Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)

Издание:

Арчибълд Кронин. Цитаделата

Английска. Второ издание

Литературна група IV

Редактор: Кръстан Дянков

Редактор от издателството: София Яневска

Художник: Павел Николов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Маргарита Димитрова

Дадена за набор на 10.VII.1980 г.

Излязла от печат на 30.IX.1980 г.

Формат 60/90/16

Издателски коли 20,75

У.И.К. 22,20

Печатни коли 20,75

Цена 2,51

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „В. Александров“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Следващия следобед влакът им спря на Лондонската гара Падингтън. Макар и съзнаващи своята безпомощност пред лицето на този голям град, в който не бе идвал нито един от тях, Андрю и Кристин смело слязоха на перона.

— Виждаш ли го? — запита тревожно Андрю.

— Може би е на бариерата — предположи Кристин. Търсеха Човека с каталога.

По пътя Андрю подробно беше обяснил красотата, простотата и изключителната предвидливост на неговия план, за това как, разбрал техните нужди още преди да напуснат Бленли, се бе свързал с „Риджънси“, компания за доставки в Източен Лондон. „Риджънси“ не беше кой знае какво колосално предприятие — нямаше нищо общо с глупавите универсални магазини, — а почтен частен пазар, специализиран в продажби на изплащане. Наскоро полученото писмо от собственика беше в джоба му. Всъщност, ако…

— А — възкликна той със задоволство, — ето го и него!

Един одърпан дребен човек в излъскан син костюм и бомбе държеше голям зелен каталог, наподобяващ награда от неделното училище. Вероятно чрез някаква тайнствена телепатия той ги позна в тълпата пътници и се промъкна към тях.

— Доктор Менсън, сър? И госпожа Менсън? — той почтително вдигна шапката си. — Аз съм представител на „Риджънси“. Тази сутрин получихме вашата телеграма, сър. Колата чака. Ще разрешите ли да ви предложа една пура?

По време на пътуването из чуждите оживени улици Андрю проявяваше минимални признаци на безпокойство — с ъгъла на окото си продължаваше да разглежда все още незапалената пура.

Той изръмжа:

— Тия дни много пътуваме с коли. Но този път всичко е наред. Гарантират ни всичко, включително безплатен транспорт от и до гарата, а също ни плащат и влака.

И все пак, въпреки тази увереност, преминаването през ужасяващо сложни и често мръсни кръстовища, явно ги тревожеше. Както и да е, най-после стигнаха. Сградата беше по-представителна, отколкото всеки от тях си я беше представял. На предната врата можеше да се види масивно стъкло и блестящ пиринч. Отвориха им вратата на колата и бяха посрещнати с поклони в базара на „Риджънси“.

Там също вече ги очакваха и един възрастен продавач с редингот и висока яка, който с хвърлящия се в очите вид на честност и неподкупност малко напомняше покойния принц Алберт, ги посрещна по царски.

— Оттук, сър. Оттук, госпожо. Много се радвам да услужа на лекар, доктор Менсън. Няма да повярвате колко много специалисти от Харли стрийт съм имал честта да обслужа. И какви отзиви имам от тях! А сега, докторе, какво желаете?

Започна да им показва мебели, като вървеше нагоре и надолу по пътечките на базара с тържествена стъпка. Споменаваше невъзможно големи цени. Употребяваше думи като „Тюдор“, „якобински“ и „Луи XVI“. А през цялото време им показваше опушени и новобоядисани боклуци.

Кристин прехапа устни, а тревогата й нарасна. Искаше й се да се надява, че няма да измамят Андрю, че няма да напълнят къщата им с тези ужасни вещи.

— Андрю — прошепна тя бързо, когато принц Алберт беше с гръб към тях, — не струва, не струва и пукната пара.

Неговият отговор беше едва забележимо свиване на устните. Те разгледаха още няколко неща. Тогава тихо, но с учудваща грубост Андрю се обърна към продавача.

— Вижте какво, вие тук! Идваме от много далеч, за да купим мебели. Казах мебели. А не такива боклуци. — И яростно натисна с палец вратата на един близкостоящ гардероб, която, тъй като беше от шперплат, се продъни със зловещ пукот.

Продавачът едва не припадна. Това, говореше лицето му, просто не може да бъде.

— Но, докторе — задави се той, — аз показвам на вас и на вашата госпожа най-доброто в къщата.

— Тогава покажете ни най-лошото — яростно каза Андрю. — Покажете ни стари, използвани неща, стига да са истински!

Мълчание. После, като мърмореше под носа си „Управителят ще ми даде да разбера, ако не продам!“, продавачът отчаяно се отдалечи. Не се завърна. Четири минути по-късно при тях запъхтян дойде нисък обикновен човек с червено лице.

— Какво искате? — изстреля той.

— Добри мебели на старо и евтини!

Ниският изгледа изпитателно Андрю. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към един товарен асансьор в дъното, който ги свали в голямо хладно мазе, напълнено да тавана със стари вещи.

Цял час Кристин рови из прахоляка и паяжините, като намираше тук здрав шкаф, там добра обикновена маса, малко тапицирано кресло под куп амбалаж, а в същото време отзад Андрю водеше с ниския човек дълга и упорита борба за цените.

Най-после техният списък беше попълнен и докато се качваха с асансьора, Кристин с изцапано, но щастливо лице стисна ръката на Андрю с вълнуващо чувство за победа.

— Точно каквото искахме — прошепна тя.

Човекът с червеното лице ги отведе в канцеларията, където остави своя бележник с поръчките на бюрото на собственика и с вид на човек, работил до последни сили, каза:

— Това е всичко, господин Айзакс.

Господин Айзакс си почеса носа. Когато прочете поръчките, воднистите му очи тъжно се откроиха върху жълтеникавата кожа.

— Страхувам се, че няма да можем да ви дадем това на изплащане, доктор Менсън. Виждате ли, това са все неща на старо. — Недоволно свиване на рамене. — Ние не работим така.

Кристин побледня. Но Андрю, суров и упорит, седна на един стол като човек, който не смята да си ходи.

— Да, да, точно така работите, господин Айзакс. Поне така се казва във вашето писмо. Отпечатано черно на бяло в горния край: „Нови и използвани мебели доставяме на изгодни условия.“

Настъпи мълчание. Човекът с червеното лице се наведе към господин Айзакс и като жестикулираше, бързо му заговори на ухото. Без да се напряга, Кристин чу доста непочтителни думи относно твърдостта в характера на съпруга й и силата на националната му упоритост.

— Добре, доктор Менсън — усмихна се господин Айзакс с усилие. — Така да бъде. — Само недейте казва, че „Риджънси“ не се е отнесло добре с вас. И не забравяйте да кажете на своите пациенти. Разкажете колко добре сме ви обслужили. Смит! Направете тази сметка за изплащане и още утре сутринта изпратете на доктор Менсън копие!

— Благодаря ви, господин Айзакс.

Отново мълчание. За да завърши разговора, господин Айзакс каза:

— Е, тогава всичко е наред. Ще получите стоката в петък.

Кристин тръгна да излиза, но Андрю остана неподвижен на стола си. Той бавно каза:

— А сега, господин Айзакс? Какво става с пътните разноски?

В канцеларията сякаш избухна бомба. На Смит, човекът с червеното лице, като че щяха да му се пръснат всички вени.

— За бога, доктор Менсън! — възкликна Айзакс. — Какво искате да кажете? Не можем да работим така. Отстъпките са си отстъпки, но аз да не съм камила! Пътни разноски!

Неумолим, Андрю извади портфейла си. Макар да трепереше леко, гласът му бе сдържан.

— Тук имам едно писмо, господин Айзакс, в което казвате черно на бяло, че при поръчки, по-големи от петдесет лири, ще платите влака на клиентите си от Англия и Уелс.

— Но, моля ви се — възрази побеснял Айзакс, — вие купувате стоки само за петдесет и пет лири и при това на старо…

— Във вашето писмо, господин Айзакс…

— Няма значение моето писмо — Айзакс вдигна ръце. — Нищо няма значение! Анулирам сделката. През целия си живот не съм имал клиент като вас! Ние сме свикнали с млади, мили новобрачни, с които може да се говори. Първо обиждате моя господин Клеп, после моят господин Смит не може да се оправи с вас, после идвате тука и ме смазвате с приказките си за пътни разноски. Така не се прави бизнес, доктор Менсън. Идете и опитайте някъде другаде, да видим ще постигнете ли нещо повече!

Кристин погледна в паника към Андрю. В очите й се четеше отчаяна молба. Струваше й се, че всичко е загубено. Този неин ужасен съпруг бе затрил всички предимства, които с такава мъка бе спечелил. Но Андрю, който като че дори не я виждаше, непреклонно сгъна портфейла и го прибра в джоба си.

— Много добре тогава, господин Айзакс. Ние ще се сбогуваме с вас. Но аз ви предупреждавам — това няма да прозвучи много добре пред пациентите ми и техните приятели. Аз имам голяма клиентела. И това ще се разчуе. Как сте ни докарали тук в Лондон, като обещахте да ни платите пътя и как, когато ние…

— Спрете! Спрете! — изкрещя Айзакс в ярост. — Колко ви струваше пътя? Платете им, господин Смит! Платете им, платете им, платете им. Само недейте казва, че „Риджънси“ не е изпълнило обещанието си. Ето ви на! Сега доволен ли сте?

— Благодаря ви, господин Айзакс. Ние сме много доволни. Ще очакваме пратката в петък. Довиждане, господин Айзакс.

Менсън сурово се ръкува с него и като хвана Кристин за ръката, побърза към изхода. Навън ги чакаше овехтялата лимузина, която ги бе докарала и сякаш направил най-голямата поръчка в историята на „Риджънси“ Андрю извика:

— Хотел „Мюзиъм“, шофьор!

Тръгнаха веднага, без някой да им попречи. Измъкнаха се от Ист Енд по посока на Блумзбъри. Здраво хванала Андрю за ръката, Кристин малко по малко си отдъхна.

— Мили — прошепна тя, — ти беше чудесен! Само като си помислих…

Той поклати глава, все още упорито стиснал зъби.

— Не искаха да си правят труд, тази паплач. А ми бяха обещали, писмено ми бяха обещали… — Той се обърна към нея с пламтящи очи. — Не е работата до тези глупави билети, мила. Много добре знаеш. Става въпрос за принципа. Те са длъжни да си държат на думата. Настръхнах, като ги видях как ни чакаха. Личеше си от цяла миля — ето ги двама балами, сега ще им измъкнем парите — и тая пура, дето ми я набутаха, всичко миришеше на мошеничество.

— Все пак успяхме да вземем каквото ни трябваше — тактично каза тя.

Той кимна. Беше твърде нервен, твърде възмутен, за да види и смешната страна. Но в хотела смешното в цялата история изведнъж му стана ясно. Запали цигара, опъна се на леглото да я гледа как си оправя косата и изведнъж прихна да се смее. Смееше се тъй силно, че и тя се разсмя.

— Само как гледаше старият Айзакс — проскимтя той, та чак ребрата го заболяха. — Беше невъобразимо смешно.

— Ами когато — задъхваше се тя, — когато му каза за билетите!

— „Бизнес“, вика, „така не можем да работим…“ — той отново започна да се превива. — „Аз да не съм камила“, казва, господи! — камила…

— Да, мили — с гребен в ръката, със сълзи по бузите тя се обърна към него една смогвайки да каже нещо. — Но най-смешното беше, като взе да повтаряш: „Тук имам черно на бяло“, пък аз знаех… о, мили… През цялото време знаех, че забрави писмото на камината в къщи.

Той се изправи, облещи се насреща й, и виейки от смях, се хвърли на земята. Търкаляше се, напъхал възглавницата в устата си, без да може да се контролира, безпомощен, а тя се държеше за тоалетката, тресеше се и вече болна от смях, го молеше несвързано да престане, защото иначе щяла да умре.

По-късно, когато успяха да се успокоят, отидоха на театър. Той остави избора на нея и тя се спря на „Света Йоана“. През целия си живот, каза тя, мечтала да види пиеса на Шоу.

Седнал до нея в претъпкания партер, той обръщаше внимание не толкова на пиесата — много историческа, каза той по-късно, и за какъв се мисли този Шоу все пак? — колкото на слабата руменина по откритото й възхитено лице. За пръв път бяха заедно на театър… Но това беше само началото. Обиколи с поглед пълната зала. Пак ще дойдат тук някой ден, но не в партера, а в някоя от онези ложи там. Той щеше да има грижата; щеше да им покаже на всички тях какво може! Кристин щеше да носи деколтирана вечерна рокля, хората щяха да го гледат и да се побутват: това е Менсън, нали знаете, онзи лекар, който извърши чудодейното изследване за белите дробове… Рязко събра мислите си, огледа се малко глупаво и през антракта купи на Кристин сладолед.

След това беше неудържим в царствените си жестове. Вън от театъра се почувстваха съвсем загубени, изплашени от светлините, автобусите, шумящите тълпи: Андрю властно вдигна ръка.

След като пристигнаха в хотела и вече бяха в безопасност, те щастливо си мислеха, че първи са открили дискретността, която предлага лондонското такси.