Арчибалд Кронин
Цитаделата (43)

Глава единадесета

Стаята на Уелбък стрийт 57 А даде на Андрю нов повод за триумф. Аз съм тук, вътрешно възкликваше той, аз съм тук най-после! Макар и неголяма, стаята беше добре осветена от един прозорец, с ниша и разположена на партера, което беше голямо предимство, тъй като повечето пациенти не обичаха да се качват по стълби. Освен това, въпреки че чакалнята делеше с няколко други консултанти, чиито спретнати табелки блестяха край неговата на предната врата, кабинетът беше изключително негов, собствен.

На деветнайсети април, след като бе подписано споразумението за даване под наем, той отиде да влезе в правата си на собственик, придружен от Хемптън. Фреди се бе оказал изключително полезен през цялата подготовка и му беше намерил добра сестра, приятелка на жената, която бе наел на Куин Ан стрийт. Сестра Шарп не беше красива. На средна възраст, с кисело и обидено изражение на лицето, но явно беше способна. Фреди сбито бе характеризирал сестра Шарп.

— Последното нещо, което човек желае, е красива сестра. Знаеш какво имам предвид, старче. Удоволствието си е удоволствие, но работата си е работа. И не можеш да ги съединяваш. Тук никой от нас не е за своето здраве. Като проклет твърдоглавец ще оцениш това. Между другото, имам предчувствието, че ще се сближим сега, след като се премести близо до мен.

Докато Фреди и той стояха и обсъждаха наредбата на стаята, неочаквано се появи госпожа Лорънс. Минавала и се отбила, за да види неговия избор. Умееше да се появява мило, просто ей тъй, без никога да се натрапва. Днес беше особено очарователна, с черно палто и пола и богата кафява кожена яка около врата. Не стоя дълго, но имаше идеи, предложения за наредба, за пердетата на прозорците, за завесите зад бюрото и всичко беше с много по-голям вкус от грубите планове, които съставяха те с Фреди.

Без нейното живително присъствие, стаята изведнъж се изпразни.

Фреди изпадна в телешки възторг.

— Ти си най-големият късметлия, когото някога съм срещал. Много е хубава. — Той се ухили завистливо. — Какво беше казал Гладстон в 1890 за най-добрия начин да се осигури успешна кариера за един мъж?

— Не разбирам за какво намекваш!

Въпреки това, когато стаята бе довършена, трябваше да се съгласи с Фреди и Франсис, която пристигна да огледа пълното осъществяване на плановете си — стаята даваше нужното впечатление — напредничаво, но от професионална гледна точка правилно. В тази обстановка три гвинеи за консултация изглеждаха правилен и разумен хонорар.

В началото нямаше много пациенти. Но като започна любезно да пише на всеки доктор, който изпращаше при него пациенти във „Виктория“, писма, които, естествено, се отнасяха за тези болнични случаи и техните симптоми — той скоро изплете мрежа от връзки, стигащи до всеки край на Лондон, а те започнаха да водят частни пациенти до вратата му. През тези дни беше зает, летеше с новата си бърза лимузина между Чесбъроу терас и „Виктория“, между „Виктория“ и Уелбък стрийт и освен това списъкът на визитациите бе винаги пълен, манипулационната винаги претъпкана и често затваряше чак в десет часа вечерта.

Тонизиращият успех го правеше самоуверен, звънтеше във вените му като чудесен елексир. Намери време да изтича до Роджърз и да си поръча три нови костюма, след това до един майстор на ризи на Джърмин стрийт, когото Хемптън бе препоръчал. Популярността му в болницата растеше. Наистина сега имаше по-малко време за работата си в отделението за приходящи пациенти, но си казваше, че каквото жертва във време, компенсира в експедитивност. Дори към приятелите си разви една скоростна деловитост, която беше доста покоряваща с неговата готова усмивка: „Трябва да вървя, старче, просто не мога да седна от работа.“

Един петъчен следобед, пет седмици след неговото настаняване на Уелбък стрийт, дойде една възрастна жена с болки в гърлото. Състоянието й не беше нищо повече от един прост ларингит, но тя беше неспокойна дребна личност, която, изглежда, искаше да чуе диагнозата и от друг. Леко наранен в гордостта си, Андрю размисляше при кого да я прати. Беше дори смешно да си помисли да хаби времето на човек като сър Робърт Аби. Внезапно лицето му се проясни, когато си спомни за Хемптън зад ъгъла. Напоследък Фреди беше много любезен към него. Той би могъл да прибере трите гвинеи не по-зле от някой неблагодарен непознат. Андрю я изпрати с една бележка при Фреди.

Три четвърти часа по-късно тя отново дойде, в съвсем различно настроение, успокоена, готова да се извини, доволна от себе си, от Фреди и най-много от него.

— Извинете ме, че идвам пак, докторе. Искам само да ви благодаря за грижите, които положихте за мен. Бях при доктор Хемптън и той потвърди всичко, което казахте. И той… той ми каза, че рецептата, която ми дадохте, просто не може да бъде по-добра.

През юни бяха извадени сливиците на Сибил Торнтън. В известна степен те бяха увеличени, а напоследък в „Джърнъл“ бе изказано съмнение относно влиянието на абсорбцията на сливиците върху етилогията на ревматизма. Айвори извърши изскубването с досадна педантичност.

— Предпочитам да не бързам с тези лимфатични тъкани — каза той на Андрю, когато се миеха. — Предполагам, виждал си хора, които направо ги издърпват. Аз не работя по този начин.

Когато Андрю получи своя чек от Айвори — той отново дойде по пощата, — Фреди беше с него. Те често взаимно си гостуваха в кабинетите си. Хемптън бе върнал топката, като изпрати на Андрю един хубав гастрит срещу случая с ларингита. По това време всъщност няколко пациенти бяха преминали с бележки пътя между Уелбък и Куин Ан стрийт.

— Знаеш ли, Менсън — отбеляза сега Фреди, — радвам се, че заряза своя стар навик да се зъбиш и да виждаш само черно и бяло. Дори сега трябва да знаеш — той хвърли поглед на чека през рамото на Андрю, — че не получаваш целия сок от портокала. Дръж се за мен, мойто момче, и твоят плод ще стане по-сочен.

Андрю трябваше да се изсмее.

Същата вечер, когато се прибираше с колата, беше в необикновено добро настроение. Като откри, че е свършил цигарите, той спря и се втурна в едно магазинче за тютюни на Оксфорд стрийт. Влизайки, внезапно забеляза една жена, която се помайваше пред близката витрина. Беше Блодуен Пейдж.

Въпреки че я позна веднага, тя се беше тъжно променила в сравнение с жизнената господарка на „Брингоуър“. Фигурата й, някога пълна, беше безжизнено увиснала, а очите, с които го погледна, когато той се обърна към нея, бяха апатични и уплашени.

— Това е госпожа Пейдж. — Той се приближи към нея. — Би трябвало да кажа госпожа Рийз сега, предполагам. Не си ли спомняте за мен? Доктор Менсън.

Тя го погледна с хубавите му дрехи и вида на богаташ. Въздъхна:

— Помия ви, докторе. Надявам се, че сте много добре. — След това, като че ли се страхуваше да стои повече, тя се обърна натам, където на няколко ярда нетърпеливо я чакаше висок плешив мъж. Тя жално каза: — Трябва да вървя сега, докторе, съпругът ми ме чака.

Андрю я проследи как забърза, видя как тънките устни на Рийз се извиха, за да произнесат забележка като: „Какво си мислиш така да ме караш да чакам?“, а тя смирено сведе глава. За секунда усети студения поглед на банковия директор, отправен открито към него. След това двойката тръгна и се загуби в тълпата.

Андрю не можа да изхвърли тази картина от главата си. Когато стигна Чесбъроу терас и влезе в хола, видя Кристин да плете и своя чай, за който бе позвънила, когато бе чула колата, сервиран на табличка. Отправи й бърз изпитателен поглед. Искаше да й разкаже за случката, мечтаеше внезапно да сложи край на периода на отчуждаването.

Но когато взе чашата чай, а все още не бе успял да каже нито дума, тя тихо каза:

— Госпожа Лорънс звъня пак следобед. Не поръча да ти кажа нищо.

— О! — Той се изчерви. — Какво искаш да кажеш с това „пак“?

— Тази седмица те търси за четвърти път.

— Е добре, какво от това?

— Нищо. Не съм казала нищо.

— Въпросът е в твоя тон. Какво мога да направя аз, ако тя е решила да ми звъни?

Тя замълча, свела поглед към плетивото си. Ако той знаеше каква буря вилнее в тези спокойни гърди, едва ли би изпуснал нервите си, както направи.

— Както си тръгнала, ще започнеш да мислиш, че съм двуженец. Тя е напълно свястна жена. Защо, нейният съпруг е един от най-добрите ми приятели. Очарователни хора. Не се мотаят насам-натам с вид на бито куче. О, по дяволите…

Изгълта остатъка от чая си и стана. И все пак в момента, когато излезе от стаята, съжаляваше. Втурна се в приемната, запали цигара, като с горчивина си даваше сметка, че отношенията му с Кристин отиват от лошо на по-лошо. А той не искаше да се влошават. Растящото отчуждаване между тях го потискаше и дразнеше; това беше единственият тъмен облак в ясното небе на неговия успех.

С Кристин бяха идеално щастливи в своя брачен живот. Неочакваната среща с госпожа Пейдж го бе върнала към нежните спомени и ухажването в Бленли. Вече не боготвореше жена си, както бе правил някога, но той все още беше влюбен в нея. Може би напоследък я бе обидил веднъж или дваж. Както стоеше там, изведнъж почувства желание да се сдобри с нея, да й угоди, да я приласкае. Размишляваше усилено. Внезапно очите му блеснаха. Погледна часовника си, видя, че има още половин час до затварянето на „Лориър“. В следващата минута беше в колата си на път за разговор с госпожица Кремб.

Госпожица Кремб, когато той спомена какво желае, се постави незабавно и усърдно на неговите услуги. Започнаха сериозен разговор, след това влязоха в отдела за кожи, където за доктор Менсън бяха показани различни мостри. Госпожица Кремб ги поглеждаше с опитни пръсти, посочваше блясъка, сребърния оттенък, всичко, което човек би трябвало да търси при тези специални кожи. Един-два пъти внимателно поспори с него, като убедително посочваше какво значи качество и какво не. Накрая той направи избор, който тя възторжено одобри. След това тръгна да търси господин Уинч и скоро се върна, за да заяви радостно:

— Господин Уинч каза, че ще ги получите на костуема цена. — Никога дума като „цена на едро“ не би омърсила устата на служителка в „Лориър“. — Това означава петдесет и пет лири; и мога да ви уверя, докторе, че си струва парите. Това са красиви кожи, красиви. Вашата съпруга ще бъде горда да ги носи.

Следващата събота в единайсет часа Андрю взе тъмната маслинено зелена кутия с неповторимата марка, художествено изрисувана на капака, и влезе в хола.

— Кристин! — извика той. — Ела за момент.

Тя беше на горния етаж с госпожа Бенет и и помагаше да оправи леглата, но дойде веднага, малко запъхтяна, а погледът й изразяваше учудване от това извикване.

— Виж, мила! — Сега, когато върхът бе близо, той почувства едва ли не задушаващо го стеснение. — Купих ти това. Знам, че… зная, че напоследък не се разбираме така добре. Но това би трябвало да ти покаже…

Запъна се и като ученик й подаде кутията. Докато я отваряше, тя пребледня. Ръцете й трепереха върху канапа.

После издаде тих объркан вик:

— Какви чудесни, чудесни кожи!

Вътре, в специална хартия, беше увита една двойна яка от сребърна лисица, две прелестни кожи, модно оформени като една. Той бързо ги взе и като ги приглаждаше, както бе правила госпожица Кремб, възбудено каза:

— Харесват ли ти, Крис? Пробвай ги. Добрият стар хафбек ми помогна да ги избера. Абсолютно първокачествени. По-добри няма. И ценността им също. Виж този блясък, това сребро на гърба — ето на какво трябва специално да обърнеш внимание!

По бузите й се търкаляха сълзи. Тя се обърна към него съвсем диво.

— Ти наистина ме обичаш, нали, мили? Нищо друго не ме интересува на света!

Успокоена, най-после пробва кожите. Бяха вълшебни.

Той не можеше да им се нарадва. Искаше сдобряването да бъде пълно. Усмихна се:

— Виж какво, Крис, ние бихме могли да направим и едно малко тържество. Да излезем да обядваме днес. Ще те чакам в един часа в „Плаца“.

— Да, мили — каза полувъпросителпо тя. — Само че за днес съм приготвила малко овчарски пай — ти толкова го обичаш.

— Не, не — по-весело не бе се смял месеци наред. — Стига си стояла в къщи! Един часа. Срещнете тъмния красив джентълмен в „Плаца“. Няма нужда да носите червен карамфил. Ще ви познае по кожите.

Цяла сутрин беше в настроение на пълно задоволство. Какъв глупак е бил досега! — да пренебрегва Кристин. Всички жени обичат да им се оказва внимание, да бъдат извеждани, да прекарват весело, „Плаца“ беше най-доброто място. Цял Лондон, или поне по-голямата част от тези, които имаха значение, можеха да се видят там между един и три.

Кристин закъсня, нещо необичайно за нея, и това го накара леко да нервничи, докато седеше в малкото фоайе и виждаше през стъклената преграда как заемат всички най-хубави маси. Поръча си още едно мартини. Беше един и двайсет, когато тя дойде запъхтяна, стресната от шума, от хората, от натруфените лакеи и от факта, че последния половин час бе чакала в друго фоайе.

— Много съжалявам, мили — каза тя. — Наистина питах. Чаках и чаках и след това открих, че това е друго фоайе.

Дадоха им лоша маса, в ъгъла до една колона и близо до сервитьорите. Залата бе гротескно претъпкана, масите така близо една до друга, че хората сякаш седяха един друг в скутовете си. Келнерите се движеха като акробати. Горещината беше тропическа.

— Сега, Крис, какво ще желаеш? — решително запита Андрю.

— Ти поръчвай, мили — отвърна немощно тя.

Поръча богато, скъпо меню: чер хайвер, супа галски принц, пиле, аспержи, ягоди и сироп. Също една бутилка Либфраумилх 1929.

— Ние не знаехме много за тези неща, когато бяхме в Бленли. — Той се засмя, решен да бъде весел. — Не знаехме какво значи добро прекарване, мое старо момиче.

Тя благородно се опитваше да отвърне на неговото настроение. Похвали черния хайвер, положи героични усилия с богатата супа. Преструваше се на заинтересувана, когато той посочваше кинозвездата Глен Роско, Марвис Йорк, американка, известна със своите шест съпрузи, и други също така известни космополити. Спретнатата вулгарност на това място й беше противна. Мъжете бяха прекалено пригладени, гладки и мазни. Всички жени бяха блондинки, облечени в черно, красиви, гримирани, небрежно груби.

Изведнъж Кристин се почувства леко зашеметена. Започна да губи равновесието си. Обикновено поведението й се обуславяше от естествената й простота. Но напоследък нервите й бяха много опънати. Започна да чувства несъответствието между своите нови кожи и евтините си дрехи. Усети, че другите жени я гледат. Знаеше, че тук не е на мястото си, като маргаритка в парник за орхидеи.

— Какво има? — запита той внезапно. — Не ти ли е приятно?

— Да, разбира се — запротестира тя, като напразно се опитваше да се усмихне. Устните й сега бяха втвърдени. Едва преглъщаше, камо ли да усеща вкуса на покритото с дебел пласт крем пиле в своята чиния.

— Не слушаш какво ти говоря — промърмори той недоволно. — Дори не си докоснала виното си. По дяволите, когато човек изведе жена си навън…

— Може ли малко вода — запита тя с неуверен глас. Искаше й се да изписка. Тя беше чужда за това място. Косата й не беше боядисана, лицето й не бе гримирано, нищо чудно, че сега и келнерите се заглеждаха в нея. Тя нервно набоде едно стебло на аспержа. Когато го повдигаше, главата се отчупи и падна, пръскайки сос върху новите кожи.

Металната блондинка на съседната маса се обърна към своя компаньон с доволна усмивка. Андрю видя тази усмивка. Отказа се от опита да води разговор. Привършиха яденето в мълчание.

Връщането в къщи беше още по-мрачно. След това той набързо излезе по визитациите си. Бяха по-отдалечени един от друг, отколкото преди. Болката в душата на Кристин бе нетърпима. Тя започна да губи вяра в себе си, да се пита дали наистина е подходяща за него. Същата вечер сложи ръце около врата му, целуна го и отново му благодари за кожите и за излизането.

— Радвам се, че ти достави удоволствие — каза той безизразно и отиде в своята стая.