Джон Гришам
Време да убиваш (1)

1

Били Рей Коб бе по-младият и по-дребният от двамата оскотели южняци. На двайсет и три се водеше вече ветеран от щатския затвор Парчман. Излежа там три години за притежаване на наркотици с цел продажба. Кльощав и жилав, той оцеля в пандиза, тъй като винаги имаше подръка готов запас от дрога, която продаваше, а понякога и раздаваше на черните и на охраната, за да го пазят. Откакто беше навън — кажи-речи, година, — търговията му с наркотици продължи да процъфтява и Били Рей Коб се нареди сред заможните негодници в окръга Форд. Беше бизнесмен, имаше си помощници, ангажименти, сделки — абсолютно всичко, освен данъчни задължения. В представителството на „Форд“ в Клантън бе известен като последния клиент в най-новата история, платил в брой нов-новеничък пикап. Шестнайсет хилядарки тупна на масата за яркожълтата луксозна машина по поръчка с двойна предавка. Лъскавите хромови джанти и състезателните гуми с дълбоки грайфери се появиха след една успешна сделка. Флагчето на Конфедерацията, което се полюляваше на задното стъкло, Коб бе откраднал от пиян студент на някакъв университетски футболен мач в Оксфорд, щата Мисисипи. Пикапът бе най-свидното притежание на Били Рей. Сега той се бе разположил на сваления заден капак, пиеше бира, пушеше си дрогата и гледаше как приятелят му Уилард се възползва от реда си върху черното момиче.

Уилард беше с четири години по-голям и с десетина по-тъп. Обикновено минаваше за безобиден, никога не се забъркваше истински в неприятности и никога не се бе захващал истински за работа. Някой и друг случаен побой, после нощ в пандиза, но нищо особено, та да го сочат с пръст. Разправяше, че е дървосекач, но болките в гърба обикновено го държаха далеч от гората. Ударил си бе гръбнака, докато работеше на дълбоководна сонда някъде в Залива, и нефтената компания му изплати добро обезщетение, от което не остана и петак, след като бившата му съпруга го разкара. Припечелваше главно като помагаше по някой и друг час на Били Рей Коб, който не се изсилваше в плащането, но пък бе щедър с наркотиците. От години Уилард за пръв път можеше да разчита на редовна дажба. А той имаше нужда от нея. Така я караше, откакто пострада с гърба.

Тя бе на десет години, дребничка за възрастта си. Лежеше на лакти, притиснати един към друг и омотани с жълто найлоново въже. Краката й бяха разчекнати, десният вързан здраво за една дъбова фиданка, а левият — за изгнил, килнат кол от полусъборена ограда. Въжето се бе впило в глезените й и кръвта се стичаше по стъпалата. Лицето й бе разкървавено и отекло, едното око бе подуто и слепнало, а другото полуотворено, така че тя виждаше другия бял човек, седнал на пикапа. Не поглеждаше към тоя върху нея. Той дишаше тежко, обливаше се в пот и ругаеше. От него я болеше.

Когато свърши, той я зашлеви и се изсмя. Другият също се изсмя, после двамата се захилиха и затъркаляха по тревата около пикапа като побъркани. Ревяха съвсем като луди. Тя се извърна и тихичко заплака, като се мъчеше да не издава никакъв звук. Преди това я бяха били, защото плачеше и викаше. Бяха я заплашили, че ще я убият, ако шукне.

Скоро на двамата им омръзна да се кикотят, та се метнаха на задния капак и Уилард се избърса с блузата на негърчето, просмукана от кръв и пот. Коб му подаде студена бира от хладилника и подхвърли нещо за влагата. Наблюдаваха я как хълца и издава странни, приглушени звуци, после пак утихва. Коб си бе изпил бирата наполовина, а и тя вече не беше студена. Прицели се в момичето. Кутията я улучи в корема, обля я с бяла пяна и се изтърколи в прахта, където се валяха и други, излезли от същия хладилник. Бяха изстреляли вече една дузина полупразни кутии по нея и се бяха хилили неистово. Уилард имаше затруднения с прицела, но Коб бе безпощадно точен. Не бяха от хората, дето ще прахосват бира, но по-тежките кутии удряха по-добре и те се забавляваха да гледат как пяната я облива.

Топлата бира се смесваше с потъмнялата кръв и се стичаше по лицето и врата в локвичка зад главата й. Тя не помръдваше.

Уилард попита Коб дали не е умряла. Коб отвори нова бира и обясни, че не е умряла, защото черните не мрат от ритници, побой и изнасилване. Нужно е нещо много повече, нещо като нож, пушка или въже, за да се отърве човек от някоя сажда. И макар че той никога не е участвал в такова убийство, живял е сред сбирщина черни в пандиза и им познава и кътните зъби. Те вечно се трепят, я с нож, я с някое друго оръжие. Ония, дето само някой ги поступва или изнасилва, никога не мрат. Виж, като натупат или изнасилят някой бял, като нищо ще опъне петалата. Такова нещо обаче при негрите няма. Кратуните им са по-корави значи. Уилард изглеждаше доволен от отговора.

Попита Коб какво смята да я прави сега, като вече са свършили с нея. Коб смукна от цигарата, прокара дима с бира и рече, че още не е свършил. Скочи от капака и се заклати през поляната към дървото, за което я бяха вързали. Изрева няколко псувни, за да я събуди, после й плисна студена бира в лицето, хилейки се като луд.

Тя го проследи с поглед, докато обикаляше дървото от дясната й страна, и продължи да го гледа, докато той заничаше между краката й. Когато смъкна панталоните си, тя се извърна наляво, здраво стиснала очи. Пак я заболя от него.

Загледа се между дърветата и зърна нещо — един мъж тичаше през шубраците като обезумял. Позна татко си, който крещеше, сочеше към нея и бързаше да я спаси. Извика му, но той изчезна. Тя се унесе от изнемога.

Когато се събуди, единият от мъжете лежеше до колата, а другият — под близкото дърво. И двамата спяха. Ръцете и краката й бяха вцепенени. Кръвта, бирата и урината се бяха смесили с праха под нея и се бяха превърнали в лепкава каша, която се спичаше по крехкото й телце и пукаше, щом тя помръднеше. Да бягам, помисли си, но и при най-отчаяните усилия едва успя да шавне малко надясно. Краката й бяха вързани толкова нависоко, че дупето й почти не опираше на земята. Крайниците й бяха съвсем безчувствени, изобщо не помръдваха.

Тя разрови с поглед гората за татко си и тихичко зашепна името му. Почака, почака, после отново се унесе.

Когато се събуди за втори път, те бяха станали. Дългият пристъпи към нея с малък нож в ръка. Сграбчи левия й глезен и яростно започна да реже въжето, докато то поддаде. После освободи десния й крак и тя се сви като зародиш в утроба, с гръб към тях.

Коб преметна въжето през здрав клон и направи примка с хлабав възел в единия му край. Сграбчи я, нахлузи примката около главата й, прекоси полянката с другия край в ръка и седна на задния капак, където Уилард пушеше нова цигара, ухилен до уши при мисълта за това, което Коб смяташе да направи. Коб опъна въжето, после злобно го задърпа и повлече крехкото голо телце през полянката. Остави го точно под клона. Тя се давеше и кашляше и той благосклонно отпусна въжето, за да й подари още няколко минути живот. Завърза го на бронята на пикапа и си отвори нова бира.

Двамата седяха на капака, пиеха, пушеха и не откъсваха очи от нея. Бяха прекарали по-голямата част от деня на езерото при някакъв приятел на Коб с лодка, в компанията на няколко момичета, за които смятаха, че са лесни, но излезе, че не можеш и с пръст да ги пипнеш. Коб прояви щедрост с бирата и наркотиците, но момичетата не му отвърнаха със същото. Затормозени, двамата се вдигнаха от езерото и подкараха напосоки. Тъкмо тогава налетяха на момичето. Тя си вървеше по чакълестия път, понесла торба с покупки от бакалията, когато Уилард я тресна по тила с бирена кутия.

— Ще го направиш ли? — попита Уилард с кръвясал и изцъклен поглед.

Коб се поколеба.

— Не, ще оставя на тебе. Нали ти го измисли.

Уилард опъна от цигарата, изплю се и каза:

— Не съм измислял нищо аз. Ти си спец по убиване на черни. Направи си го.

Коб развърза въжето от бронята и го опъна. То се вряза в кората на клона и посипа стърготини от бряста около момиченцето, което сега ги наблюдаваше, цялото нащрек. Закашля се.

Изведнъж дочу нещо — приличаше на кола с развален ауспух. Двамата моментално се обърнаха и зашариха с очи по черния път, водещ до шосето малко по-нататък. Разпсуваха се и се разтичаха, единият затръшна капака, другият хукна към нея, но се препъна и се просна на земята. После я сграбчиха, ругаейки, измъкнаха примката от шията й, повлякоха я към пикапа и я метнаха отзад в каросерията. Коб я зашлеви и я заплаши, че ще я убие, ако шавне или само гъкне. Каза още, че ще я заведе вкъщи, ако лежи тихо и прави това, което й се нареди; иначе с нея е свършено. Затръшнаха вратите и подкараха бясно сред облак от прашилка. Тя си отиваше вкъщи. И се унесе.

Коб и Уилард помахаха на ревящия файърбърд, който мина покрай тях по тесния черен път. Уилард погледна дали малката отзад лежи ниско. Коб излезе на шосето и се понесе още по-бързо.

— Ами сега? — попита нервно Уилард.

— Не знам — отвърна нервно Коб. — Но трябва тутакси да измислим нещо, преди да е оплескала целия пикап. Погледни я само, навсякъде е омазала с кръв.

Уилард помисли за миг, докато пресушаваше една бира.

— Хайде да я хвърлим от някой мост — рече той гордо.

— Как ти хрумна! Страхотна идея! — Коб рязко удари спирачките. — Дай една бира — нареди той на Уилард, който се стовари тежко от пикапа и се запрепъва да донесе две бири от задната част.

— Изплескала е с кръв чак и хладилника — доложи той, когато запрашиха отново.

Гуен Хейли предчувстваше нещо ужасно. Обикновено изпращаше някое от трите момчета до магазина, но те бяха наказани от баща си и трябваше да плевят градината. Тоня и по-рано бе ходила дотам сама — магазинът бе само на миля и бе доказала, че може да се разчита на нея. Минаха обаче два часа и Гуен изпрати момчетата да потърсят сестричката си. Те решиха, че сигурно се е отбила у Паундърови и си играе с многобройната им челяд. А може пък да е решила да иде на гости на най-добрата си приятелка Беси Пиърсън.

Мистър Бейтс каза, че е идвала в магазина и си е тръгнала преди час. Джарвис, средният брат, намери торбата с покупките край пътя.

Гуен се обади на съпруга си в хартиената фабрика, после натовари малкия Карл Лий в колата и започна да обикаля чакълестите пътища около магазина. Отидоха до старото ловджийско селище в плантацията на Греъм, за да проверят при една леля. Спряха в смесения магазин на Бродуей, който бе на миля от бакалницата на Бейтс, и група възрастни негри им казаха, че не са я виждали. Кръстосаха и чакълестите, и черните пътища около дома си в радиус от три квадратни мили.

* * *

Коб не успя да намери мост, по който да не са накацали негри с въдици. Приближиха се до няколко, но все попадаха на поне четирима-петима с широкополи сламени шапки и тръстикови прътове, а бреговете под тях бяха осеяни с други, насядали върху кофи. Бяха със същите сламени шапки и тръстикови прътове, неподвижни като сфинксове, освен когато се размърдваха от време на време, за да смачкат някоя муха или да шляпнат някой комар.

Коб се уплаши. Уилард се бе натряскал и дрогирал и не ставаше за нищо, та трябваше сам да се отърве от негърчето, и то така, че никога да не проговори. Уилард хъркаше, а Били Рей караше лудешки по чакълестите пътища, за да открие някой мост или брод над реката, дето да спре и да я изхвърли, без да го видят половин дузина негри със сламени шапки. Той надникна в огледалото и видя, че тя се мъчи да стане. Удари рязко спирачката и момичето се заби в кабината, точно под прозорчето. Уилард рикошира от таблото върху пода и продължи да похърква. Коб изруга яростно и двамата.

Сега езерото Чатула бе просто голяма и плитка, изкуствено създадена бара с дълъг цяла миля тревясал бент в единия й край. Това езеро бе сбутано в далечния югозападен ъгъл на окръга Форд, но навлизаше и в окръга Ван Бурен. През пролетта се славеше като най-голямата водна площ в щата Мисисипи. Но в края на лятото дъждовете отдавна бяха само спомен, слънцето изсмукваше водата и езерото съхнеше. Необузданите му напролет води чезнеха, то се смаляваше и от него оставаше само едно плитко корито, пълно с червеникавокафява мътилка. А иначе го подхранваха безброй ручеи, вади, мочурляци и няколко потока, достатъчно внушителни, за да се назоват реки. Заради тях около езерото бяха построени множество мостове.

Жълтият пикап хвърчеше от мост на мост и отчаяно търсеше подходящо място да се освободи от нежеланата си пътничка. Коб бе отчаян. Спомни си друг един мост, тесен и дървен, над Фоги Крийк. Щом наближи, зърна негри с тръстикови прътове, затова сви в един страничен път и спря. Отвори задната врата, измъкна я навън и я запрати в рова, обрасъл с пълзящи растения.

* * *

Карл Лий Хейли не бързаше към къщи. Гуен лесно се паникьосваше и когато решеше, че децата са отвлечени, обажданията й във фабриката направо нямаха чет. Той запали колата, когато свърши работното време, и взе разстоянието за половин час. Тревогата го връхлетя, когато зави по чакълестата алея и видя полицейската кола до предната веранда. Останалите коли в двора бяха на роднините на Гуен, а имаше и една, която не бе виждал. От страничните й стъкла стърчаха тръстикови прътове, а вътре седяха най-малко седмина със сламени шапки.

Къде са Тоня и момчетата?

Когато отвори предната врата, чу Гуен да плаче. В малката всекидневна отдясно се бяха скупчили хора, надвесени над дребно телце, положено върху кушетката. Детето бе покрито с мокри кърпи. Роднините плачеха. Той се запъти към тях, хлипанията секнаха и хората се отдръпнаха. Гуен остана сама до детето. Тя нежно галеше косите му. Той коленичи пред кушетката и докосна детското рамо. Заговори на дъщеря си и тя се опита да му се усмихне. Личицето й представляваше кървава пихтия, набраздена от буци и рани. Очите бяха подути, притворени и кървяха. Взорът му се замъгли от сълзи, докато гледаше крехкото й телце, цялото увито в кърпи и кървящо от глава до пети.

Карл Лий запита Гуен какво се е случило. Тя започна да се тресе и да ридае и брат й я отведе в кухнята. Карл Лий се изправи, обърна се към останалите и настоя да му кажат какво е станало.

Мълчание.

Попита трети път. Помощник-шерифът Уили Хейстингс, братовчед на Гуен, пристъпи напред и каза, че някакви хора ловели риба край Фоги Крийк, когато зърнали Тоня да лежи насред пътя. Тя им казала името на татко си и те я докарали вкъщи.

Хейстингс млъкна и заби поглед в краката си.

Карл Лий се вторачи в него и зачака. Останалите затаиха дъх и не откъсваха очи от пода.

— Какво се е случило, Уили? — ревна Карл Лий, втренчен в помощник-шерифа.

Извърнал Поглед към прозореца, Хейстингс бавно повтори онова, което Тоня бе разказала на майка си за белите мъже и техния пикап, за въжето и дърветата, за това как я е боляло, когато са се нахвърляли отгоре й. Хейстингс млъкна, щом чу сирената на линейката.

Останалите се изнизаха скръбно през вратата и застанаха на верандата, откъдето наблюдаваха как санитарите свалят носилката и тръгват към къщата.

Всичко живо замръзна, когато предната врата се отвори и Карл Лий излезе с дъщеря си на ръце. Шепнеше й нежно, а от брадичката му капеха едри сълзи. Той заобиколи линейката и се качи в нея. Санитарите затвориха вратата и внимателно поеха детето от обятията му.