужда от второ мнение. Хвърлил съм око на един добър млад хирург — страшно по-добър от Айвори! По-късно може да го хванем. Евентуално бихме могли да имаме наша собствена клиника и тогава ще сме в Клондайк.

Андрю остана неподвижен и схванат. Нямаше за какво да се сърди на Хемптън. Просто горчиво се гневеше на себе си. Нищо не би могло да му покаже по-точно докъде е стигнал, какво е направил и накъде отива от това предложение на Фреди.

Най-поле, като видя, че от него се очаква някакъв отговор, Андрю измънка:

— Не мога да тръгна с теб, Фреди. Изведнъж се отвратих от всичко. Струва ми се, че за известно време ще се откажа. Твърде много чакали са се навъдили в тази квадратна миля на нашата страна. Има свестни люде, които се опитват да работят честно, да практикуват почтено, но останалите са просто чакали. Именно чакалите правят всички тези ненужни инжекции, режат сливици и апендицити, от които няма никаква вреда, подхвърлят си пациентите като топка, делят хонорарите, извършват аборти, подкрепят псевдонаучни лекарства, през цялото време са увлечени в гонитба на пари.

Лицето на Хемптън бавно почервеня.

— Какво по дяволите! — запелтечи той. — А ти?

— Знам, Фреди — тежко каза Андрю. — И аз не съм по-добър. Но не бих желал между нас да остане лошо чувство. Някога ти беше моят най-добър приятел.

Хемптън скочи.

— Ти откачил ли си или какво?

— Може би. Но ще се опитам да престана да мисля за пари, за материален успех. Той не може да е доказателство, че си добър лекар. Когато един лекар печели пет хиляди годишно, той не е здрав. И защо, защо трябва човек да печели от страданията на човечеството?

— Глупак — отчетливо каза Хемптън. После се обърна и излезе от стаята.

Андрю отново остана вдървен на бюрото си, сам, изолиран. Най-после стана и тръгна към къщи. Когато доближи своя дом, той усети как сърцето му бързо заби. Вече минаваше шест часа. Всички събития от този уморителен ден, изглежда, водеха до своя връх. Ръката му силно трепереше, докато пъхаше ключа в ключалката.

Кристин беше в предната стая. Видът на бледото й неподвижно лице предизвика силно потръпване на цялото му тяло. Копнееше тя да го попита, да прояви някаква грижа как е прекарал тези часове далеч от нея. Но тя просто каза с равния си безиразен глас:

— Имал си дълъг ден. Ще пиеш ли чай преди приемните часове?

— Тази вечер няма да има приемен час — отговори той.

Тя го погледна.

— Но събота е най-заетата ти вечер!

Отговорът му беше да напише бележка, че тази вечер манипулационната е затворена. Мина по коридора и я закачи на вратата. Сърцето му биеше така силно, че още малко и щеше да се пръсне. Когато се върна по коридора, тя го чакаше в кабинета. Лицето й бе още по-бледо, а погледът й объркан.

— Какво има? — запита тя със странен глас.

Погледна я. Болката в сърцето му преля, проби с един удар, той не можеше повече да се владее.

— Кристин! — Всичко, което беше в душата му, се събра в тази единствена дума. След това се намери в краката й, коленичил, ридаещ.